Алберт Лиханов
Пролитане (38)

10

Както стоеше върху заснежената поляна, под двете сраснали се брези и си представяше всичко това, Глебка изведнъж замря.

Сякаш от нищото пред него изникнаха четири различни по ръст момчета с черни като въгленчета очи, те не го зяпаха враждебно, но някак с безразличие — все едно хем е тук, хем го няма. Най-големият проговори с вежлив глас:

— Ако обичаш, върви си от тук! Тази земя е наша!

— Не — не разбра веднага думите му Глебка, — това е нашата земя!

И глупаво им се усмихна. Чернокосото момче изобщо не се смути.

— Ние знаем — каза той, — че твоята земя е ето там — и посочи покрива на глебкината къща.

Глеб проследи посоката, която той показваше.

Зад покривите на малките къщици се виждаше покрива на родния му дом. Той прекрасно знаеше това, но все пак погледна.

Нещо легна върху плещите му, някаква тъмна тежест. Искаше му се да възрази, но не знаеше какви думи да произнесе. Нямаше такива думи.

Обърна се и тръгна.

Но не към къщи, а в обратната посока, в края на брезовата горичка, където някога с Боря бяха погребали славея.