Мегън Марч
Истински секси (8)

Глава 8

Боун

С Антъни се движихме по алеята към дома ми, опитвайки да измислим стратегия, както адвокатите ми ни казаха, когато той скочи на спирачката, за да не прегази Джувелин-а, който бе спрян пред портата.

— Какво е това, по дяволите? — попита Антъни.

— Рипли е. Пусни я да влезе.

— Без майтап.

Антъни натисна бутоните на дистанционното, за да позволи на портите да се отворят. След това натисна два пъти клаксона, давайки й знак тя да влезе първа. Колата на Рипли подскочи напред, а двигателят издаде такъв звук, че бе ясно, че трансмисията е на път да си замине.

Логан Брантли може да накара тази кола да мърка като коте и да ръмжи като кучка, точно както направи с моята 442.

Последвахме Рипли по алеята и тя паркира от едната страна на гаража, когато Антъни вкара вътре колата. След по-малко от две секунди слязох от СУВ-а.

След като снимките ми с Амбър изпълниха интернет пространството, знаех, че има шанс Рипли да ги види. Повечето хора не спираха да задават въпроси за тези простотии, просто си правеха заключения и предполагаха най-лошото.

Но не и моето момиче. Тя е по-добра от това.

Огледах я в мига, в който слезе от Джувелин-а и затръшна вратата.

А може би греша. Лицето й бе бледо, а под очите си имаше тъмни кръгове, които свидетелстваха, че не е спала миналата нощ.

Може би се е тревожила за мен? Казах й да остане тук, но очевидно не го е направила, и сега изглеждаше така, сякаш предпочиташе да е навсякъде другаде, но не и тук.

Но Рипли не ме погледна. Вместо това, гледаше към СУВ-а зад мен… сякаш очакваше още някой да слезе.

Тя сведе поглед към земята, а след това отново погледна към колата, и чак тогава разбрах. Тя очакваше Амбър да слезе от колата.

— Само аз и Антъни сме, захарче — казах, отговаряйки на незададения й въпрос.

Знаех, че тя искаше да попита къде е Амбър, но по-интересното бе какво е докарало Рипли пред дома ми, особено след като е очаквала да бъда тук с бившата си. Тя не бълваше огън, затова изглежда не бе дошла да ми нарита задника.

И все пак, тя не говореше, а стоеше на няколко метра от мен, притиснала нещо до гърдите си, изглеждайки едновременно съсипана и изгубена. Пресякох разстоянието, което ни разделяше, когато тя протегна ръце, подавайки ми това, което бе държала пред себе си като щит. Лаптоп.

— Имам доказателство.

— Какво?

— Доказателство, че не си докосвал Бранди, а че го е направил някой друг.

Погледнах към лаптопа, а след това към лицето й.

— Как?

— Инсталирах охранителна камера в бара. Една доста евтина, която изпраща видеото в сървър на един сайт, и мога да го гледам единствено от компютъра си. Бранди не знае за нея. Нито баща ми. Само аз. Исках да заловя кой краде от оборота на бара и я хванах с ръка в касата.

— Без майтап — каза Антъни, звучейки невероятно облекчен.

— Трябва да видите записа. Да го дадете на полицията. Трябва да свалят обвиненията. Няма да може да излъже никой повече.

— Тя знае ли за това?

Въпросът отново беше зададен от Антъни, тъй като бях прекалено зает да оглеждам лицето на Рипли, опитвайки се да разбера защо правеше това, след като очаква, че Амбър ще излезе от колата зад мен.

Рипли поклати глава.

— Не. Няма никаква представа.

— Това е направо чудо, мамка му.

Все едно Рипли и Антъни разговаряха, без да присъствам, защото още мълчах, опитвайки се да измисля какво да кажа.

Пресегнах се, за да прокарам пръст по бузата на Рипли, но тя трепна и се отдръпна. Това ми каза всичко, което имах нужда да знам. Отстъпих назад, а Антъни се приближи към нас.

— Може ли да погледна? Трябва да задействаме всичко.

— Нека влезем вътре и всички ще изгледаме видеото. — В гласа ми нямаше никакви емоции, макар че всичко това разяждаше дупка в гърдите ми. Тя потрепери и отстъпи назад.

Завъртях се на пети и минах през гаража, влизайки в къщата. Антъни и Рипли ме последваха. В кухнята изчакахме тя да сложи лаптопа на плота. Моделът беше древен и бях изненадан, че въобще работи.

Когато тя пусна видеото, то започна да върви, но нямаше никакъв звук. Първо, аз, който споря с Бранди, а след това Рипли превъртя напред. И двамата с Антъни трепнахме, когато ударът бе нанесен.

— Мамка му — прошепна Антъни.

Погледнах Рипли, чието лице сега бе още по-бледо отколкото преди миг.

— Кой е това? — попитах аз.

Гласът й бе тих, когато отговори.

— Баща ми.