Мегън Марч
Истински секси (19)

Глава 19

Рипли

О. Боже. Мой. Чувствах се като развалена плоча, защото повторих това толкова пъти в главата си, че им изгубих бройката, но не можех да се сдържа. Боун правеше такива неща на тялото ми, каквито дори не бях мислила, че са възможни.

Бяхме приключили с трети рунд и очите ми сега бяха затворени.

— Ще подремна малко. Само няколко минутки.

Той ме целуна по косата.

— Отдели колкото време ти е нужно, захарче.

Когато отворих очи на следващата сутрин, слънцето надничаше през завесите, а аз се чувствах все едно се събуждам от кома.

С ръце протегнати над главата ми, огледах стаята, търсейки Боун.

От банята не се носеха никакви звуци. Грабнах дънките си от пода и ги намъкнах, заедно с още една тениска на Боун. Завързах я на възел на кръста си, за да не виси до коленете ми. Той беше адски грамаден. Не знаех какво има в него, но не осъзнаваш колко е масивен, докато не се окаже над теб. Леката болка между бедрата ми беше още един знак за това кое друго в него е масивно.

Милостиви Боже, ако всички онези групарки знаеха какво е оборудването, което имаше Боун, щяха да го преследват още по-ожесточено, отколкото го преследваха сега.

Вълна от собственически чувства премина през мен, при мисълта за всеки, който може да научи това, което знаех аз.

Той не е твой, Рипли. По-спокойно.

Друга част от мен възрази високо, че може да бъде мой. Всичко, което трябва да направя, е да кажа ДА.

Избутах тези мисли настрани и излязох от спалнята, в търсене на Боун. Кухнята и дневната бяха празни. Не го виждах на задната веранда. Пикапът му и 442 бяха в гаража, затова знаех, че е някъде наоколо.

Част от мен не искаше да претърсвам къщата, но когато чух приглушен звук от китара идваща някъде от мазето, го последвах.

Слязох надолу по стълбите и осъзнах, че мазето е точно толкова просторно, колкото и първия етаж на къщата, която бе построена на голям хълм. Четири стъклени врати минаваха по цялата дължина на стената, чак до тераса, на която бяха поставени всички мишени от миналия ден.

Звукът от китарата бе едва доловим, много по-тих, отколкото бих предположила, че трябва да е, докато доближавах до източника, надничайки през един от прозорците.

И най-после разбрах от къде идваше.

Мамка му. Боун имаше собствено звукозаписно студио.

Той бе с гръб към мен, а слушалките, които носеше на ушите си, бяха такива, каквито се използват по време на запис.

От толкова близо, можех да чуя още звуци, носещи се през звукоизолиращите стени и това беше като нещо, което не бях чувала някога преди.

Той спря и издърпа молива закачен зад ухото си. От начина, по който бе привел рамене, предположих, че записва текста.

Някакъв копнеж се надигна в мен, когато осъзнах, че той пише песен. Нещо, което вероятно щеше да звучи по милиони радиа и на дузина стадиони.

Невероятно. Адски невероятно. И това бе последвано от мисълта Това може да съм аз някой ден.

Това ли исках?

Едва имах време да обмисля този въпрос и какви биха били последиците, ако реша да се пробвам.

За разлика от Боун, нямах семейство, което да остава назад и което да ми липсва. Това, което казах за татко, бе абсолютната истина… ако някога стана известна, дори с нещо малко… той щеше да се появи с протегната ръка, очаквайки да му се отплатя за всичко, което е направил за мен.

Тъга и мъка замъглиха зрението ми, докато видението се появи в ума ми. Защо нямам нормално семейство, като Боун? Защо татко трябва да се дави в дъното на бутилката, вместо да покаже на единствената си дъщеря, че я обича? Защо някой трябваше да убие мама?

Никога не бях могла да отговоря на тези въпроси.

Боун се завъртя на стола си, с китара в ръка, и главата му се вдигна, щом ме видя през прозореца. Усмивка разтегли устните му и сякаш слънцето изгря иззад буреносните облаци, сгрявайки ме изцяло.

Кога някой някога ме е гледал по този начин?

Никога.

Боун се плъзна от стола си и излезе от студиото.

— Хей, спяща красавице.

— Можеше да ме събудиш.

Боун завъртя китарата, така че да висне на гърба му и пристъпи напред, за да ме целуне.

— Не исках да го правя. Изглеждаше така, сякаш имаш нужда от солидна доза сън. Съжалявам, че те оставих да се събудиш сама. Хрумна ми мелодия, което не искаше да ми даде мира, затова слязох да я запиша и се увлякох.

— Следващият ти голям хит? — попитах, шегувайки се само от части.

Една от веждите на Боун се повдигна.

— Предполагам, че ще видим.

Какво би било подобна вероятност да бъде поставена и пред мен? Наистина ли искам да науча?

— Тези дни мислих за някои неща и искам да те заведа у дома.

Откъснах се от опита да отговоря на въпросите си и стрелнах Боун с изненадан поглед, едва успявайки да скрия разочарованието си от напрегнатия му поглед.

— О! Разбира се. Само да си събера нещата и ще съм готова. Мога да се обадя на Хоуп да ме вземе, ако си зает.

Леко объркване премина през лицето на Боун, преди да се проясни. Той поклати глава.

— Не, не твоя дом. Моя. При родителите ми. Искам да се запознаеш с тях. Да видиш къде съм израснал.

Улових отражението си в прозореца на звукозаписното студио и не бях сигурна дали мога да повдигна вежди повече от това.

— Какво? Като… скоро? — срещата с родителите беше доста голяма крачка.

Единият ъгъл на устните на Боун се повдигна.

— Да, като днес.

— Днес? Не мога. На работа съм довечера.

— Аз се погрижих за това.

Какво каза той току-що? Не може наистина да каза това, което си мисля, че каза.

— Моля?

— Погрижих се. Обадих се на Хоуп. Тя каза, че може да почиваш през уикенда.

Поех си дълбоко дъх и все пак, темпераментът ми избухна. Как смееше?

— Не искам да почивам през уикенда! Имам нужда да работя. Трябват ми парите. Затова ходя на работа. Не мога да продължа да си взимам отпуски, защото така никога няма да събера пари, за да си купя дом. А през уикендите се взимат най-много бакшиши.

Боун сви рамене, все едно не е голям проблем.

— Ще покрия загубите ти. Няма да изгубиш никакви пари.

Устата ми остана отворена и го изгледах удивена.

— Няма да взема парите ти. Аз работя за своите, затова веднага трябва да се обадя на Хоуп и да й кажа да не ме маха от графика.

— Прекалено късно. Тя каза, че някой друг имал нужда от допълнителни смени, тъй като имал болно дете, нуждаещо се от операция.

Той говореше за Ленора, още една барманка в Белия Жребец, самотна майка, чието бебе влизаше и излизаше от болницата откакто се роди.

Поех си дълбоко дъх, а темпераментът ми все още бе близо до това да се взриви. Ако имаше някой, който има по-голяма нужда от пари, то това бе тя. И все пак.

Изпънах рамене и вирнах брадичка.

— Слушай. Нямаш право да управляваш живота ми или да взимаш решения вместо мен. Нямаш никаква идея какво е да бъдеш на мое място, нямаш идея какво е да се тревожиш дали ще изкараш достатъчно пари, че да не ти се налага да ядеш само фъстъчено масло и желе през следващите няколко седмици.

Усмивката от лицето на Боун изчезна и изражението му потъмня.

— Мислиш, че не знам какво е да се чудиш как ще си платиш следващото ядене? Мислиш, че си единствената, която някога се е тревожила как да свърже двата края?

— Ти току-що ми разказа за перфектните си родители, перфектното си детство и перфектният си живот, затова — не. Не мисля, че разбираш какво е.

Веждите на Боун се смръщиха, образувайки бръчка между очите ми.

— Живях в колата си шест месеца… по време на проклетата зима. Някои нощи не можех да спя, защото зъбите ми тракаха прекалено силно. Ако не изкарах достатъчно бакшиши в някой бар или не приемех някоя странна работа, на другия ден нямаше какво да ям. Знам какво е, Рипли, но освен това, нямах приятели като теб. Никой не постла червено килимче пред мен, предлагайки ми да остана колкото е нужно. Никой не ми помогна да намеря работа или да отделя време за почивка. Толкова дълбоко си се заровила в борбата си, че не си позволяваш да видиш хубавите неща около себе си.

— Защото борбата е всичко, което познавам! Не мога да разчитам на никой, освен на себе си. Ако го направя и не се получи, ще съм по-прецакана, отколкото преди това.

— Мислиш ли, че Хоуп ще те прецака?

— Не, но…

— Мислиш ли, че аз ще те прецакам?

— Не знам…

— А, аз знам. И мамка му, няма да се случи, затова просто ме остави да ти помогна. Вече дадох дом на птицата ти за толкова време, колкото имаш нужда. Какво друго да направя, че да ти докажа, че искам да помогна?

— Не знам — този път, вместо да избухна гневно, прошепнах. — Не знам как да го направя.

Страхът от това да не бъда зашлевена отново от живота ме накара да потреперя и Боун обви ръка около тила ми, срещайки очите ми.

— Тогава аз ще ти покажа. Дай ми шанс да се докажа пред теб. Аз не съм баща ти. Не съм нищо подобно на него.

— Но трябва да обещаеш, че повече няма да решаваш и да отменяш смените ми в бара. Никога. Управлявам живота си прекалено дълго, за да дойде някой и да вземе юздите от ръцете ми.

— Не се опитвам да го направя. Просто искам да ти дам един уикенд, в който няма да си затворена между четирите стени на бара. Кога беше последният път, когато направи нещо забавно?

Замислих се за миг, преди да кажа.

— С теб.

Боун най-после се усмихна отново.

— Това беше нищо. Само почакай да се запознаеш с целия клан Трашър.