Мегън Марч
Истински секси (10)

Глава 10

Рипли

— Трябва да направим няколко теста на звука — каза Хоуп, когато се плъзнах зад бара, готова за работа. — Искаш ли да отидеш да го направиш?

Огледах се из почти празния бар. Толкова рано имаше само няколко човека дошли за питие, а по-голямата част от персонала още подготвяше мястото за отварянето.

— Имаш предвид „Проба, проба. Едно, две, три“? — попитах аз.

Хоуп се ухили.

— Определено нямам това предвид. Много добре знаеш за какво говоря. Днес имаме отворена музикална вечер. Трябва да се убедим, че някой с изненадващо силен диапазон на гласа, няма да ни спука тъпанчетата като запее.

Барманите, които можеха да пеят в този град бяха много, затова знаех, че не съм нищо специално, но дори така, никога не бях пяла пред публика. Когато Джил Грийн ми подари онази розова детска китара, преди двадесет години, обичах да заставам на сцената на Аквариума, и когато татко не бе наоколо, да пея любимите си парчета на Патси Клейн и Реба. Мама пляскаше и крещеше ентусиазирано, но веднага щом усетехме, че татко се прибира, скривахме китарата, за да я извадим, когато отново е безопасно.

Когато мама умря, с нея си замина и моето музикално деветгодишно аз. Още от време на време свирех някой друг акорд на китарата, но никога не бях се качвала отново на сцена, за да пея. След начина, по който пресата влачи семейството ми през калта, отказвах отново да стъпя под прожекторите. И напоследък се справих много добре, дънейки се с това.

Но този път… не можех да нараня никой. Може да бях малко ръждясала, пеейки само под душа или в колата си, но защо не? Вълнение премина през мен като си спомних колкото много обичах да свиря и да пея за мама.

Огледах отново бара. Осем души. Беше достатъчно безопасно.

Хоуп се ухили, сякаш знаеше, че е спечелила.

— Добре. Ще го направя. Ще избереш ли песен? — почти на мига съжалих, защото можех да разчитам на нея да предложи нещо лудо.

— Не, каквото си харесаш.

Насочих се към сцената, където беше сложено оборудването за отворена музикална вечер, вместо обикновените инструменти на бандата на бара. Тук имаше само един микрофон и изпълнителят щеше да свири, на какъвто инструмент си донесе. Качих се на платформата и се зачудих дали някоя звезда е била открита, докато е пеела в Белия Жребец. Барът беше в Нашвил от години, затова не бих се изненадала, но шансовете ми бяха почти никакви. И напълно неуместни. Все пак не бях деветгодишно момиче с мечта да пее.

Взех микрофона с потна длан и го включих. Минах през регулярното „Проба, проба. Едно, две, три“ и Хоуп вдигна палци от другия край на бара.

Сега какво? Облегнах се назад, сядайки на високия стол в средата на сцената. Песента, която бе преминавала през ума ми толкова много пъти в последните години, сега изпълни ума ми. Можех да си представя видеото с момичето, биещо се с пияния си баща, мечтаейки си торнадо да го отнесе на далеч.

Много подходящо, затова започнах с песента „Blown Away“ на Кари Ъндърууд.

Вероятно бях луда да пея а капела, но в този момент не ми дремеше какво може някой да мисли. Песента и историята се обвиха около мен и ме пренесоха някъде другаде, там, където баща ми ми казваше толкова много пъти, че не съм достатъчно добра. Всичките пъти, в които бе наричал майка ми курва и ми бе казвал, че съм точно като нея.

Искам просто всичко да изчезне.

Но за разлика от песента, нямаше достатъчно дъжд в Нашвил, за да измие греховете от бара. Той никога пак няма да бъде чист.

Изгубих се в текста, пеейки с цялото си сърце, без да ме е грижа дали е неуместно, защото усещах всяка думичка до дъното на душата си.

Когато прошепнах последното далеч, най-после отворих очи. Барът бе напълно тих. Всеки човек в него бе на крака, а устите им бяха отворени, гледайки към мен.

Един от посетителите започна да ръкопляска и всички останали го последваха крещейки бис!

Вълна от топлина заля лицето ми и осъзнах, че току-що бях разголила душата си пред цяла стая непознати. Изключих микрофона и го закачих обратно на стойката, кимайки и слизайки от платформата.

Хората се усмихваха и ръкопляскаха, докато минавах покрай тях.

— Мамка му, момиче. Ти имаш глас.

— По дяволите, не видях от къде дойде това!

— Защо сервираш питиета, вместо да пееш на сцена?

Усмихнах се на коментарите им, но побързах да мина зад бара, където се чувствах в безопасност. Щом се озовах там, Хоуп не каза нищо, избирайки да ме гледа със самодоволна усмивка, когато взех кърпата и смутено започнах да бърша бара.

— Звукът мисля, че е добре — промърморих аз.

Когато дойдох днес, й казах всичко, което се случи с Боун. Тя ме изслуша, след което ме стисна в здрава прегръдка и ми прошепна.

— Сега е гадно, но ти обещавам, всичко ще се оправи. — Тя знаеше, че имам нужда от нещо, в което да излея раздразнението и разочарованието си и да ги пусна на свобода.

— Ще кажа само, че звукът никога не е бих по-хубав — заяви тя.

— Спри тук — борех се с усмивката си. Не исках да признавам колко добре се почувствах, защото можех да усетя погледите на всички все още върху себе си. След малкото ми изпълнение нямах нужда да привличам повече внимание.

Но очевидно, този кораб бе отплавал.

— Е, мамка му. Можеш собственоръчно да пълниш този бар всеки ден от седмицата само като се качиш на проклетата сцена, Рип.

Стрелнах поглед към Зейн Фриско, който вървеше към мен, с ръка обвита около бутилка бира и широка усмивка на лице.

О, мамка му. От къде пък се пръкна той?

— Не пея — казах му аз.

Той вдигна бирата към устните си и отпи. Той не проговори повече, докато не се наведе над бара.

— Тогава, как, по дяволите, ще наречеш това? О, може да го наречем талант-от-Бога-който-отива-на-вятъра.

Взех кърпа, за да забърша идеално чиста част от бара, където се настаниха клиенти и официално ми откраднаха оправданието да мина по-надолу покрай бара.

Най-после погледнах към Фриско.

— Моля те, не казвай нищо. Не е нужно някой да знае. Не е голяма работа.

Пръстът му се плъзна по ръба на халбата, избърсвайки конденза, докато аз чаках нетърпеливо да каже нещо, като например че ще си държи устата затворена. Това, което каза обаче, накара кръвта във вените ми да се вледени.

— Ако си мислиш, че някой тук не е записал изпълнението ти и не е постнато вече в YouTube, значи си по-наивна, отколкото осъзнавах.

Погледът ми се откъсна от Фриско към хората в бара, все едно над главата на някой ще изскочи табелка „Аз го направих. Моят задник трябва да нариташ“. Но очевидно, това не се случи.

Като алтернатива, реших да отричам.

— Никой не би го направил. Това беше… нищо.

Фриско се засмя подигравателно.

— Разбира се, Рип. Нека го наричаме „нищо“. — Погледът му срещна моя. — По-добре е, вместо да го наричаме „простотии“.

— Чакай, какво? — обвинението му ме накара да вдигна рязко глава.

Спокойствието в изражението на Фриско изчезна.

— Простотии. — повтори той. — Защото криеш факта, че може да откриваш концерти и да си пробиеш път нагоре, докато започнеш да изпълваш стадиони, точно както правим аз и всички други задници от този град, опитвайки се да пробием, и е време да спреш да се преструваш, че това не е нищо. Знаеш ли колко хора биха убили за подобен талант? Стотици, мамка му, хиляди. — Ръцете му се свиха в юмруци. — Вместо това, ти прекарваш най-добрите си години зад бара. Каква загуба, мамка му.

Гневът в гласа му ме удряше като юмрук в гърдите и аз направих крачка назад.

— Не ти решаваш, какво е загуба и какво не. Навън вероятно има стотици други с природни таланти, които не го реализират, затова защо не ходиш да разправяш тези простотии на тях? Нямаш дума как да живея живота си, Фриско, за това въобще не започвай.

Гласът му се снижи до шепот.

— Знаеш ли защо съм тук, Рипли? Мислиш ли, че това е мечтата ми? Да си пробивам път през Нашвил, опитвайки се да успея? Не. Това беше мечтата на сестра ми и тя искаше това повече от всичко на света. Повече амбиция, отколкото талант и здрав разум, комбинирани в едно. Хванала се на думите на някакъв задник как ще я направят известна и в следващия момент, вместо да пее за пари, тя се чукаше за пари. — Гневният му поглед се стрелна към мен. — Дойдох тук да я намеря. Готов да разкъсам този град, ако е нужно, за да я върна у дома. Но беше прекалено късно. Нея я нямаше. Близначката ми. На двадесет и две и мъртва.

Гневът в гласа му бе задминат по сила само от болката.

— Останах, защото музиката беше единственото, което ми остана от нея. Хвърлих се в нея и някак имах късмета да пробия. Сега живея с тази вина, всеки проклет ден от живота си.

— Толкова съжалявам, Фриско. Нямах представа.

Той вдигна чашата към устните си и изпи цялата бира, удряйки халбата на масата, когато приключи.

— Да. Е, гадни работи се случват постоянно. Но ти имаш талант и фактът, че го пропиляваш сервирайки питиета, ме разярява. Сега смятам да остана закован на този шибан стол цяла нощ и да се напия. Това няма да е от полза за уменията ми като бавачка, но ако нещата се прецакат, поне ще съм готов да раздавам крошета.

Още бях стъписана от казаното, когато една дума се наби в ума ми. Бавачка?

Боун.

— Той те е накарал да дойдеш да ме наглеждаш?

Не се налагаше дори да казвам името му, когато Фриско кимна. И двамата знаехме за кого говоря. Но защо? Заля ме вълна от объркване и трябваше да попитам.

— Защо? — Въпросът ми предизвика „Ти да не си плиткоумна“ поглед от страна на Фриско, но той не каза нищо. Имаше и друг въпрос, който трябваше да повдигна, но сега не беше най-добрият момент. Обаче знаех, че не мога да го задържам още дълго. — Нали знаеш, че не беше лично това, че отбивах авансите ти, всеки път щом дойдеше в Аквариума?

Фриско стисна по-силно чашата си.

— Да, правилото ти изтрая само тридесет секунди, след като срещна Боун, но съм достатъчно голям, че да не ти се сърдя.

— Знам, че ти дължа обяснение, но наистина не мога…

Той вдигна ръка, карайки ме да замълча.

— Не е нужно да ми обясняваш каквото и да е, Рип. Понякога печелиш, понякога губиш. Така се случва в живота. Сега, готов съм за нова бира.

Той бутна празната си чаша към мен и не можах да се насиля да продължа по темата. Той вече беше разгневен заради изповедта му за сестра му и аз добавих и обида към раната.

Взех чашата.

— Както обикновено ли?

— Да.

— Ще ти донеса още едно.

— Оценявам го.

Започнах да пълня чашата с Бъд, преди да я плъзна отново пред него, но я задържах и когато той посегна към нея, я дръпнах, карайки го да вдигне поглед към мен.

— Наистина съжалявам за всичко, особено за сестра ти. Не е честно. Знам много добре, колко боли да изгубиш някой, преди да му е дошло времето. — И тъй като емоциите ми бяха пълна каша днес, добавих: — Майка ми пееше. Тя също искаше да е звезда, но татко й забранил да стъпва на сцената, след като са се събрали. Вероятно затова тя харесваше толкова много тези знаменитости да идват в бара. Мисля, че така изживяваше онова, за което бе мечтала, тъй като не е имала шанса да го направи. Винаги съм се чудила какво ли щеше да стане, ако бе напуснала татко и бе тръгнала по своя път…

Разбиране се появи в погледа на Фриско.

— Ако татко знаеше, че мога да пея и имам някаква амбиция в тази посока, щеше да бъде по-жесток, отколкото беше. Мисля, че дори тогава, като бях дете го знаех. Затова погребах тази мечта, не виждах смисъл да бленувам за нещо, за което знаех, че никога няма да се случи.

Изражението на Фриско омекна.

— Но вече не си във властта на стареца и няма как да знаеш дали ще се получи или не, ако не пробваш.

Примигнах, за да прогоня неочакваната влага изпълнила очите ми. Отказвах да ги нарека сълзи.

— Прав си, но засега единственото, от което имам нужда в живота си, е реалността, а не мечти. Имам нужда от заплати, за да си стъпя на краката. Може би, ако не спя на дивана на най-добрата си приятелка, ще мога да си позволя да помечтая.

— Така е справедливо. Извинявай, че ти се сопнах, Рип. Темата е тежка за мен.

— Разбирам. Не е нужно да се извиняваш, Фриско. Ще гледам да не оставаш без бира.

Придвижих се надолу по бара, но в едно ъгълче в ума ми се бе загнездила мисълта, че Боун бе изпратил Фриско да ме наглежда. Кога беше последният път, в който някой го е било достатъчно грижа, че да направи подобно нещо?

Няма значение. Няма да се случи.

Но не можех да отрека топлината, която накара кръвта във вените ми да заври.