Мегън Марч
Истински секси (13)

Глава 13

Рипли

Ударих с длан волана.

— Защо? Защо ми го причиняваш днес? Хайде де!

Джувелин-а ми умря. Изръмжа веднъж, разклати се и замлъкна, и сега не можех да измъкна от нея нито звук. И този път не бе защото ми е свършил бензина.

— Хайде, момичето ми. Само още веднъж.

Завъртях ключа и започнах да помпя педала на газта, но нищо не се случи.

— Мамка му — отпуснах глава на волана за миг.

Защо на мен?

Когато не получих отговор, както обикновено, преглътнах сълзите и излязох от колата. Имам петнадесет минути да се добера до работата си и изглежда, че щях да ходя пеша… и ще трябва да добавя и нова кола към списъка с неща, които трябваше да купя.

Поемайки дълбоко дъх, бутнах ключовете в чантата си. Поне обувките ми бяха удобни, заради изкълчения глезен и дългата смяна, която ме очакваше.

Като се замислих за глезена си, започнах да изпитвам лека болка при всяка стъпка. Стараех се да го игнорирам и да се преструвам, че не усещам нищо.

Избягване. Представете си го.

Бях на три пресечки от апартамента на Хоуп, вървейки към Бродуей, когато зад мен се чу ръмжене на пикап. С един поглед през рамо, знаех кой е това.

Той отвори пасажерската врата за мен.

— Изглеждаш така, сякаш имаш нужда от превоз.

Познатият глас на Боун беше почти достатъчен, за да се прекърша тук на пътя. Отново нещата се бяха оплескали и той се оказваше на първия ред, за да го види. Супер.

Когато продължих да вървя, насилвайки се да местя един крак пред друг, пикапът се приближи до мен.

— Хайде, захарче. Нека те закарам.

Поех си дълбоко дъх и го изпуснах бавно, преди да се кача в черния пикап на Боун.

— Благодаря — казах, без да срещам погледа му.

— Бях в квартала. Не е голяма работа.

Неудобство…

Вкопчих се в чантата си, гледайки право напред, докато той изчака някакъв да ни изпревари, преди да ускори скоростта. Исках да го попитам, какви са шансовете да е бил наоколо, но не успях да формулирам въпроса, преди той да попита.

— Джувелин-а ти най на края сдаде багажа, а?

— Надявам се да е по-скоро временно препятствие.

Боун ме стрелна с поглед.

— Временно препятствие. Ясно. Е, искаш ли да го погледна, за да видя какво може да се направи?

Точно от това имах нужда, но да моля за помощ никога не е било силната ми страна. Но също така, нямах никаква идея как да го оправя сама. Последният път, когато се направи на умряла, един мъж дойде и платих сто долара, за да ми каже, че нищо не може да се направи. Тогава нямах излишни пари, а сега още по-малко.

— Познаваш ли някой добър?

Той кимна.

— Най-добрия от тук до Кентъки. Може да я накара да върви все едно сега излиза от фабриката. А може би и по-добре. Той направи моята 442.

Помислих за страхотната му кола и на мига разбрах, че този мъж е напълно извън бюджета ми.

— Какво ще кажеш за нещо по-близо и по-евтино?

— Ще измисля нещо.

— Ако не можеш, не е голяма работа. Ще се справя…

— Сама? — Боун довърши вместо мен. — Ти си една от най-способните жени, които познавам, затова съм сигурен, че ще успееш. Но понякога, трябва да приемаш малко помощ. — Той кимна към глезена ми, напомняйки ми, че и преди бях приемала помощта му и нещата се наредиха добре.

Добре? Оргазмите ми в къщата му бяха повече от добре.

Опитвах се да забравя какво бе усещането на ръцете му по тялото ми и как устата му…

Спри. Не продължавай. Но това не помогна, сега зърната ми бяха твърди и се преструвах, че не мисля какво щеше да стане, ако Боун паркираше пикапа и ме дръпнеше в скута си.

Аххх. Спри се. Секнах този поток от мисли, точно когато Боун спря пред Белия Жребец. Посегнах към дръжката на вратата.

— Благодаря за превоза. Оценявам го.

Преди да успея да избягам, той натисна един бутон и не можех да отворя. Завъртях глава към него.

— Какво е това, по дяволите?

— Детски контрол на ключалката.

— Да, досетих се. Сега ме пусни да изляза, — а на себе си добавих, преди да направя нещо глупаво, като ти се хвърля на врата.

Боун скръсти ръце на гърдите си, с решително изражение.

— Няма да излезеш от този пикап, докато не ми кажеш, че няма да се откажеш от нас. Видях видеото на дуета ти с Фриско. Знам песента. Ако е трябвало да бъде някакъв вид съобщение към мен, трябва да ти кажа — мамка му няма начин. Казах ти, че не сме приключили. Едва сега започваме. Сега имам нужда да го чуя и от теб.

— Беше просто песен.

— Глупости — думата бе остра. — Може да пробваш да го разправяш на някой друг, но аз пея, за да си изкарвам хляба, и знам много добре кога един артист усеща с цялото си същество текста на песента, която изпълнява.

— Не беше само за теб. Беше и за мен.

Сините очи на Боун пронизваха моите.

— И с това имам дори по-голям проблем. Няма да се отказваш от себе си. Няма да ти го позволя.

— Изборът не е твой.

Боун стисна здраво кормилото с ръка и раздразнението му бе очевидно заради силата, с която стискаше, и побелелите кокалчета на пръстите му.

— Дай ми шанс, Рипли. Само един проклет шанс да ти докажа, че това може да се получи, че може да е най-прекрасното нещо, което си имала в живота си.

Убедеността в гласа му събори последните части от тухлената стена около сърцето ми.

Искам това. Искам нещо прекрасно. Но се боях да му повярвам и можех да усетя как се разкъсвам от болка.

— Трябва да работя. Не мога да си позволя да изгубя тази работа, Боун.

Устните му се опънаха в твърда линия, ноздрите му пламнаха.

— Ще те взема, след като затворите. Няма да вървиш пеша до дома.

— Ще ме закарат. Не е голяма…

— Ще те взема.

Тонът му не оставяше място за възражения, а часовникът на таблото казваше, че нямам никакво време за спорене. И, по дяволите, нямах възможност да го попитам дали обвиненията бяха свалени.

— Добре.

Боун отключи вратата и аз я отворих, плъзвайки се навън.

Преди да затворя, той попита.

— Днес ще се качваш ли на сцената?

Поклатих глава.

— Няма отворена музикална вечер. Защо?

— Защото искам да чуя лично невероятния ти глас.