Мегън Марч
Истински секси (25)

Глава 25

Боун

Когато реших да направя това пътуване с Рипли, напълно забравих, че в събота вечер има родео. Беше краят на сезона и едно доста голямо събитие в града, което значеше, че семейство Трашър щеше да се появи в пълно снаряжение.

— Някога била ли си на родео, Рипли? — попита мама, докато вървяхме към портите.

— Не, г-жо. Никога. Но винаги съм искала да отида.

— Значи сега ти е шансът. Но се приготви. Всички ще искат да видят Боун.

— Не трябва ли да има охрана тук с теб? — попита ме тихо Рипли, а тревогата в гласа й бе очевидна.

— Не. Не и тук. Ако някой опита да прави глупости, целият град ще му се нахвърли на мига. Това може би е най-безопасното място, на което може да съм, като изключим дома ми.

— Сигурен ли си?

Мисля, че бе много сладко задето тя се тревожеше за мен.

— Захарче, противно на това, което мислиш, мога да се грижа за себе си, ако нещата загрубеят.

— Щом казваш… — Недоверчивият й тон ме накара да искам да й се докажа, но вече приключих с фазата в живота си, в която участвах в сбивания.

— Боун е местният герой — каза баща ми. — Направил е толкова много за това място, че дори кръстиха на него новия бейзболен стадион. Трашър Фийлд е доста посещавано място.

— Сериозно?

Обикновено не говорех за всичките благотворителни кампании, в които участвах, защото не го правих, за да бъда популярен с това.

— Бях у дома една седмица и с Кайл решихме да отидем и да поиграем на стадиона. Бейзболното игрище, на което играехме като малки, беше в много лошо състояние. Скамейките бяха празни, защото хората се страхуваха, че трибуните могат да се срутят всеки момент. Не беше правилно, затова предложих да помогна.

В погледа на Рипли имаше различна светлина, когато погледна към мен.

— Това е наистина страхотно от твоя страна. Значи не просто спасяваш жени с изкълчени глезени и ги караш насила в болницата? Ти правиш доста добри дела въпреки репутацията ти на лошо момче.

Мама наведе леко глава, за да ме огледа по-добре, докато слушаше думите на Рипли и кълна се в погледа й блестеше одобрение.

— Той е най-добрият, Рипли, и не го казвам само защото ми е син.

След като платихме за билетите, забелязахме Грант и Уенди да ни махат от трибуната, на която ни бяха запазили места, с няколко карирани одеяла. Обикновено мама и татко пазеха места, защото Грант и Уенди не можеха да се накъткат да се доберат до тук по-рано, откакто Кайл се роди преди пет години, но тази вечер бяха успели да се справят.

— Ето ги Арлийн и Атри Джонсън. Ранд, трябва да им кажем здрасти, за да попитам за новото им внуче. Тя е полудяла от щастие, че вече имат внуче.

Татко знаеше, че мама обича да е на ясно какво се случва в града, затова само направи жест с ръка.

— Води ме, Сиси-Кю.

Тя ме погледна.

— Ще се върнем след няколко минути.

— Не бързай, мамо.

Тълпата започна да се сгъстява, докато се приближавахме към трибуната, и аз обвих ръка около Рипли, за да я държа близо до себе си и защото ми харесваше да я усещам. Когато стигнахме на метър от стълбите, които щяха да ни отведат до местата ни, един глас ме спря.

— Е, проклет да съм, виж кой се е принизил да дойде у дома и да се смеси с местните хора.

Рипли завъртя рязко глава в посока на гласа идващ иззад металната ограда, разделяща полето на родеото от местата на зрителите.

— Мислех, че тъкмо са те зарязали, Боун? Вече си се преместил на по-зелени пасбища? Сигурно е яко да си голяма клечка и жените да не могат да откъснат ръце от теб.

Стиснах леко Рипли, преди да я пусна, за да се обърна към кльощавия мъж с дънкови шорти пет размера по-големи отколкото е нужно, държащи се на розови тиранти. Униформата на родео клоуните и длъжността му пасваха идеално. Лу Бъглър никога не ми е бил фен, след като една нощ сестра му се промъкна в пикапа ми и най-учтиво я помолих да се разкара. На другия ден в училище, той се опита да ме набие, но в крайна сметка се оказа с посинено око, а двамата бяхме наказани от директора.

— Хей, Лу. Благодаря, че се отби. Радвам се да те видя.

Реших да се държа учтиво, въпреки че ми се искаше да му кажа да си го начука. Но той е от хората, които бяха продали всякакви мръсотии за мен за жълти монети.

— Колко дълго ще устиска тази? Кълна се, направи рекорд с последната, но се оказа, че е малко по-умна отколкото изглеждаше и те заряза.

Не отвърнах на коментара му. Вместо това, включих в ход клюките, за които майка ми ми разказваше регулярно, като се чуем.

— Чух, че си на развод номер три, Лу. Надявам се да мине леко. Успех с битката за попечителство този път. Може би, четири ще е щастливият ти номер.

Обрисуваното клоунско лице на Лу се изкриви разярено.

— Ти просто обичаш да идваш в този град и да се държиш като крал на всичко, но всички сме наясно, че не си нищо специално. Всеки може да пее на микрофон и да оставя компютрите да му преправят гласа. Чувам, че се прави постоянно. Мамка му, по-трудно е да се изправиш пред биковете, които ще излязат днес. Ако наистина имаш топки, можеш да излезеш там, вместо мен.

— Не, Лу. Ти имаш достатъчно големи топки и за двама ни. Затова има смисъл защо носиш толкова големи гащи… за да покриваш огромните орехчета.

Той се пресегна и стисна слабините си, очевидно без да се интересува, че наоколо има три малки деца.

— Те просто поддържат масивният ми…

— Луис Бъглър, най-добре да не казваш това, което си мисля, че искаш да кажеш — провикна се майка ми от тълпата зад нас, преди да успея да отговоря. — Защото знам, че един баща, какъвто си ти, не би си позволил да използва подобен език около деца.

Лу веднага се изправи, пускайки чатала си.

— Не, госпожо. Просто си говорихме за старите времена. Не съм искал да кажа нищо лошо.

— Така си помислих и аз. Тази вечер внимавай там навън. Трябва да се увериш, че ще се прибереш цял, заради онези твои ангелчета у дома.

— Да, госпожо. Ще го направя, госпожо.

Мама се обърна към мен и Рипли.

— Да отиваме на местата си, искате ли?

Тя ни отведе до третия ред, където седяха Грант, Уенди и Кайл, и аз хвърлих един последен поглед към Лу. Очите му бяха присвити към мен, сякаш не бе забравил абсолютно нищо, и брадичката му се вирна, докато ме гледаше. Някои хора никога не забравяха.

Когато тръгнахме надолу по реда, за да заемем местата си, Грант стана да заведе Кайл до тоалетната. Уенди каза, че и тя трябва да отиде, а родителите ми предложиха да вземат пуканки и питиета за всички.

— Този мъж беше интересен — промърмори Рипли като останахме сами.

Целунах я по главата, сякаш бе най-естественото нещо на света, преди да кажа.

— Тук в малкия град животът е такъв. Той ми има зъб още от гимназията.

— На мен ми звучи като завист.

Свих рамене.

— Може би. Много хора тук все още ме помнят като нахално хлапе каращо шумен пикап и отнесло няколко пощенски кутии, или вярват на слуховете, че съм бил с някоя тяхна дъщеря, сестра или братовчедка на задната седалка на колата ми. Това е, което знаят за мен. И след това ме виждат по телевизията и не могат да разберат как някой като мен е извадил толкова голям късмет, че да си създаде добър живот. Предполагам, че от тяхна гледна точка, не е честно.

Рипли се намръщено.

— Не осъзнават ли колко много си платил, за да се изкачиш до върха? Или колко здраво си си скъсвал задника, за да си там, където си сега? Или какви жертви си правил, докато си бил далеч от семейството? Или това как папараците се борят да уловят всеки миг от живота ти на лента, без да ти оставят миг уединение? Ако не го виждат, значи осъзнават само частица от цялостната картинка.

Да чуя Рипли да скача толкова бързо и така настървено в моя защита ми показваше, че имах напредък. Това също ме възбуди адски много. Завъртях лицето й към себе си, за да си открадна целувка.

— Звучиш така, все едно наистина ме харесваш — промърморих срещу устните й.

— Млъквай. Знаеш, че те харесвам.

Отдръпнах се леко, за да се вгледам в буреносно сивите й очи.

— Предупреждавам те. Много скоро, ще се влюбиш в мен.