Мегън Марч
Истински секси (29)

Глава 29

Боун

Усещах главата си така, сякаш бе смазана от стадо крави, а не ритната само от един разярен бик, но след като лекарите зашиха раната и ми направиха куп изследвания, решиха, че скоро няма да гушна букета.

— Бихме искали да останете за през нощта, за да следим дали няма да се появят усложнения.

Погледнах лекаря и го попитах направо в очите.

— Ако аз не бях аз, а някой нещастник без здравни осигуровки, щяхте ли да искате да остана за през нощта?

— Е, г-н Трашър, това определено е ситуация…

— Приемам това за не.

— Момче, ако искат да те задържат за през нощта, значи ще останеш тук цяла нощ — чу се гласа на майка ми и тя пристъпи през прага на ВИП стаята в болницата.

— Мамо, добре съм. Просто имам нужда някой да ме събужда през няколко часа, за да сме сигурни, че нямам сътресения на мозъка.

— Сър, ще е най-добре, ако…

— Отнесох копито в черепа, не куршум. Ще се оправя, докторе. Погрижете се за изписването ми. Ще подпиша, че напускам болницата въпреки съветите на лекаря ако се налага. За мен е без значение. — Погледът ми се плъзна покрай мама към Рипли. — Искам да се изнеса от тук, преди репортерите да са довтасали.

— Прекалено късно. Вече са тук — каза мама.

Поклатих глава и на мига осъзнах каква грешка бе това.

— Разбира се, че са. Това е още една причина да се разкарам от тук.

— Ще се погрижа за документите, г-н Трашър.

— Мерси, докторе.

Рипли не проговори, докато лекарят не излезе, затваряйки вратата и оставяйки ме с нея и мама.

— Да не си луд? Ако лекарите искат да останеш, значи оставаш. — Рипли кръстоса ръце на гърдите си и ме изгледа сърдито.

— И това ми го казва жената, която отказваше да припари в болница, въпреки че имаше опасност глезена й да е счупен? Не само ти си упорита.

— Не, но може би е най-смелата. Трябваше да я видиш как прескочи оградата. Чудя се, дали някой го е записал — каза Грант, влизайки в стаята.

Погледнах към Рипли, но тя избягваше погледа ми. Това звучеше като история, която трябваше да чуя.

Грант измъкна телефона си и започна да търси.

— Ама разбира се, ето го.

Лицето на Рипли почервеня.

— Ти сериозно ли? Кой го е заснел? Защо не е звъннал на 911? Какво не е наред с тези хора?

— Дай го насам — протегнах ръка.

— Боун, не е важно. Трябва да си почиваш.

Сега исках да видя видеото дори повече отколкото исках да затворя очи и да заспя. Грабнах телефона от Гранд и игнорирах туптенето на главата си.

Ъгълът на заснемане е бил някъде отгоре, защото не бяха уловили Рипли, докато тя не се хвърли на оградата, прескачайки я. Тя се приземи на ръце и колене, след което скочи и спринтира към мен, падайки на колене. Сърцето ми застина, когато видях, че бикът обикаляше арената още тридесет секунди, преди да го уловят.

Погледът ми се стрелна от телефона към мръсните й дънки и обратно към екрана. Изгледах останалата част от записа, на който Грант буквално трябваше да я влачи далеч от мен.

Когато върнах телефона на брат си, сякаш железен юмрук стискаше сърцето ми. Виждах го и от начина, по който родителите ми и брат ми я гледаха.

Рипли е влюбена в мен.

И по изражението й можех да кажа, че е напълно ужасена. Още една причина да се махна от тази болница.

Сестрата почука и отвори вратата.

— Всичко е готово, г-н Трашър. Подготвихме документите ви.

— Добре. Готов съм да се разкарам от тук.

Грант отиде да вземе пикапа си и се уговорихме да се срещнем на страничния вход, където се надявахме, че няма да има хора от пресата.

Рипли и мама вървяха от двете страни на инвалидната количка, на която сестрата настоя да се возя. Щях да споря, но не си струваше. Освен това бях леко замаян и не исках да давам причина на някой да настоява да остана още една секунда в тази болница.

Щом стигнахме до вратата пикапа на Грант се приближи, а наоколо не се виждаха никакви папараци.

— Не ме последваха, но кой знае колко дълго ще продължи това — каза той, като изскочи от пикапа и ми отвори вратата.

— Не може ли да бъда ритнат от бик в главата без всички да научат за това? — попитах, опитвайки се да разведря обстановката.

— Не и когато става въпрос за теб, суперзвезда — поде след мен Рипли.

Грант се присмя на прякора, който тя ми бе измислила, и всички ме гледаха внимателно, докато местех крак след крак и без дори да трепна се настаних на задната седалка. Рипли заобиколи колата и се настани по средата.

— Трябваше да останеш за през нощта. Лицето ти е бяло като чаршаф и ако ми кажеш, че си добре, ще знам, че ме лъжеш.

Фактът, че може да ме разчита с такава лекота, беше някак приятен.

— Ще се оправя, захарче.

Тя стисна ръцете си в юмруци и се пресегнах, за да ги покрия с длан.

— Но…

— Рипли, погледни ме. — Изчаках погледа й да се вдигне към мен. — Ще трябва нещо повече от еднотонен бик, за да ме задържат далеч от теб. — Нещо блесна в очите й. — Но ако още веднъж се изложиш на подобна опасност, кълна се в Господ, ще се погрижа да не можеш да сядаш цяла седмица, задето си постъпила така глупаво.

Устата й остана отворена.

— Глупаво? Ти сериозно…

— Мамка му, да. Сериозен съм. Следващия път остави професионалистите да се справят с проблема, а ти стой настрани, където ще си в безопасност. Ако нещо ти се случи… — Спрях, когато татко отвори предната врата, за да може мама да се качи в пикапа.

Тя се настани и погледна назад към нас.

— Мисля, че за една вечер ми стига толкова вълнение. Готова съм да се пробираме у дома.

— Звучи като добър план, мамо.