Клементине Хелм
Момичето на татко Карлет (25)

XXV. Новите приятели

Рядко се случва две семейства, които живеят тъй близо едно до друго и се срещат безброй пъти през деня, да не станат най-после или искрени приятели, или врагове. Ели беше толкова приветлива и услужлива и винаги тъй весела и нежна, че само една злобна жена не би могла да обикне милото момиче. Госпожа Лебо не беше лоша жена и не обичаше да се кара. Тя само обичаше да си поприказва, а в това Ели не виждаше нещо лошо. Тя беше доволна, защото повече обичаше да слуша, отколкото да приказва.

Така двете съседки скоро станаха добри приятелки и си оказваха взаимно множество услуги, които все повече ги сприятеляваха. От своя страна татко Карлет беше свикнал да беседва с госпожа Петерс и сега беше много доволен, че намери човек, с когото да си приказва. Двамата старци се разбраха добре, и на татко Карлет се струваше, че много отдавна познава госпожа Лебо.

Всички стаи излизаха в едно дълго антре, което имаше няколко високи прозорци. Няколко саксии с цветя, които добре вирееха на тези топли слънчеви прозорци, подсетиха обитателите на стаите да направят там малка висяща градинка. От ранна сутрин цветята се наглеждаха и поливаха. Сухите вейки и пожълтелите листа се премахваха и всеки нов израстък, който се появяваше през нощта, всяко ново цветче се посрещаше с възторг. През цялото лято хубави цветя красяха прозорците: карамфили, теменужки, рози, а отстрани на обтегнатия тел се виеха латинки. Между тях имаше канарче в кафез.

С какво удоволствие прекарваха двете семейства своите свободни часове при прозореца, сред сладкия мирис на цветята и чуруликането на птичето, което весело подхвръквайки, като че ли се радваше, че живее в този малък рай. Понякога Ели запяваше заедно с птичето. Тогава татко Карлет допираше пръста до устата си и кимваше на своята стара приятелка да мълчи и двамата слушаха внимателно. Те се радваха на този всекидневен малък концерт в своята къща не по-малко от богатите, които слушаха опери и музикални продукции.

Синът на госпожа Лебо през цялото лято излизаше рано сутрин и се връщаше късно вечер. Затова не се радваше заедно с другите на приятната почивка. Когато, обаче, настъпи зимата, младият дърводелец се прибираше вкъщи веднага щом мръкнеше. Сега наистина, поради студа, те не можеха вече да се събират в коридора, но затова пък татко Карлет покани госпожа Лебо и нейния син да прекарват деня в неговата стая. Така се палеше само една печка и се пестеше отоплението. Вечер отново се събираха в стаята на татко Карлет и така почти всеки ден прекарваха заедно свободното си време.

Обикновено, госпожа Лебо идваше в стаята на стареца със сина си, понеже неговата работа по-мъчно се пренасяше от едно място на друго, отколкото леката кошница с ръкоделието на госпожа Лебо. Младият дърводелец също не обичаше да стои без работа. Той или помагаше на татко Карлет, или, когато имаше някоя хубава книга, отстъпваше на молбата на другите и прочиташе по нещо на глас. Госпожа Лебо се радваше, когато синът й четеше и го гледаше с гордост. Ели и татко Карлет пък слушаха четенето с голям интерес. По такъв начин Жан винаги имаше внимателни слушатели и само от време на време старецът го прекъсваше, като казваше на Ели:

— Ели, нали това отдавна го знаеш!

Според татко Карлет, Ели знаеше всичко. Тя беше за него символ на всяко знание.

Когато Жан прекъсваше четенето, те разговаряха върху съдържанието на книгата. Изказваха различни мнения, спореха, и времето минаваше толкова бързо, че въпреки желанието си, госпожа Лебо нямаше време да съобщи на своите приятели, че съседката, която живее на третия етаж, купила днес от пазара една кокошка, че старата гладачка от таванската стая носи траур по своята котка и други важни новини.

Така минаваха дните и отново дойде лято. Нашите приятели правеха сега всеки празник малки екскурзии из околността. Ели най-много обичаше да пътуват с параход. От него се виждаха добре красиви далечни брегове. Окото се спираше с удоволствие върху малките горички и тучните ливади. Понякога измежду зелените листа на горичките блясваха богати вили и полски колиби. Малката компания се забавляваше да избира една от тях за себе си и да я подрежда без да изпитва при това грижите и безпокойствата, които би им донесло действителното притежание. Но докато Ели и Жан градяха въздушни замъци, татко Карлет не забравяше действителността. При всяка екскурзия той носеше със себе си малките мелнички, които никак не му пречеха, понеже беше свикнал да ходи винаги с тях. И навсякъде хубавите мелнички докарваха във възторг децата и даваха добри доходи на стареца. А той се радваше, че не е изгубил напразно времето си.

Татко Карлет беше сега по-доволен откогато и да било, и живота му се виждаше всеки ден по-мил. Той и Ели печелеха колкото им трябваше за прехрана. Нищо не им липсваше, имаха си добри приятели, какво по-добро можеха да желаят!