Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vater Carlets Pflegekind, (Пълни авторски права)
Превод от немски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

XXX. Намерен

Докато ставаше това, Жан тичаше от улица в улица, питаше, търсеше, вглеждаше се навсякъде, но напразно. Щом видеше нейде през мъглата висок човек, той тръгваше бързо след него, пълен с надежда, но винаги се мамеше. Никъде нямаше следа от присъствието на татко Карлет. Отчаян, младежът мислеше за скръбта на младото момиче, което чакаше от час на час неговото завръщане. И наново крачеше по улиците и търсеше някаква следа от изчезналия, като не се решаваше да се върне без никакво известие при момичето.

Времето минаваше, настъпи нощта. С червеникава светлина фенерите слабо блестяха през мъглата. Улиците потънаха в тъмнина, и Жан с болка на сърце трябваше да се откаже от напразните си усилия и да се върне вкъщи.

Недалеч от кея една кола, която вървеше много бързо, се понесе покрай него и едва не го блъсна.

— Внимавай! — извика кочияшът и спря конете.

Жан бързо скочи настрана и погледна седналия в колата.

— Татко Карлет! — Извика той бързо и скочи на стъпалото на колата. — Татко Карлет, къде отивате? Искате ли Ели да умре от мъка?

— Това е Жан, господине — каза татко Карлет на своя спътник. — Моля, нека колата да почака, за да мога да говоря с него.

— Качете се — каза любезно спасителя на татко Карлет. — Ние ще ви заведем при госпожица Ели и по пътя ще узнаете всичко. Така тя ще получи най-бързо успокоителни известия за баща си.

Жан нямаше време да изкаже своето учудване. Той беше щастлив, че е намерил татко Карлет и се качи в колата, която бърже се понесе напред и скоро потъна в мъглата.

А в това време Ели чакаше вкъщи. Отчаянието й растеше от час на час. Отначало се опита да продължи работата си, но беше толкова неспокойна, ръцете й тъй трепереха, че не можеше да държи иглата. Тя почна да нарежда стаята, разпали огъня в камината, постави до нея креслото на татко Карлет. След това сложи лулата му на малка масичка близо до креслото, така че да може да я достигне с ръка. Сложи върху креслото неговия халат и на пода чехлите му. При това сълзи капеха от очите й, и си мислеше с ужас, че може би всичко това е напразно, и че никога няма да види вече милото му лице.

— Поне съседката да си беше дошла! — каза с въздишка девойката и закрачи безпокойно по стаята. — Тя би могла да почака татко тук и да се погрижи за него, а аз бих отишла да го потърся. Ах, сигурно бих го намерила!

Но съседката не се връщаше, часовете минаваха, а Ели беше сама, уплашена и отчаяна. Тя отвори прозореца и се вслуша, на улицата всичко беше тихо и не се чуваха крачките на тези, които толкова чакаше. Най-после запали лампата и се опита отново да работи, когато изведнъж се чуха крачки, някой се качваше бързо по стълбите. Ели бързо отвори вратата със страх в душата си. Светлината от лампата освети радостното лице на младия дърводелец, който лудо се изкачваше по стълбите през няколко стъпала.

— Намерихте ли го? — извика тя с треперещ глас.

— Той е жив, добре е, скоро ще го видите.

Ели не намираше думи от радост. Най-после, като се посъвзе малко, тя ту плачейки, ту смеейки се хвана ръката на своя приятел и му каза:

— Колко много ви благодаря! Вярно ли е? Кой ви каза? Къде е? Защо сам не дойде?

— Аз го видях, говорих с него, той всичко ми разказа. Но преди всичко, той ви моли да бъдете спокойна, да не се тревожите. Той е добре.

— Но защо не дойде сега с вас? Нещо искате да скриете от мен. Той сигурно е болен, или нещо му се е случило, не знам какво, но не ми казвате всичко.

— Той не е болен, няма му нищо, той е добре. Но няма да дойде ни днес, ни утре. Може би след две седмици.

— След две седмици!… Нима не мога да отида при него?

— Не, не бива… недейте така!… Приличам ли на човек, който носи лоши известия?

Ели погледна младия човек. Лицето му светеше от радост и увереност и тя малко се окуражи.

— Две седмици да не го виждам! — каза тя тъжно. — Той сигурно вече не ме обича, щом като може тъй да ме наказва.

— Да, но след това ще дойде една голяма радост. Ще го посещавам всеки ден и ще ви предавам всяка вечер неговите поздрави. Моята майка, която ей сега видях, знае вече всичко и ми обеща, че ще живее през това време при вас, за да не бъдете самотна. Значи кураж! Обещавам ви, че всичко ще свърши добре. Нямате ли ми поне малко доверие?

Ели му отговори само с една слаба усмивка и го погледна умолително. Но той не биваше да склони на нейната молба и, за да не издаде най-накрая тайната си, й каза сърдечно сбогом и си отиде. Ели остана сама. Тъжно подпря главата си с ръка и се замисли. Мъчителната неизвестност за съдбата на баща й й тежеше, и тя не можеше, не смееше да вярва, че всичко ще се свърши добре.