Алберт Лиханов
Пролитане (40)

2

Времето вече не се движеше нито с малки крачки, нито с часове — скачаше с цели дни, със седмици и с писмата от Боря. Времето вървеше от едно писмо до следващото, въпреки че Борис имаше джиесем, както и Глебка, парите и у единия, и у другия бяха в голям недостиг — те едва свързваха двата края. За цялото си учение Боря се обади само десет пъти. Използваше джиесема си за служебни задачи, а Глебка изчакваше брат му да събере пари, за да му се обади отново.

Не му беше лесно да икономиса пари. Телефонът на Глебка, подарен от майора, мълчеше. Чакаха писмата.

Те не бързаха да пристигат — не носеха и кой знае какви новини, липсваше дори адресът, откъдето са изпратени. Отначало имаше адрес на подателя, после неизвестно защо, той беше заменен от цифрите на военната поща.

Първоначално писмата заемаха цяла страница, че и повече. Борис винаги пишеше само за странични неща, например, за състезанията по стрелба и Глебка много се радваше, но баба им и най-вече майка им не криеха огорчението си, загдето синът не пише нищо, както казваха те: „за живота“.

Постепенно Глебка започна да разбира, че в новите писма на Борис — само с номера на пощата — липсва нещо много важно.

Той спря да разказва за състезанията, а съдържанието на писмата стана видимо по-кратко — между пет и седем изречения — смисълът беше: не се притеснявайте, служа в далечен гарнизон, всичко върви по нормалния си ред. Повече от половината в тези писма бяха поздрави — до горевчанските момчета, до баба им и майка им, до Глебка — хем писмата бяха адресирани до тях, хем трябваше да си предават неговите поздрави един на друг. Странно. Като че ли не бяха писани от Борис, а от чужд човек, но почеркът си беше неговия.

Веднъж — това беше през есента и Глебка го помнеше много подробно — призори мобилният му телефон заскрибуца, нежно закряка и той с мъка се събуди, улови го с трепереща ръка и попита шепнешком, за да не събуди майка си и баба си:

— Боря, ти ли си?

В слушалката чу някакъв полустон, полудихание:

— Гле-ебка! Гле-ебка!

Скочи от леглото и започна да вика:

— Боря! Боря! Къде си? Какво ти е?

Майка им и баба им се събудиха, направо скочиха, изправиха се — по женски невчесани, раздърпани, безпомощни, жалки, с изпъкнали от ужас очи.

Глебка за секунда разбра, че не бива да се държи като дете, а някак по-различно. Дори най-лекото колебание, дори повтарянето на чутото, щеше да бъде по-жестоко от удар за жените.

Опита се да потисне треперенето на тялото си, да усмири внезапно нахлулата отнякъде треска и изрече със сякаш чужд глас:

— А, не, имате грешка! Звънят посред нощ разни… пречат на хората да спят!

Баба му и майка му започнаха да обикалят из стаята като навити — първо сковани и мълчаливи, после като че ли постепенно дойдоха на себе си, започнаха да въздишат, да говорят за своите си, свързани със семейния бит теми; поръчаха на Глебка да легне да си доспи — беше твърде рано — вероятно само пет и половина.

Той се обърна към стената, захлупи се с одеялото и с треперещи пръсти набра телефона на Бориска.

Чуха се отмерени дълги позвънявания и изведнъж — някаква лудост — дочу гласа на майор Хаджанов:

— Ало — каза той, — слушам!

— Търся Борис — прошепна Глебка, — дайте ми Борис!

— Ох-о! — сякаш със съчувствие възкликна гласът чак от другия край на света. — Ще ти дам аз на теб един Борис!

И телефонът странно изщрака. Не, не го бяха изключили — на Глебка му се стори, че стовариха нещо тежко върху апарата — дочуха се шумове, трясък, някакви далечни гласове. После всичко утихна.

Глеб лежеше под одеялото, жадно вслушвайки се в замлъкналия телефон, притискаше го към ухото си. Отново набра номера — изящен женски глас отговори, че абонатът е извън обхват.

Отново, отново и отново се опита да се свърже — същият резултат…

Втресе го. От безсилие беше готов да ревне. Искаше му се да сподели с някого за случилото се.

Да разкаже на майка си и на баба си беше невъзможно — как щяха да го приемат? И най-вече баба му. Майка му също не беше от желязо, но най-важното е какво реално биха могли да сторят. На кого да позвъни, към кого да се обърне? Кой трябваше да даде отговор при такава ситуация? Военният комитет ли? Кой, все пак, кой?

Глебка си спомни, че гласът на човека, който му се беше обадил, приличаше на гласа на Хаджанов. Изстреля се от леглото. Скочи, бързо се облече — на изненадата и въпросите на жените отговори, че бил обещал на всяка цена да мине през майора, но забравил — дори, уж между другото, попита майка си вярно ли е, че майорът вече не живее в тира, а в грозната сграда, построена на мястото на приказната къщурка на Яковлевна.

Майка му отговори положително, но каза, че не е сигурно, защото Хаджанов преспивал на различни места и вероятно тези приличащи си една на друга сгради, всички до една били негова собственост — поне така клюкарствали завистниците от санаториума.

Най-често обаче той все пак нощувал в първия тухлен замък.

Глебка трябваше да се вземе в ръце. Той закуси, облече се, подреди учебниците си в чантата — провери дали е взел всичко — и след като подхвърли едно лекомислено „гуд бай“ на баба си и майка си, излезе навън.

Намери Хаджанов там, където предполагаше. Когато почука, вратата открехна същото момче с очи като въгленчета. На въпроса може ли да повика майора, то задържа изпитателен поглед върху лицето на Глебка, приготви се да му зададе някакъв въпрос, но се въздържа и притвори вратата.

Михаил Гордеевич се появи буквално след половин минута. Глебка припряно, в скороговорка му разказа за ранното позвъняване, за неузнаваемия глас на Борис, който обаче беше изрекъл името на Глебка; разказа му за гласа, приличен на Хаджановия, за звука като от удар и настъпилото после мълчание.

Майорът вдигна глава към небето и възкликна притеснено:

— О, Аллах!

После погледна към Глебка.

— Виждаш, че не съм бил аз онзи, който ти е отговорил, нали? — със сериозен глас разтревожено каза той.

Глебка кимна в знак на съгласие.

— А той къде е, къде? — Майорът въртеше нетърпеливо глава.

— Как, къде? В армията.

— Къде в армията? На кое място? С какво се занимава?

Глеб му отговори, че писмата идват без адрес на подателя, само с номера на военната поща и че Боря никога не му е писал къде се намира.

— О, Аллах! — отново възкликна Хаджанов.

Сега очите му не слизаха от Глебка. Предложи следното:

— В девет ще отидем до военния комитет, ще им кажем за позвъняването. Те ще направят запитване. Но ако ще се влачи по пощата дотам и обратно, ще мине цяла вечност!

Той замълча.

— Трябва да се измисли нещо друго. Може да се пусне телеграма директно до командира на тази част, нали?

Приседна на пейката пред сградата. Помълча, повъздиша и изведнъж каза на глас, но сякаш на себе си:

— Нима аз го тласнах към греха?

Отначало Глеб не разбра и попита:

— Към какво да сте го тласнали?

— Към това да стреля!

— Защо това да е грях?

— Така излиза! — отговори Хаджанов и се обърна към Глеб: — не разбираш ли?

— Не разбирам — промърмори момчето.

Хаджанов дълго оглежда брата на своя ученик. Сякаш се чудеше на нещо свое. Кимна с глава, явно беше съгласен със самия себе си — после рече:

— Добре че поне ти не тръгна по неговия път… Упоритостта, както се вижда, невинаги заслужава похвала.

Помълча и въздъхна:

— Не, каквото и да говорим, всичко е по волята на Аллах. — Гледаше Глебка напълно сериозно: — По вашему, на Бог.

Той каза на Глебка да го почака, след малко се появи облечен, пристегнат, с неизменната си белозъба усмивка. Най-напред прескочиха до пощата, където Глеб собственоръчно написа текста на телеграмата до командващия частта — до… тази и тази там… военна поща.

Към девет вместо в училището и санаториума те отидоха при районния военен комисар — той ги посрещна с усмивка още от прага, нали Борис беше тяхната обща гордост; щом му казаха за какво са при него обаче, усмивката му започна да угасва — лицето му помръкна повече от обикновено — в края на срещата обеща, че няма да пише, а ще позвъни където трябва по оперативните канали за връзка. Разговорът приключи с обнадеждаващи думи:

— Да се надяваме, че е телефонна грешка. Малко ли стават? Аз ще се обадя, ще се обадя на всяка цена!

Хаджанов кимна с благодарност. Излязоха. На прага на военния комитет се разделиха. Глебка се чувстваше съсипан, но на душата му стана малко по-леко. Опитваше се да убеди сам себе си, че всичко сторено дотук не е било излишно и е възможно да се е получило телефонно преплитане или грешка.

Майорът се усмихваше — външно изглеждаше напълно доволен. Преди да се разделят се разбраха, че получи ли се някакво известие, ще се чуят веднага, без да занимават баба му и майка му. Нямаше смисъл да ги безпокоят. Хаджанов някак необичайно протегна ръка към Глебка и двамата силно и с доверие стиснаха ръцете си, като че ли се бяха договорили за нещо.

Същият ден по пощата пристигна писмо от Борис. То беше кратко — с познатите странни поздрави — писмото преобърна всичко. Без да забелязва нищо, майка му отново промърмори старата си песен, че Боря не споделя нищо „за живота“; Глебка не отговори, само повтори наум:

— Споделя, споделя той!

Този път наистина споделяше „за живота“! Щом пишеше, значи беше жив, значи всичко беше наред, а сутрешното му позвъняване е било само преплитане на гласове — нали въздухът всеки миг е наситен с милиарди обаждания! Врещят компютри, безбройни чипове управляват адресати и номера — няма как да не се получава известен процент шкарто, грешни, подобни на призраци обаждания — нали на него самия му се беше причул гласът на Хаджанов, докато през това време майорът кротко си е спял в леглото, само на метри от дома на Глебка.

Разбира се, Глебка си даваше сметка, че писмото е изпратено отдавна и докато се е тътрузело по пътищата цели две седмици като върху гърба на стара кранта, биха могли да се случат всякакви неща, а чутото по телефона става, както казват днес „в реално време“ — т.е. на секундата. Писмата не живеят в реалното време, те винаги са в миналото, в преживяното, в отлетялото време. Но ето че появата му се превърна в някакво чудо — реалното време, достъпно днес дори до неособено просветените човешки умове, въпреки всичко отстъпи своето място, скри се в сянката — писмото сякаш свали от плещите на момчето тежкия товар — подари му надежда.

След това дойде още едно, пак от Борис — то също беше много интересно, с поздравите си до всички — това му беше интересното. След него се появи и трето писмо. А после и четвърто.

Глеб срещна на улицата върлинестата Марина, която му се заусмихва още отдалече, ускори крачка насреща му и с тих глас му съобщи, че и тя има писмо от Боря — пишел й, че вероятно ще бъде представен за държавна награда.

Глебка смъкна окончателно тежката раница на съмнението от плещите си. Усмивката засия на лицето му и той дори й протегна ръка — явно вече се беше примирил със странната симпатия на брат си.