Алберт Лиханов
Пролитане (16)

16

По това време светът на децата от предградието — сиреч, от бившето селце, днес — градски покрайнини, се променяше в съответствие с възрастта, вкуса и пристрастията на младите му обитатели, които както и по-рано, не бяха твърде разнородни, ами по-скоро доста си приличаха. Не външно, разбира се, а тъй да се каже, конструктивно.

На външен вид акселератът Васка например си оставаше както си беше — все същата върлина, че и още по-дълга: от ръст метър и деветдесет той скочи едва ли не до облаците и при други обстоятелства навярно щеше да защитава цветовете на някоя баскетболна лига, а девиците да шляпат с ръце след всеки негов кош, но в задушливия Краснополянск не се предвиждаше дори насън нещо подобно. Единственият баскетболен кош в спортната зала на училището, поради старост, а и заради опитите на израстващите да се увисват на пръстена му, отначало се изви надолу, а после напълно се прегъна.

Аксел също беше висял два-три пъти на него, предостатъчно, за да разбере, че възможностите му както в този, така и във всички останали спортове, са твърде ограничени. С годините гръдният му кош по необясним и странен начин започна да хлътва навътре, раменете му — да увисват и той все повече заприличваше на младолик старец, който ходи тихо, бавно и внимателно — със страх да не се разпадне и да не потроши конструкцията на своето съчленяване. Нозете, ръцете, че и ребрата на Аксел, дори неговият таз, бяха ужасно слаби, без всякакви мускули, а през тънката му бяла кожа се виждаха сините змийчета на вените, така че понякога той изглеждаше прозрачен и имаше очевидно болнав вид.

Видът и здравето на Васка Горев се коментираха в неговото семейство; то безпокоеше и учителите, но едва-едва — така да се каже, докосваше ги с перце; погледнат, разменят по някоя реплика, поклатят глава, в най-добрия случай дадат по някой съвет на родителите да го заведат на лекар — и толкоз. Лекарите пък, вече по думите на брата на Васка — Главанака, на свой ред не виждаха нищо смущаващо. Съветваха Аксел да се храни повече, казваха, че телесната му маса изостава — не съответства на ръста — че е заприличал на костур! Но Васка се тъпчеше до пръсване, брат му Витка твърдеше, че без да му мигне окото, можел да побере в стомаха си цял казан манджа. Аксел се хилеше и плашеше, че не се ли ограничава в яденето, ще разори семейството.

Военните комисии по време на медицинските прегледи в десети клас казваха на всекиго в какви войски може да попадне, когато го вземат войник — здравеняците във флота или в авиацията, по-жилавите — в десантните части, на трениращите предлагаха разни училища, а на Аксел — нищо. Военните лекари цъкаха с език и клатеха глави: сух, дълъг, неповратлив… Като че ли не става…

Всички му се присмиваха, но въпреки това им беше мъчно за него. За какви грехове плащаше? Поради какви обстоятелства така са се съчетали в горкия Аксел всичките му там микроскопични атоми, клетки или гени — как им се вика? Ами нататък? Как ще си намери невеста? Каква ще му е професията? Какви подигравки ще трябва да изтърпява през горчивия си, не ще и дума, живот на възрастен?

Ей ти го — на, неговият кръвен брат Витка Главанака! Като че ли са перпендикулярни! Чутурата му — боен чук! Колко врагове отнесе с един-едничък обикновен бичи удар — в слабините, в гърдите, ами в лицето или в носа — жив ужас! След три-четири случая по дискотеките, по улиците или, ей тъй, от глезотия, когато по-големите, а случваше се, и мъже на възраст, се опитваха да го пипнат яката, да го дръпнат, да му дадат урок — изобщо, да злоупотребят със сила ли, с брой хора ли, с опитност ли, Витка поразяваше ентусиастите с такава респектираща ярост и мощ, че след първата проба никой повече не пожелаваше да изпита върху себе си тази бронирана глава-торпила и си обираше партакешите, сподирян от освиркванията му.

На Главанака онези от военната комисия предлагаха какви ли не царства — дори морската пехота, но той се инатеше, отказваше хомота и се влачеше след Аксел на училище, макар да беше с две години по-малък от него.

Влачене — тази дума определяше живота на всички тях — на цялата тумба. Училището беше не само безинтересно, а скучно, тягостно, мрачно.

Явно, не бяха извадили късмета да попаднат на учители пакостници, способни да разклатят слабоватите им, още непробудили се умове, да настроят, да развият потенциала на двигателите в тях. И ставаше така, че телата им израстваха и се развиваха, а сивото вещество в черепната кутия все още сладко дремеше, извърташе се като мечок в бърлогата си, а пролетта не идваше и не идваше, за да озари тази бърлога с ясната си, чиста светлина, която да им открие тях самите.

Не! Проникваше светлина — нима можеше да се твърди, че не познаваха обикновената човешка радост — от хубавото време, от приятелската усмивка? В простичките чувства и открития, те постигаха много. Но към по-сложните така и не се приближаваха.

Петя, Федя и Ефим, на години по-близо до Глебка, отколкото до Борис, естествено, също растяха и се променяха. Слуховете, че семейството скришом пипа тук-там, затихнаха. Момчетата трупаха годинки и постепенно се приобщаваха към семейния бизнес. Майка им отвори малко дюкянче за продоволствени стоки на другия край на града — търгувала, според думите им, с всичко, което се яде, а те се редували да помагат, тъй като с разрастването на работата, бащата и майката стояли зад тезгяха; малолетните синове, на които законът забранявал да работят, се мотаели край тях, за да са на разположение. Те организирали доставката, пренасяли стоките вътре, разпечатвали ги, спазвайки с мъка заповедта на родителите си, нищо — ама абсолютно нищичко! — да не пъхат нито в устата, нито, опазил ги бог, в джобовете си, тъй като в дюкянчето нямало чужди неща — всичко било тяхно. Само това липсвало! Каква по-голяма глупост — да крадеш от самия себе си?

Смирени, тъжни, подобни на призраци, явно сащисани здравата от тези нови задължения, тримата братоци не изпитваха какъвто и да било възторг от новите трудови дела на родителите си. Напротив, след няколко дълги месеци непрекъснато бъхтене на попрището на търговията и то след училищните занятия, Петя, Федя и Ефим внезапно, ни в клин, ни в ръкав, започнаха да проявяват, най-напред боязлив, а после и очевиден интерес към учението. С усърдие пишеха домашните си, дори ако това ставаше в ущърб на процъфтяването на семейното дюкянче; след уроците двамата братя се включваха в различни кръжоци — по химия, по математика, даже по литература, участваха в допълнителните детски масови мероприятия, от които например Витка и Аксел винаги се скатаваха. Както и Борис.

Очевидно класикът имаше право: битието определяше съзнанието. Магазинчето на родителите — стока, пари, стока — не увлече горевчанската тройка на породените братоци; тъкмо обратното: бавно, но сигурно ги отблъсна.

И все пак тайфата не се разминаваше много. Стрелбата не даваше големи отклонения от целта. Всички летяха близко един до друг — в различна класа, но в съседство, продиктувано, комай, от стабилната основа на близостта им — дървените селски домове, с еднаквата или съвсем подобната история на техните предци, с душевното сходство и обикновения живот на родителите им.

А като цяло — всички те растяха, без да подозират, че има духовно извисяване и пропадане в страстите. Живееха тихо, безцелно, накъдето ги изведе кривата; някакъв особен мерак за учене не се забелязваше.

Влачеха се — това е подходящата дума.