Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vater Carlets Pflegekind, (Пълни авторски права)
Превод от немски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

XII. Госпожа Робер

Като преброи парите си, татко Карлет стана, хвана детето за ръка и тръгна с него към пазаря. Тук той винаги продаваше много мелнички. Селяните, които донасяха разни неща за продан, охотно купуваха за своите деца по някой малък подарък от града. Те се радваха, че могат да купят само за няколко сантима една хубава играчка. Къде биха намерили нещо по-хубаво и по-евтино от малките мелнички на татко Карлет? Знаят ги децата от всички села около Нант. Посрещаха ги с радост и, ако хубавата мелничка се счупеше, всяко дете знаеше, че като дойде пазарен ден майка му ще купи друга. Така пазарът беше станал неизчерпаем източник за доходите на татко Карлет.

Щом стигнаха близо до селянките, старецът дочу весел глас, който му извика:

— Добър ден, татко Карлет! Елате насам или вече забравихте старите си приятели?

Карлет се озърна и като видя откъде го викат, бързо тръгна нататък.

— Най-после пак ви виждам, госпожо Робер. Вече две седмици не сте идвали, и мислех, че пак сте…

Госпожа Робер се засмя и лицето й заприлича на печена ябълка.

— Не — извика тя, — за това и дума не може да става. Бях болна и мислех, че вече ще тръгна за оня свят. Сега съм добре, но кажете пък вие откъде имате това дете? — попита тя любопитно.

— Намерих го на улицата, пред вратата — отвърна той.

— Интересно! Хайде разкажете как се случи? Аз ще ви купя цяла дузина мелнички загдето си губите времето.

Татко Карлет охотно изпълни молбата й, а госпожа Ребер с учудване слушаше неговия разказ и го прекъсваше често с възбудени възклицания. Когато той почна да разказва как неговото малко момиче е измило прозорците и как му помага при работа, селянката взе две хубави ябълки от кошницата си и ги даде на детето. Момичето взе едната ябълка и с удоволствие я захапа, а другата сложи в джоба и каза:

— Това е за татко Карлет.

Госпожа Робер се трогна. Тя взе детето в ръцете си, прегърна го нежно и поиска от татко Карлет да й разкаже всичко за Ели. Тя имаше добро сърце и като слушаше разказа на стареца, очите й се напълниха със сълзи. Като видя, че госпожа Робер се интересува от живота на Ели, той побърза да се посъветва с нея какво да прави по-нататък с момичето.

lelia.png

— Как какво да правите? — отговори госпожа Робер. — Да не би да искате пак да го оставите на улицата или да го заведете при циркаджиите. Какво друго трябва да правите. Оставете я при вас и туй то.

— И аз тъй си мислех — отговори окуражен старецът. — Не знам само дали на детето ще се хареса при мен. Та нали не знам как да се грижа за деца. Никога не съм имал нито жена, нито деца.

— Аз също не съм имала деца, но все пак мога да гледам сирачетата на моя брат — каза госпожа Робер. — Това мило дете трябва да остане при вас. Като ви дотрябва съвет или подкрепа, знаете, че на драго сърце помагам където мога. Почакайте ме докато си продам стоката или по-добре, кажете ми адреса си. Като свърша, ще дойда при вас да видя какво липсва на детето. Искате ли?

Татко Карлет прие с благодарност помощта на добрата селянка. Той въздъхна с облекчение, като че ли го бяха освободили от тежък товар. Парите, които трябваха за детето, той щеше да спечели, но как да гледа малкото слабо момиче? Сега беше по-спокоен, след като госпожа Робер му беше обещала да се погрижи за Ели.

Той разговаряше със селянката, а в същото време Ели скачаше между масите и кошниците и събираше дълги пера от кокошката, която преди малко госпожа Робер беше оскубала. Ели ги нареди едно до друго, потърси конец за да ги върже и закрепи на една пръчка. Госпожа Роберт забеляза, че детето търси с очи наоколо.

— Какво правиш там, детенце? — попита тя приветливо.

— Искам да си направя малка метла, за да мета нашата стая, — отговори Ели.

Селянката се засмя:

— Каква грижлива домакиня! Ела тук, дете, ето конец. Дай да ги вържа сега. Виж каква хубава метла стана! Сега вземи я и хубаво измети стаята. Знаеш ли какво ми дойде на ум? Ще ти давам и големи пера, а ти ще правиш от тях малки метли. После можеш да ги продаваш на готвачките. На тях им трябват, за да си чистят печките.

— Тогава ще мога и аз да печеля — извика Ели с възторг. — Това е чудесно!

— Какво добро дете! — каза тихо селянката. — Трябва да я задържите. Тя е цяло съкровище.

Скоро след това татко Карлет и Ели си тръгнаха, а добрата жена все още мислеше за него и покъртена разказваше на своите съседки историята на малкото момиченце.

Госпожа Робер имаше добро сърце и отдавна беше добра приятелка на татко Карлет. Той я виждаше всяка седмица на пазаря, където тя носеше за продан яйца, масло, сирене и кокошки. Тя беше една от най-богатите селянки от близкото село.

След смъртта на мъжа си беше прибрала сирачетата на своя брат и ги гледаше като добра майка. Тя намираше време да помисли и за другите деца от селото. Често пъти, ту с мъмрене, ту с подарък или някоя милувка, тя оправяше лошите деца и възнаграждаваше мирните. Между подаръците й най-често биваха мелничките на татко Карлет.

Старецът тръгна с детето към къщи, много доволен, но щом престъпи прага на къщата, усмивката изчезна от устата му. Докато се изкачваше по стълбата, лицето му ставаше все по-сериозно и по-загрижено. Щом влезе в стаята, той бързо затвори вратата, седна до камината и загледа загрижено пред себе си.

Нова грижа потисна сега сърцето му.

Когато минаваше с Ели през широкото антре той съгледа в тъмния ъгъл продавач на стари дрехи. Той продаваше на един човек копринени кърпи и двамата се оглеждаха така плахо наоколо, като че ли работата, която вършеха, не беше напълно чиста. На стълбата срещнаха друг съсед. Той беше толкова пиян и така се люшкаше на всички посоки, че едвам не събори малката Ели. Наблизо пък играеха няколко момичета. Те бяха облечени в дрипи, лицата и ръцете им бяха толкова мръсни, че човек би се осмелил да ги докосне само с ръкавица. А на горния етаж дърводелецът се караше с жена си. Двамата си хвърляха един други такива остроти, щото татко Карлет дръпна момичето в стаята и бързо затвори вратата.

Досега старецът никога не бе обръщал внимание на съседите си. Безразлично му беше какви хора са те. Че крадяха, че мамеха хората, че се караха и биеха, че на стълбите постоянно се чуваха псувни, това и сега не би привлякло вниманието му, но неговото момиче не трябва да чува и да вижда това. Той се чувстваше отговорен за всичко, а виждаше, че тази къща не е добро жилище за детето.