Мегън Марч
Истински секси (31)

Глава 31

Боун

Един от охранителите ни помаха, когато минахме през портата, и си спомних, че е неделя и че Антъни има почивен ден.

Дано да се е погрижил някой да нахрани Естебан.

Рипли паркира, щом вкара пикапа в гаража.

— Странно ли е, че това беше най-добрият ми рожден ден?

Завъртях рязко глава към нея.

— Какво каза? — думите ми прозвучаха по-грубо отколкото очаквах, но това се дължеше на шока ми.

— Казах, че е най-хубавият рожден ден…

— Защо, по дяволите, не ми каза, че имаш рожден ден?

Рипли сви рамене.

— Не знам. Не е голяма работа. Никога не е било.

Погледнах към тавана, молейки Господ да ми даде малко търпение, за да не удуша жена си.

— Как се очаква от мен да направя нещо специално за теб, ако не ми кажеш, че имаш рожден ден?

Изражението на Рипли бе объркано.

— Не е нужно да правиш нищо специално. Това е просто още един ден.

— Ето тук вече грешиш. — Измъкнах телефона си и щом Антъни вдигна започнах да давам заповеди. Съжалявам, че ти провалям почивния ден, човече.

Когато затворих, Рипли сложи ръка върху моята.

— Хей, спокойно. Това не е нужно. Имах двадесет и девет рождени дни преди това и никога не е било голяма работа.

Вперих поглед в сивите й очи.

— Чакай. Това е тридесетият ти рожден ден?

Тя кимна.

— Да, и все пак, това не го прави голяма работа.

— Исусе Христе, жено. Някои неща трябва да бъдат специални и едно от това са рождените дни.

— Но той вече е специален. Прекарах деня с теб. — Думите излязоха от устните й с лекота, преди да се осети какво е казала.

Точно така, Рипли. Ти изпитваш нещо към мен и не е никак малко. Огромно и страшно е, но е истинско.

Простотата в думите й ме прободе в сърцето. Точно така трябваше да са нещата между нас.

Тя е моя и ще си остане моя. Може още да не го осъзнаваше или да не знае как да го облече в думи, но онова, което видях на видеото от родеото, бе истина… Рипли беше влюбена в мен.

— Мисля, че можем да го направим малко по-хубаво.

Наведох се към нея, а тя сложи ръка на гърдите ми.

— Трябва да караш по-полека, суперзвезда. Искам да видя задника ти на дивана, краката във въздуха и да гледаш телевизия. Аз ще ти донеса сода и ще направя нещо за вечеря.

— Антъни ще донесе храна и торта.

Тя извъртя очи.

— Не е нужно.

— Напълно нужно е. Сега нека влезем вътре, където ще можеш да се възползваш от привилегиите си на рожденичка и да избереш какво ще гледаме, докато чакаме.

Тя избра Светците от Бундок. Ако имах дори най-малко съмнение, че Рипли е идеалната жена за мен, това щеше да сложи край на дискусията. Бях готов да гледам какъвто и да е лигав женски филм, или романтична комедия, но Рипли доказа за пореден път, че не е като другите жени.

Моя.

Вратата към гаража се отвори и Антъни извика.

— Скъпа, прибрах се и нося вечеря.

— Кенеф — кресна Естебан, имитирайки един от мъжете във филма, който не спираше да повтаря думата. Очевидно си разширяваше речника.

Антъни влезе в дневната и погледна към клетката.

— Тази проклета птица да не би току-що да ме нарече кенеф?

Рипли опита да прикрие смеха си, но не успя.

— Мисля, че става въпрос за тухлен кенеф, ако това те успокоява. Според мен това е най-близкото до комплимент, на което е способен.

Антъни поклати глава и погледна към птицата.

— Предполагам, че този път ще му се размине.

Антъни беше камара от мускули, приличащ на плевня, и се опитах да си спомня дали бях направил някакъв коментар за него, който птицата е запомнила, или просто Естебан ставаше по-креативен.

— Колко думи и изрази знае това животно? — попитах Рипли.

Тя сви рамене.

— Веднъж в Гугъл прочетох, че могат да научат около двеста, но не мисля, че Естебан знае повече от сто.

— Умна бисквитка.

Всички погледнахме птицата, преди да взема торбите от ръцете на Антъни.

— Всичко ли взе?

Той кимна.

— Очевидно. Момиче, следващия път, ще е по-лесно да ми дадеш съвет за това чудо. Знам, че съм супер невероятен, но чудесата изискват повече време.

Бузите на Рипли порозовяха.

— Нямам нужда от чудо. Нямам нужда от нищо.

Антъни отиде до масата и сложи на нея торбите, преди да извади нещо от едната.

— Не е така. Определено имаш нужда от това. — Той се приближи към нас с ръка зад гърба си. Когато застана пред дивана, разкри сребърна тиара с розови камъчета.

Очите на Рипли се разшириха, когато погледна тиарата, след това Антъни и на края мен.

— Не беше нужно да го правиш — прошепна тя.

— Всяко момиче трябва поне веднъж да бъде принцеса. Честит рожден ден — каза Антъни и сложи тиарата на главата й.

— Мамка му, човече. Ако не знаех по-добре, щях да реша, че се опитваш да ми отмъкнеш момичето.

Антъни ми намигна.

— Просто те принуждавам да вдигнеш летвата. Ако ми дадете няколко минути ще сложа вечерята и ще наглася тортата на плота, за да е готова, когато стигнете до нея. Мамка му, забравих балоните в колата. Не мърдайте.

Той изчезна, а Рипли нагласи тиарата си, поклащайки глава.

— Какво?

— Ти.

— Какво за мен?

— Ти си нещо различно!

— В добрия смисъл на думата, надявам се.

Тя се усмихна и целият ми свят засия.

— В най-добрия.

И в този момент реших, че ще преместя небето и земята, за да карам Рипли да се усмихва така колкото може по-често.