Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vater Carlets Pflegekind, (Пълни авторски права)
Превод от немски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

XXXIII. Сбогом, татко Карлет!

Сега татко Карлет е вече съвсем стар. Той сам не може точно да каже на колко е години, но отдавна е преминал осемдесетте.

Въпреки напредналата си възраст той е още бодър и здрав и очите му гледат ясно наоколо. Щастлив и доволен, той живее в семейството на любимото си дете, внучетата му го обичат, и той мисли понякога с тъга, че скоро сигурно ще трябва да ги напусне.

vnuci.png

Противно на всички стари хора, чиято памет задържа главно впечатленията на младостта, татко Карлет почти никога не говори за младите си години. Изглеждаше понякога, че те се заличават от паметта му, или той се предпазваше да говори за онова време. Неговите възпоминания започваха от момента, когато вдигна на ръце малкото забравено същество, определено да стане негов ангел пазител и да направи от него добър човек. Той се срамуваше, че голяма част от живота му е преминала безполезно, без сам той да знае за кого и за какво е живял.

— Не искам дори да мисля за онова време, за да не си спомням, че преживях цели шестдесет години без да направя нещо добро — казваше той често на Ели.

— Но ти след това си направил много, татко — му отвръщаше винаги с усмивка младата жена.

Минаваха години. Жан работеше добре и си спечели добро име. Той винаги получаваше много поръчки. В неговата работилница никога не стояха без работа и през целия ден се чуваха весели песни, които помагаха в работата.

Ели също не стоеше без работа. Тя продължаваше да работи за магазина на куклите, както през моминството си. Но постепенно изостави тази работа. Трябваше вече да се грижи за децата си и за домакинството, което по-рано наглеждаше свекървата. За друга работа не й оставаше време. Госпожа Лебо остаря, боледуваше често, и Ели не можеше да я остави да се мъчи още с домакинството.

Никоя майка сигурно не е обичала и не е гледала децата си по-добре от Ели. Щастието и любовта, които тя нямаше в детинството си, получаваха сега щедро нейните деца. Често пъти, когато минаваше през площад Бретан и виждаше на мястото, където беше умряла нейната майка, нова циркова барака, тя изтръпваше при спомена за миналото. Жалост изпълваше сърцето й, когато някое дете балерина протягаше детската си ръчичка към нея за помощ. Тя слагаше монета в тази ръка, отминаваше смутено и благодареше на Бога, че запази дечицата й от такава съдба.

Колкото и да беше остарял татко Карлет, продължаваше своя стар занаят. Когато вън плискаше дъжд и имаше силен вятър, той оставаше вкъщи до своята стара маса. На нея имаше гърне с лепило, пръчки и голям избор шарена хартия. Той приготвяше от нея пъстри мелнички за внуците си. Но щом огрееше слънце, с бодри крачки тръгваше из улиците на града. И децата на неговите някогашни малки купувачи сега гледаха със страстно желание малките мелнички и купуваха хубавите играчки.

Ели не се решаваше да задържи вкъщи баща си. Тя само го молеше да взима със себе си по-малкото й момиче, за да подиша и то чист въздух. Но скришом пошепваше на детето да внимава и да помага на стареца.

Детето бе кръстено на кръстницата си Бени, но Карлет го наричаше Ели, и когато го водеше за ръка и обикаляше с него улиците на Нант, струваше му се, че води своята Ели. По пътя разказваше на малката си спътница за бедното, изоставено сираче, на което беше дал подслон и което му помогна да стане човек. От време на време прекъсваше за няколко минути разказа си. В това време допираше флейтата до устните си и тя издаваше няколко дълги звука, а той пееше със слаб треперещ глас своята песничка:

Елате, тук елате, милички деца,

мелнички ви нося със шарени крилца!

Край