Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vater Carlets Pflegekind, (Пълни авторски права)
Превод от немски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

XV. Един ден в училище

Беше хубав майски ден, когато Ели за пръв път отиде в училище. Тя се почувства нещастна, че не ще може вече да ходи из града с татко Карлет, и едва когато старецът й разказа за нейните малки другарки в училището и за добрата учителка, която разказва на децата хубави приказки, тя се поуспокои.

Когато стигнаха до училището, Ели влезе, треперейки, със своята кошничка в ръка в една жълто боядисана стая. Там седяха вече повече от петдесет момичета. Петдесет чифта очи любопитно загледаха новата ученичка, която смутена от толкова погледи наведе глава и мълком седна на своето място, което й посочи учителката. Тя сложи кошничката си на пода до чина, на който седеше. Ели не чу от никого нито една приветлива дума. Само едно тихо шепнене долиташе до нея и тя чу как момичетата говореха за нея и се смееха. Тя съвсем се уплаши и очите й се напълниха със сълзи.

Междувременно, учителката викаше едно след друго децата и каза на новопостъпилата да внимава добре. Ели се мъчеше да разбере поне нещо от това, което слушаше, но напразно! Колкото повече напрягаше вниманието си, толкова повече се забъркваше всичко в главата й. При това мухите бръмчаха и се удряха в стъклата на прозореца. Слънцето печеше, децата заучаваха някакъв урок с монотонни гласове. Всичко това приспиваше детето. Като си помисли още веднъж как татко Карлет обикаля пълните с народ улици, докато неговата нещастна Ели трябва да седи в тази проклета стая с непознати деца, сълзи отново напълниха очите й. По-нататък тя не чу нищо вече. Главичката й се наведе ниско-ниско, допря се до чина. Ели заспа.

Часът продължаваше. Някой грубо блъсна момичето с лакът и то изведнъж се събуди. Няколко мига то не можеше да разбере къде се намира, не чу и скришното кискане на своята малка съседка. Ели скочи бързо, потърка си очите и извика:

— Тук съм, татко Карлет, какво трябва да направя?

Целият клас се изсмя високо след този въпрос, а учителката изгледа строго детето, което засрамено скри лицето в ръцете си. Тя извика ядосано:

— Ух, какво невъзпитано момиче, още от първия ден пречиш на другите. Иди застани в ъгъла! Поне няма да пречиш там на другите.

Горката Ели отиде мълчаливо. Тя вече не чуваше какво вършеха наоколо, а се мъчеше само да надвие плача си. Най-после часът свърши, децата взеха закуските си и се затичаха към двора.

— Сама ли искаш да останеш в стаята — попита сърдито учителката.

Ели грабна бързо кошничката и тичешком излезе от стаята, но не посмя да се доближи до другите момичета. Седна настрана и все още хълцайки извади от кошничката парче хляб и малко плодове. Никой не дойде при нея. Нито едно дете не я повика да играе и само сегиз-тогиз дочуваше какво си говореха децата.

— Тя е малка вещица.

— Вярно ли казваш, наистина ли е вещица?

— Нали винаги ходи с метли — отговори едно злобно, мъничко същество. — Че вещицата винаги има метли.

— Моята майка казва, че татко Карлет я откраднал отнякъде.

— Това не е вярно! Тя е паднала от небето върху раменете на стария, когато той се разхождал веднъж край замъка. От тогава той не може да се отърве от нея.

— Да я попитаме, тя знае. Нека ни разкаже своята история.

— Вярно, трябва да разкаже.

И всички деца се спуснаха към Ели, обкръжиха отвсякъде малкото момиченце, което уплашено се притисна до стената, и почнаха да го обсипват с въпроси.

— Мъниче, как се казваш? — започна една от по-големите ученички.

— Елизабет Карлет — отговори детето с треперещ глас.

— Нима старият Карлет ти е баща?

— Не, моят същински баща е умрял; той паднал от въжето.

— Нима твоята майка се казва госпожа Карлет? — намеси се едно малко нахално момиченце.

— Мълчи, Грета — каза голямото момиче. — Какво правеше твоята майка? — попита тя Ели.

— Моята майка играеше в театрите по панаирите — отговори Ели простодушно.

След тези думи всички се изсмяха. Ели не обичаше да си спомня за своите родители. Но когато децата почнаха да я разпитват, тя си спомни своята нежна бледа майка, като че ли я виждаше пред себе си. Тя си спомни колко грижливо я събличаше майка й всяка вечер след представлението, още преди да беше свалила своето цирково облекло. Струваше й се, че чувства нейната целувка на челото си и й стана тъй мъчно от подигравките и смеха на децата, че заплака.

— Защо ревеш? Ама глупаво момиче! — завикаха всички. — Няма какво да приказваме с нея. Оставете я тази глупачка.

Децата почнаха отново да играят и не й обръщаха повече внимание. Скоро след това учителката ги повика в стаята. Ели напрягаше сега всичките си сили да внимава, но без да иска все й идваше на ума, че децата не искат да играят с нея и учителката не разказваше хубави приказки, както й беше обещал татко Карлет. Дали пък той не я измами, само за да дойде тя тук, а той да може да се отърве от нея? Тази мисъл я измъчваше през цялото време. Щом се свърши училището тя тичешком излезе на улицата, цяла треперейки от страх. Но напразно гледаше на всички страни, татко Карлет не се виждаше никъде.

— Дали наистина ме е изоставил? — си каза тъжно детето и се спря в очакване на вратата. Най-после тя се реши да тръгне сама към къщи, но щом пристъпи, две ръце й препречиха пътя.

— Престана ли най-после да плачеш? — попита един подигравателен глас, и Ели видя пред себе си една своя съученичка. Страх и мъка отново изпълниха сърцето на детето, и сълзите му започнаха отново да текат.

— Вижте само, тя пак реве — викна голямото момиче на своите другарки и след няколко секунди грубата тълпа отново обкръжи уплашеното дете.

— Отдавна не е валяло, тя сега ще полее улиците!

— Не, тя е чула, че хората искат да имат тук кладенец.

— Пази боже, вещиците не могат да търпят водата.

— Малка вещице, къде ти е метлата?

— И ти ли знаеш да играеш комедии? Я покажи бързо какво знаеш!

— Хайде, изиграй нещо хубаво!

— Наистина! Ти играй в средата, а ние около тебе.

Момичетата се хванаха за ръце, образуваха един кръг и заскачаха диво около нещастната Ели, която напразно се мъчеше да избяга. С песен и смях те не я пускаха да излезе от кръга, като я блъскаха постоянно, щипеха, дразнеха, и я наричаха с най-подигравателни прякори.

— Танцувачка! Вещица! Продавачка на метли! — ехтеше от всички страни.

Колкото и да се мъчеше, Ели не можа да се отърве от своите мъчителни, и най-после треперейки цялата тя почна да ги моли:

— Моля, пуснете ме, аз трябва да вървя вкъщи, баща ми ме чака.

Но напразно! Дивото скачане се подхващаше всеки път с нова сила около нея. Тя не мислеше вече, че ще може да избяга. Скри лице в малките си ръце и молеше тихо със задушен от сълзи глас:

— Татко Карлет, ела! Ела, татко Карлет, помогни на твоята малка Ели!

Изведнъж децата се спряха, дивият шум престана и се чуха бързи крачки. Някой се доближаваше. Ели вдигна очи и видя татко Карлет. Неговият винаги мек глас трепереше от гняв, когато той видя децата:

— Вие, негодници, нямате ли сърца? Как не съжалихте това нещастно дете, което няма ни баща, ни майка? Не ви ли е срам да се смеете и да мъчите едно малко изоставено момиче? Моето бедно детенце — обърна се той към Ели и й изтри сълзите, — недей да плачеш. Аз ти бях обещал, че те ще те обикнат и ще играят с тебе. О, вие злобни, негодни деца. Знайте, че Господ ще ви накаже за това!

Той вдигна бързо от земята кошничката, която Ели в страха си беше изпуснала, взе момичето за ръка и го поведе със себе си, като хвърли още веднъж гневен поглед върху децата, които уплашени гледаха подир него.