Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vater Carlets Pflegekind, (Пълни авторски права)
Превод от немски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

XXVI. Бедното семейство

— Децата от таванската стая бяха тук и питаха за теб — каза един ден госпожа Лебо на Ели, която току-що се беше върнала с кошница от пазаря. — Мило дете, много пъти искам да те питам, защо си навикнала децата да идват тук? Те ходят в дрипи и са при това толкова мръсни. Аз въобще не мога да разбера, как са дошли тези хора в тази къща, и защо ти толкова се грижиш за тях? Татко Карлет не би трябвало да позволява това.

— Тези хора са бедни, мила госпожо Лебо. Това е истина, но те не са лоши, и татко Карлет ми позволи да ходя при тях. Нали трябва хората да си помагат един на друг. Ако те не правят това, как щяха да живеят тези, които са нещастни? Ако бяхме богати, щяхме да помагаме с пари, но като не сме, ще си помагаме както можем. Вие най-малко би трябвало да говорите против това, мила госпожо, защото вчера видях при вас двете най-малки дечица — прибави усмихнато момичето и поклати заплашително с пръст. — Личеше, че много се радвахте като гледахте с какво удоволствие те поглеждаха супата.

— Ах, какво, да нямам сърце от камък и аз — промърмори госпожа Лебо и се обърна засмяна настрани. — Това нищо не е, но яд ме е като виждам тук тези деца.

— Вижте какво — поде отново Ели, — аз не съм като госпожа Голдшмид, на която вие кърпите чорапи. Тя беше по-рано готвачка, а сега смята, че слугите й са роби и забравя, че тя по-рано не е била много по-горе от тях. Когато гледам как гладуват и зъзнат тези нещастни деца, винаги си спомням, че и на мене не ми беше по-добре преди да ме беше подслонил татко Карлет. Знам колко е мъчителен глада и затова ще разделям последното си парче хляб.

И при тези думи Ели взе едно парче хляб, извади от шкафа останалото месо и бързо тръгна нагоре към таванската стая.

— Какво собствено иска да каже Ели с тези думи? — попита учудено госпожа Лебо стария си приятел. — Вие сте дали подслон на момичето? Та то не е ли ваша дъщеря?

— Тя е моя дъщеря, защото я взех при мен — отговори спокойно татко Карлет. — Но тя не е мое родно дете. Една зимна вечер аз я намерих на улицата, пред моята врата. — И той разказа какво се бе случило с Ели и защо тя сега е при него.

Госпожа Лебо слушаше думите на стареца и го прекъсваше постоянно с учудване и възхищение:

— Ах, божичко, нима е възможно?

Когато той свърши, трогната тя му стисна ръката и каза:

— Вие наистина сте добър човек, татко Карлет, и сте възнаградени за добрата си постъпка. Имали сте щастие, защото детето е много добро и приветливо. Защо не сте ми разказали по-рано всичко това?

— Защото не сте ме питали — отговори спокойно той.

При този отговор госпожа Лебо го изгледа учудено и като помисли каза:

— Имате право, загдето не говорите за това, то би могло да накърни доброто име на Ели.

Сега на свой ред старецът се учуди.

— Как — извика той, — защо пък от това да пострада доброто име на момичето? Нима е виновно, загдето е било нещастно първите шест години от живота си? Не, не, мила приятелко, светът не е толкова лош! Как би могло да се накърни доброто име на Ели? Най-много за нея биха мислили зле ония, които не я познават. Който познава Ели, той знае, че в целия свят няма по-нежно и по-добро дете. Няма по-състрадателно, по-приветливо и по-благородно дете от моята дъщеря. Аз съм напълно спокоен и не се боя, че нещо може да накърни името на моето момиче.

На госпожа Лебо стана много мъчно, дето е развълнувала и разсърдила стареца с тези думи.

— Съвсем не мислех това — прошепна тя смутена от думите на татко Карлет. И тя казваше истината. Тя не споделяше предразсъдъците на хората срещу артистите, но като знаеше убежденията им, каза, че е по-добре да не се говори на всеки за миналото на Ели.

Синът на госпожа Лебо чу този разговор от другата стая. Той дойде при стареца, хвана неговите набръчкани ръце и ги стисна, а когато след няколко минути Ели влезе в стаята, Жан стана и отиде при децата. Стаята горе беше почти празна, защото мебелите трябваше да се продават, за да се изхрани семейството, когато бащата боледуваше. Децата действително бяха мръсни и окъсани, но майката трябваше да работи от ранна сутрин до късна вечер, за да може да плати на лекаря и аптекаря. Имаше също други дългове да се плащат и за дрехите на децата не стигаха пари. Ели знаеше това и идваше всеки ден. Когато майката беше на работа, тя наглеждаше децата доколкото можеше и само благодарение на нея те не гладуваха.

Жан не беше толкова богат, за да помогне с пари, но реши да им помогне по друг начин. През този ден той стоя в работилницата си повече отколкото друг път и когато се върна вкъщи, донесе пет хубави малки столчета и ги подари на децата. От дълго време децата нямаха столчета и сядаха по пода. Те бяха във възторг от тях, наредиха ги до камината, радостно насядаха на тях и започнаха да ядат. Днес постната чорбица им се струваше най-хубавото ядене.