Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Слëтки, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Алберт Лиханов

Заглавие: Пролитане

Преводач: Румен Христов Шомов; Ганка Константинова (част пета)

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Хайни

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: руска

ISBN: 978-619-7029-07-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9076

История

  1. — Добавяне

Част седма
Не се бой, момченце!

1

Времето сякаш отново се сви, спря, също като след погребението на запоения ковчег. Майка му и баба му не се уморяваха да чакат, явно така са устроени женските сърца, а Глебка си внуши, че всичко е приключило. Как възникна в него това почти твърдо убеждение той не знаеше — направо физически усещаше как вътре в него го прогаря нещо болезнено, как нещо се счупва, а пустотата и самотата засядат като буца в душата му. Знак за загуба.

Плачеше тайно, без видима причина — плачеше без сълзи — някакъв безмълвен вътрешен вой. Внезапно без да иска, в най-неподходящото място, в най-неочаквания час дишането му се ускоряваше, вътре в бронхите му засядаше тапа застоял въздух и опиташе ли се да я изкашля, тя не помръдваше, задушаваше го — не му достигаше въздух. Той ловеше молекулите му с устни, гълташе ги и това го караше да се люлее, докато най-накрая дробовете му не поемеха глътка кислород — вдишваше и издишваше на мига, свиваше се, отново се олюляваше — издаваше звук подобен на стон, който се изтръгваше от гърлото му като хълцукане, давене и отново хълцукане.

От гърдите му излизаше задушаващ хрип, от който най-добре да се освободи, да го изкрещи. Би било хубаво да го изплаче, но какво да се прави, ако това е невъзможно?

Измъчваха го тези спазми, задухът, скимтенето, изригващо понякога в крясък, дори в стенание. Или в сълзи без сълзи. В плач, напомнящ вой. Някакъв лош знак, предчувствие за нещо, което се е случило някъде далече.

Отлетяха в миналото не седмици, а месеци, Глебка завършваше единайсети клас и военната комисия след няколко прегледа му издаде бяла карта, защото се оказа дюстабан.

Около година след пожара, след като се върна от работа, майка му през сълзи каза, че Хаджанов иска от нея двайсет хиляди, но не рубли, а долари, защото Борис бил внесъл такава сума като аванс за едностаен апартамент на името на Марина. Идвало времето, когато трябвало или да се доплати сумата, или да се вземе авансът обратно. На майка му не й оставала никаква друга възможност, освен да вземе парите — откъде да намери още толкова?

Глебка страшно я наруга, почти като Боря, когато го прихванеше от време на време — дори си позволи груби думи. Майка му го гледаше като ошашавена, изтри избилата в окото й сълза:

— Ти, синко, да не си се побъркал? Откъде да ги взема тези двайсет хиляди?

— Това е моя работа! — сопна се Глебка.

Когато се стъмни, изкопа две от кутиите, извади овлажнелите пачки и ги подаде на майка си.

Не се впусна в обяснения. Каза строго:

— Боря нареди!

— Как разбра? — опита се да го разпита майка му, но Глебка я прекъсна и повтори:

— Боря нареди това още тогава!

Освен апартамента върху плещите им легна и една нова грижа — пожарът. Дали майка му сама ходи някъде, дали пак я бяха викали следователите, но тя успя да ги убеди, че е далечна роднина на Марина и възстанови документите й за собственост на изгорялата къща, а най-важното — на земята. При това положение за земята бяха нужни грижи. Накратко — или строй, или продавай, на първо време обаче теренът трябваше да бъде почистен от боклуците и останките от пожара, да се плати данъка.

Майка му измоли камиона на санаториума, разбра се с двама от охраната и след като им плати по познатия руски начин — колкото там бутилки се разберат — те събраха всичко и го закараха на сметището.

Тъй като това стана още в ранната пролет, в самия край на юни, когато Глебка държеше матурата, мястото цялото потъна в коприва, репей и каква ли още не растителност, която скри белезите от пожара. Оградата вече я нямаше и живеещите в съседните големи блокове много скоро прокараха преки пътеки — за Марининото късче собственост забравиха почти всички.

По това време майката и бабата на Глебка буквално се надпреварваха да водят с него разговори за бъдещето му. Той се въсеше, навел упорито глава, мръщеше се — сто пъти ли да им повтаря, че след като няма да го взимат в армията, не се налага да бърза чак толкова, защото и той като мнозината си съученици не знае какво иска и няма никакви интереси.

Щом ти е все едно за какъв ще учиш и къде ще работиш след това, не е ли по-добре да поизчакаш една-две годинки примерно като Аксел, който се уреди в завода за автомати и стана шлосер монтьор. И не съжаляваше.

Глебка си спомняше шеговитата идея на Боря да си купи диплома със скритите в градината пари — това не беше проблем, само дето не си беше избрал университета. Парите сами по себе си не можеха да му помогнат да проумее какво иска — диплом за каква специалност, от кой точно институт… А Боря го нямаше…

— Чакайте, чакайте — молеше майка си и баба си.

Но те упорито не искаха да чакат. Ти, викаха, имаше предостатъчно време да мислиш — колко книги и колко вестници изчете, чудо невиждано е хлапе още от училищната скамейка да е изчело цяла камара книги, че и компютър да има, за интернет да плаща — какво повече ти трябва!

Той не знаеше какво повече му трябва. Маеше се. Блъскаше се сам, обсъждаше с момчетата — със съучениците си, с породените братоци и даже с Аксел. Но Аксел се беше откъснал доста от тези проблеми — нали беше на годините на Борис, а не на Глебка — дори не си напрегна ума да помисли, каза му, не мъдрувай, ела в завода, скоро всички в Русия ще станат юристи и банкери, работягите ги хвана липсата! Идвай при нас!

С братлетата от даскалото Глебка въобще не се задълбочи. Ако в училище все пак съществуваше някакво-никакво родство помежду им, то беше родство благодарение на двойките и омразата към даскалите, щом това отиде в миналото, всичко стана на прах. Всеки уреждаше себе си — един се прицелваше в едно, друг — в друго, всички в някакъв институт; Глебка повече от отлично знаеше какви студенти, а после и специалисти ще излезе от тях.

Всеки се домогваше поединично да се събуди някоя сутрин сам в някакво злачно местенце — никаква съединителна тъкан не беше останала помежду им.

Значи просто не е имало. Честно казано, всички бяха самотници и никой не знаеше какво иска — единствено Глебка смело си го признаваше.

Останалите лъжеха. Всички лъжат всички — това става днес! Родителите — учениците си; естествено, випускниците — възрастните; налъгахме се.

Но тук този женски фитнес салон! Всички искат най-доброто, всички искат да опече бъдещето си, всички са загрижени.

За Бориска се радваха. Всичко им беше ясно. А как свърши?