Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vater Carlets Pflegekind, (Пълни авторски права)
Превод от немски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

XI. Малката помощница

На другия ден валеше пороен дъжд. Ели седеше до прозореца и гледаше тъжно навън. Наоколо се виждаха само мокрите покриви на къщите. Но скоро лицето на момичето светна от радост.

— Днес ще стоя цял ден у дома — каза татко Карлет. — Когато вали, не мога да продавам мелнички. Ще отида само при леля Гюнтер да донеса закуска. Ще купя хляб и месо за обяд, а после ще работя. Трябва да направя нови мелнички, старите вече продадох.

След закуската татко Карлет седна да работи. На масата му бяха натрупани листове цветна хартия. Ели намести стола си до неговия и загледа внимателно как старецът изрязва отделните части на мелничните и ги закрепва върху пръчиците. Тя се реши да посегне към хартията и подаде на стареца един лист, после друг и така му помагаше. След това взе големия нож и заоглажда с него пръчиците. Като свърши и това, момичето се окуражи, взе ножицата и изряза няколко крилца за мелничките. То беше щастливо и лицето му светеше от радост. Татко Карлет го помилва по главата.

— Колко е прилежно моето мило момиче — каза той с усмивка. — Толкова много мелнички никога не съм правил!

И наистина, когато се стъмни, не само голямата пръчка беше накичена, но още цял куп гиздави мелнички бяха готови върху масата. Те щяха да стигнат за цяла седмица. Да, днес татко Карлет беше свършил много работа, но часовете за него никога не бяха изминавали толкова бързо. Беше се стъмнило вече, а старецът не бе усетил умора, занимаван от веселото бърборене на детето.

Не така беше по-рано, когато той седеше сам-самичък в своята стая. Вън валеше, а той работеше и мислеше само за това да настъпи по-скоро нощта и тя да сложи край на неговата умора и скука.

Сега си спомни за онази зимна вечер, когато намери пред вратата си това дете и го донесе в стаята си. Той направи това само да не умре то от студа. А сега?… Бяха изминали само няколко дни, а му се струваше, че са изминали години откакто го е намерил. Той го обикна като свое и дори се боеше от мисълта, че може да се отдели от него отново и да остане съвсем самотен. И той реши докато е жив да не се разделя от детето. Наистина, понякога му идваше на ума мисълта колко неща ще трябва да набави, за които не бе мислил по-рано. Често се питаше дали неговите оскъдни доходи ще стигнат, за да изхрани и детето. Но веднага бързо пропъждаше тези мисли, като си спомняше какъв нерадостен ще бъде живота на момичето, ако го даде в сиропиталище и колко самотен ще остане без него.

Когато на другия ден слънцето изгря, татко Карлет стана и излезе от къщи. Той се упъти най-напред към площад Бретан, за да види дали още са там цирковите артисти. Палатката беше изчезнала, но той забеляза Щробел, който помагаше при прибирането на друга една палатка и приказваше с някого.

Татко Карлет тихо се промъкна край мъжете и чу как разговаряха за скорошното си отпътуване. Стана дума и за Шарф. Щробел разказа с ярост на своя другар как Шарф задигнал цялото имущество на покойната управителка и забягнал с него. И това, след като неотдавна бил обещал, че ще даде някои животни и на него.

— Взел ги е всичките — каза през сълзи Щробел. — И моята Поли взел, хубавата ми маймунка. — При тези думи гласът му трепна. — Десет години не съм се отделял от нея. Най̀ ми е жал за нещастното животно. Шпрингер също изгуби своя дял, но за това не ме е грижа. Не можех да го търпя този нехранимайко. Няма много да спечели големия цирк, който го ангажира. Той замина с него днес заранта.

Татко Карлет погледна към площада, където по-рано беше циркът и видя, че го няма. Голямата палатка също бе изчезнала. Той тръгна весел с тази радостна новина за дома.

Ели се зарадва, че цирковите артисти са напуснали Нант. Тя почна бързо да се облича, за да отиде със стареца в града. Роклята на Полин беше много дълга и широка за слабото дете, но така топлеше по-добре. Обувките бяха също много големи, но те й се струваха хиляди пъти по-хубави от нейните червени пантофки. Когато се облече, Ели гордо закрачи из стаята. Ръцете си беше сложила в джобовете на престилката и с дългата си рокля изглеждаше като някоя малка госпожица.

Като подреди мелничните, татко Карлет тръгна. Той отвори вратата и Ели излетя от стаята като птичка пусната от кафез. Тя заскача пеейки по стълбата надолу. Като слязоха, Ели хвана с малката си ръчичка ръката на татко Карлет и тръгна по улицата, като весело подскачаше край стареца. С малките си крачки тя трябваше да прави най-малко три крачки при всяка негова стъпка. Тъй вървяха те и Ели повтаряше с нежния си гласец песента на татко Карлет.

Елате, тук елате, милички деца,

мелнични ви нося със шарени крилца!

Минувачите изпращаха с учудени погледи тази двойка. Всеки, който познаваше татко Карлет, се спираше, поглеждаше учудено детето, купуваше си мелнична и разпитваше любопитно стареца. А Ели подаваше на купувача играчката, вземаше парите с поклон и казваше любезно на всеки: „Благодаря, господине“, или „Благодаря, госпожо!“.

Тъй хората спираха татко Карлет много пъти. Най-после, той стигна до пазара. Но преди да навлезе в пъстрата шумна тълпа, която се трупаше там, той седна на стъпалата на музея и преброи парите си.

Никога не беше печелил толкова.

— Няма защо да се боя — си каза той доволен. — С детето сега печеля толкова, че мога да го издържам. Харча много, но и печеля много. Да, татко Карлет, няма защо да се боиш. Всичко ще се нареди!