Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vater Carlets Pflegekind, (Пълни авторски права)
Превод от немски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

XVII. Отмъщението

Изминаха много дни, а Ели продължаваше да бъде все още мълчалива и замислена. Момичето стана сериозно и тъжно, когато разбра, че на земята има много зли хора. Наистина, не за пръв път сега хората я мъчеха, но през тези шест месеца, които живя с татко Карлет, тя беше добре и свикна с мисълта, че я обичат. Тежките спомени за миналия й живот започнаха да избледняват от паметта й, и тя започна да мисли, че само циркаджиите са лоши хора. Сега детето отново почна да се бои от всеки и едва се осмеляваше да предлага на хората своите метли и да благодари на купувачите за парите. Дори пред старата госпожа Петерс момичето беше сдържано и плахо, откакто тя на няколко пъти сериозно придумва татко Карлет да я прати отново в училище. Само към него Ели запази цялата си обич; но когато той я слагаше върху коленете си и тя си играеше или мило се притискаше до него, вече не се смееше както преди.

Татко Карлет мислеше с тъга как да освободи сърцето на детето от товара, който го притиска. Как да премахне нейния страх и недоверие? Как да изтрие от паметта й всички подигравки, с които я бяха обсипали нейните съученички.

Една седмица след оня злощастен ден, който Ели прекара в училище, татко Карлет отново се запъти към Града на розите. Ели беше по-весела отколкото през миналите няколко дни и подскачаше нетърпеливо около стареца, когато ги спираха по пътя все нови и нови купувачи.

Те почти бяха стигнали къщата на госпожа Терасон, когато Ели изведнъж забеляза едно малко момиче, което вървеше покрай къщите с кошница в ръка. Ели веднага го позна. Това беше онази нейна съученичка, която най-много й се подиграваше и най-много я мъчеше през оня проклет ден в училището.

Страните на детето пламнаха и то цяло затрепери от гняв и възбуда. То изостана няколко крачки зад стареца, наведе се, вдигна един камък от земята и го хвърли към своята неприятелка. Но едва направи това и веднага разбра какво би могло да стане. Уплашена, Ели се затича и само обръщаше глава назад, за да види какво ще стане. Но камъкът беше хвърлен от много слаби ръчички и не достигна целта си. Момичето изглежда не беше дори го забелязало, защото спокойно продължаваше пътя си и обръщаше глава настрана, за да не го познае татко Карлет.

Ели обаче тичаше все още след стареца и съвсем не внимаваше в пътя. Тя се спъна в един голям камък и падна. Чак сега татко Карлет забеляза детето. Той притича бързо и я вдигна. Тя бе паднала много лошо. От носа й течеше кръв, едната си ръка беше ударила силно, а левия крак я болеше така, че не можеше да стъпва.

— Ах, кракът ми, кракът ми! — викаше Ели. — Боли ме, боли!

Недалеч от мястото, където беше паднала, няколко малки момчета играеха на войници. Капитанът на малката компания, като видя Ели и чу, че се е ударила, се затича бързо вкъщи и се върна със своята майка.

— Това е малката Ели, мамо — каза той като посочи към малкото момиче. — Тя падна и си удари крака. Ела, мамо, помогни на горката Ели!

Този капитан на малката войска беше Жорж Терасон. Като видя падналото дете неговата майка, побърза към него. Изплашеният старец малко се успокои. Той се беше опитал да вземе детето на ръце, но безуспешно, защото трябваше да държи с едната си ръка мелничките и връзката с метлите, а пък Ели не беше вече тъй малка и слаба както през онази вечер, когато я занесе за пръв път в своята сиромашка стая.

Госпожа Терасон не мисли дълго какво да прави. Без да обръща внимание на учудените погледи на минувачите, тя взе момичето на ръце и каза на татко Карлет:

— Не се тревожете, мили Карлет, няма нищо сериозно. Кракът е малко натъртен; ще слагате студени компреси и всичко ще мине. Полин, донеси студена вода! Не бой се, мое мило момиче, скоро ще бъдеш съвсем здрава. Много си се изплашила, нали? Пийни малко вода, няма толкова да ти тупка сърцето. Така, а сега дай ръката си на Полин да я измие. Ето, виждаш ли, по нея има кръв и на носа също. По-добре ли е крачето? Не те боли вече тъй силно, нали?

Кракът наистина не я болеше толкова, но тя още не можеше да стъпва. Госпожа Терасон се замисли какво да прави.

— Оставете детето тук, татко Карлет — каза тя. — Аз ще слагам още студени компреси и до утре ще й мине. Мисля, че няма да е добре, ако натовари сега крака си с ходене. Още повече ще се подуе и може да стане по-лошо. Обещавам ви, че ще се грижа добре за нея.

— Тя ще остане при нас! Тя ще остане при нас! — зарадваха се децата. — Ели, ще останеш при нас!

— Аз ще ти донеса всички мои кукли!

— А пък аз — моя колан със сабята. Ти ще командваш батальона.

— Аз ще ти дам за обяд моята чиния, вилица и чашата.

— А аз — моето столче.

Трогнат, татко Карлет се обърна към госпожа Терасон, която все още беше заета с детето.

— Вие сте премного добри към моето бедно малко момиче. Имате право, ако трябва да ходи това ще бъде зле за крака й, а пък аз надали бих могъл да я занеса, пътят е толкова дълъг… Но ще ви създам много главоболия…

— За това няма защо да се приказва. Където има четири деца, да гледаш още едно е нищо. Но помислете си, че детето се разболее! Вие не можете да го наглеждате сами, ще трябва да го заведете в болницата и ще бъдете дълго разделени от него.

— Ако искате Ели да остане при вас, мила госпожо, мога само да се радвам. Добрият Господ ще ви възнагради за това. Аз съм беден човек и не мога с нищо да ви докажа моята благодарност. Искаш ли да останеш при добрата госпожа, мое детенце? — попита той. — Утре ще те взема вкъщи, дотогава ще бъдеш съвсем здрава.

Ели се съгласи и погледна към госпожа Терасон с благодарност. Татко Карлет прегърна още веднъж момичето и след това бързо напусна стаята. Той се отдалечаваше с бързи крачки от къщата, но след минута се спря и дълбоко въздъхна. Върна се отново, приближи се тихо до прозореца и хвърли последен поглед в стаята. Само когато се увери, че неговото мило дете леко понася раздялата, успокоен продължи пътя си.