Клементине Хелм
Момичето на татко Карлет (9)

IX. Едно нещастие с добри последици

С бързи крачки татко Карлет тръгна към един квартал в края на града, наречен „Град на розите“. От двете страни на улиците се редяха красиви малки къщици, пред които се пъстрееха грижливо наредени градинки. Хората от тези къщи се надпреварваха в отглеждане на цветя и затова никъде хризантемите не бяха толкова едри и прекрасни, както тук. Розовите храсти в тези градинки се издигаха до прозорците на къщите, а земята беше покрита с цветен килим. Вятърът разнасяше далеч приятния дъх на цветята. Между семействата, които живееха в този Град на розите, татко Карлет имаше многобройни клиенти. Щом се задаваше по цялата улица заехтяваше весел детски вик: „Татко Карлет иде, татко Карлет иде!“.

Старецът беше изминал голяма част от пътя и беше продал доста мелнички. Най-после спря пред една къща, край която не минаваше никога без да погледне нагоре. Там живееха четири деца, които не бяха навикнали на разкошни играчки. Те нямаха нито големи кукли, нито скъпи кончета и затова се радваха всеки път на хубавите пъстри мелнички, които им носеше татко Карлет. Ако му се случеше цяла седмица да не дойде в Града на розите, тогава можеше да бъде сигурен, че в тази къща ще купят от него четири мелнички, по една за всяко дете. Днес тъкмо се беше изминала една седмица, откакто не беше идвал насам. Щом татко Карлет се спря пред къщата и засвири на своята флейта, три руси главички се показаха на прозореца, но веднага пак се дръпнаха назад и погледнаха уплашено към стаята. Някой вътре събори една маса и се чу сърдит женски глас:

— Какво правиш, Полин? Как може да бъдеш толкова палава? Виж какво направи? Счупи мастилницата и си изцапа новата рокля!

— Мамичко, много ми е мъчно, че направих така — отговори хленчейки детски глас. — Исках да отида по-бързо към прозореца да видя татко Карлет… и съвсем не забелязах как стана това…

— Аз също не знам как стана това, но виждам само, че си съсипа роклята. Иди я съблечи и ми донеси топла вода да измия пода.

— Аз ще се опитам да изпера роклята — отговори детето засрамено.

— Това е невъзможно. Мастилото не се изпира. Иди съблечи бързо роклята, защото ще изцапаш и мебелите с нея.

През това време татко Карлет стоеше търпеливо пред прозореца и чакаше, макар че едно от момчетата му пришепна тъжно:

— Полин си изцапа роклята. Мама ще трябва да й шие сега нова и сигурно няма да иска да ни купи днес мелнички.

При тези думи на татко Карлет му хрумна, че би могъл да поиска роклята за Ели. Той знаеше, че Полин не беше много по-голяма от неговото момиче. „Кураж!“ си каза татко Карлет и се обърна свенливо към младата жена:

— Госпожо Терасон, нима роклята на малката госпожица е съвсем повредена?

— А, вие сте тук, татко Карлет? Да, тя вече не може да се носи. Цялата е в мастилени петна, а пък не е толкова широка, че да мога да извадя това парче. Много ме е яд, такава хубава топла рокля беше. Полин би могла да я носи цяла зима. Сега е само за продавача на стари дрехи.

— Ах, госпожо — каза татко Карлет, — дайте ми я моля! На драго сърце бих ви платил за нея.

При тези думи трите деца весело се изсмяха:

— Татко Карлет иска да купува стари дрехи!

Полин стоеше далеч от прозореца и не се решаваше да се смее както братята си.

— Не — каза татко Карлет и също се засмя. — Не искам да си сменявам занаята. Какво биха казали дечицата, ако не им донасям мелнички? Не, искам да купя роклята за моята малка дъщеря.

— Вие имате малко момиче, татко Карлет? От кога?

— От снощи, мила госпожо. Ще ви разкажа как то дойде при мен. Вие сте толкова добра, че няма да го разкажете на цирковите артисти.

Татко Карлет опря лакти върху отворения прозорец и заразказва историята на Ели. Децата слушаха с отворени уста, а майката остави работата си и внимателно следеше разказа.

— Сега детето е все още при мен и трябва да се погрижа за него — завърши с дълбока усмивка татко Карлет. След това той вдигна изпитателен поглед към младата жена, за да види какво впечатление е направил неговия разказ. Тя пак го гледаше с приветлива усмивка, и сълзи блестяха в сините й очи.

Госпожа Терасон беше най-добрата жена в „Града на розите“. Тя не беше богата. Мъжът й работеше в една голяма търговска къща и неговата заплата едва стигаше за издръжката на семейството им. Често пъти оскъдната заплата беше недостатъчна, когато обувките на децата се късаха много бързо, панталоните ставаха къси и роклите овехтяваха. Но все пак, добрата жена винаги имаше нещо, с което да помогне на другите и да ги зарадва. Тя беше доволна, никога не мислеше за себе си и живееше за мъжа и децата си. Тичаше из къщи насам-нататък цял ден и винаги намираше време да помага в уроците на децата си. Често пъти седеше при машината и шиеше, а едно от децата й стоеше пред нея и казваше наизуст таблицата за умножение или друго декламираше басня от Лафонтен. Тя никога не се оплакваше от работа. Затова пък децата я обичаха и почитаха.

— Като стана голям — каза веднъж малкият Пол, — мама ще носи винаги копринени и кадифени рокли.

— Жалко е само, че тогава ще бъде стара — отговори Жорж, най-големия от братята.

Ядосани от тези думи, другите деца му обърнаха гръб и не искаха да го слушат. Те не искаха да вярват, че тяхната мила, хубава майка може да остарее.

Когато татко Карлет завърши разказа си, младата жена беше дълбоко трогната. Тя заговори приветливо:

— Вие сте добър човек, татко Карлет. Ще ви дам роклята и други неща за момичето. Отбийте се на връщане при нас. Ще приготвя всичко дотогава.

Г-жа Терасон взе роклята на своята Полин, опита се да измие малко петната, притури още няколко дрешки, без които Полин можеше да мине, и върза всичко във вързопче. При това тя мислеше за радостта на стареца и на малката му дъщеря. Тя забрави за своята загуба и беше много доволна от стореното. Нейната дъщеря с радост видя, че майка й не й се сърди вече. Тя тихичко се промъкна, сложи най-хубавата си кукла върху вързопа, приготвен за татко Карлет и погледна с такава молба майка си в очите, че добрата жена не можеше да й се сърди повече. Усмихна се, прегърна малкото си момиче и нежно го целуна.

— Ето, това е за вашето дете — каза госпожа Терасон, когато при нея влезе татко Карлет. — Аз сложих там още една престилка. Тя ще покрие петната по рокличката. Вътре има също няколко стари ризки, няколко чифта чорапи и обувки.

Татко Карлет се изненада от такъв подарък и от радост не можеше да намери думи, с които да благодари. Мълчаливо той свали от своята пръчка четири най-хубави и скъпи мелнички и ги даде на децата, които стояха до него. След това си тръгна бързо за дома.