Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vater Carlets Pflegekind, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
mladenova_1978 (2019)
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Клементине Хелм

Заглавие: Момичето на татко Карлет

Преводач: Бела Герц

Година на превод: 1942

Език, от който е преведено: немски (не е указано)

Издание: второ

Издател: Веда Словена

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: немска (не е указано)

Печатница: Полиграфия — Пловдив

Редактор: Венцеслав Бъчваров

Художник: Николай Бъчваров

Художник на илюстрациите: А. М.

ISBN: 954-544-008-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9842

История

  1. — Добавяне

XXVIII. Един сериозен въпрос

Изминаха още няколко години. До прозореца в стаята на татко Карлет стоеше една хубава девойка. Тя беше на двадесет години, свежа и мила като роза. Това беше Ели, но никой не би познал, че тази млада мила девойка е същото малко слабо дете, което някога бе подслонил старият татко Карлет. Тя шиеше усърдно и сръчните й ръце приготвяха хубави, гиздави неща за малките кукли. От кадифе, коприна и дантели бяха приготвени вече много неща: горна дреха от кадифе, обшита с кожа, копринена рокля с пет волана, наметка от дантели и шапка от небесна коприна, която беше накичена с венец от незабравки. Една бяла копринена рокля, дълъг воал и много други неща, оставаха още недовършени.

Младата девойка приготвяше чеиз за годеницата, а бъдещата притежателка на всички тези хубави неща, голямата кукла, седеше наблизо върху едно столче и гледаше с неподвижните си очи и вечна усмивка прилежното момиче.

Ели се занимаваше, както и по-рано, да шие дрехи за кукли и печелеше толкова, че можеше да живее спокойно с татко Карлет. Старецът наистина мислеше, че неговите мелнични все още донасят голяма печалба. В същност обаче, Ели поддържаше къщата… Тя работеше за един голям магазин, но имаше и друга работа: много богати малки момичета, които не искаха да си правят сами труд и да шият дрехи на куклите си, ги донасяха на Ели, и й заръчваха да им приготви нови рокли. Тя постоянно имаше работа: ту трябваше да приготви чеиз за елегантна дама, ту да ушие дрехи за ученичка, или малко момче, или всичко за пеленаче. Тя правеше всичко тъй грижливо и оригинално, умееше на най-малкото нещо да даде такава хубава форма, че можеше да печели отлично като шивачка. Но тогава тя би трябвало да излиза за дълго време от къщи, а не можеше да се реши да остави цял ден сам татко Карлет. Сега повече от когато и да било той имаше нужда от нейните грижи, особено от една година, откакто не можеше сам да излиза от къщи. Отдавна вече зрението му бе отслабнало и погледът му беше мътен, но все още намираше пътя си през улиците. Той още можеше да приготвя мелничките си, ако Ели му изрязваше книжките. Сега, обаче, не беше така. От една година мрак бе паднал пред очите на стареца. Той не виждаше.

Но татко Карлет леко понасяше нещастието си, защото Ели се грижеше за него и се стараеше да намали неговата мъка. Вечер, когато той отдавна вече спеше, тя все още седеше до масата, приготвяше и набождаше на дългата му пръчка нови мелнички за следния ден. Щом се оправяше времето и светваше топло слънце, тя хващаше както по-рано стареца за ръка и го развеждаше по улиците и площадите, където нетърпеливо го чакаха децата. Така Ели се грижеше за стареца, който вече беше напълно безпомощен. Тя го обличаше, хранеше го, пееше му за развлечение своите малки весели песнички, разказваше му разни истории, и когато нямаше неотложна работа, му четеше нещо на глас. На татко Карлет нищо не липсваше и той се чувстваше щастлив, доколкото може да бъде щастлив един слепец. Но колко много се беше променил вече. Той носеше ново палто, скроено също като старото, но сукното беше дебело и топло. Дрехите му бяха чисти и нови. Яката и ризата му бяха добре изгладени, а връзката добре вързана. Побелелите коси бяха сресани, обувките изчистени. Сега той вдъхваше уважение и никой не би помислил да му се подиграва.

Каква мила картина представляваше почтения старец, когато вървеше по улицата със своето мило, хубаво момиче. Много погледи се насочваха с удоволствие към тях, а той гордо вдигаше глава, когато чуваше тук-таме някой от минувачите да казва: „Ето татко Карлет и неговата хубава дъщеря“.

Днес Ели беше сама вкъщи. Тя седеше при прозореца и шиеше венчална рокля. Работата трябваше да бъде свършена още днес, защото на другия ден щеше да стане сватбата на малката кукла. Нейната притежателна беше питала вече няколко пъти дали „дъщеря“ й ще бъде готова за сватбата. Затова след разходката с татко Карлет, Ели веднага се върна вкъщи и захвана отново работата си. Тя остави татко Карлет заобиколен от децата пред малкия магазин на една тяхна позната, с която той много обичаше да си приказва. От там той сам можеше да се върне вкъщи. Не се мина обаче много време откакто Ели се беше завърнала, и ето че се чу едно потропване на вратата. В стаята влезе Жан Лебо.

Ели се зачуди, тя гледаше младия човек и се питаше какво може да го води сега при нея. Лицето му имаше съвсем особен израз, когато той се доближи до младото момиче и полувесело, полусмутено протегна ръка.

— Татко Карлет сигурно не е у дома? — попит Жан и смутено въртеше в ръцете си някакъв предмет.

— Не, той е долу при госпожа Мение. Искате да му кажете ли нещо?

— Да… но аз не бързам с това, съвсем не… това венчална рокля ли е, дето шиете сега, госпожице Ели? Тя е много хубава.

— Да, хубава е. Но тази коприна е много плътна за такава малка фигура. Миналата седмица бях направила пак една венчална рокля от муселин-воал. Куклата тогава повече ми се хареса.

— Да, имате право! Една муселинена рокля, воал от бял тюл и един венец от миртови цветове, това много повече подхожда за жената на един дърводелец!

Ели учудена от тези думи вдигна глава и се засмя:

— Господин Лебо! Какво става с вас? Нима вие трябва да избирате някоя венчална рокля?

— На драго сърце бих го направил. Ако имахте и вие същото желание, работата щеше да бъде свършена. Не знам как да ви го кажа, но… вижте какво, днес сутринта ме направиха майстор в работилницата, моят работодател напуска работилницата и иска да я предаде на мене.

Ели отдавна беше престанала да се смее. Тя ниско наведе главата си, Жан също не се решаваше да вдигне очи.

— Мога да печеля много пари сега, като майстор — продължи той. — Моят работодател се оттегля от работата, като си спести доста пари. Аз мога да поддържам сега семейство. Затова искам да ви питам, госпожице Ели, искате ли да станете моя жена и да заживеем заедно с татко Карлет, когото ще обичам и ще почитам като свой баща?

Ели не отговори нищо. Жан, който с вълнение очакваше нейното решение, най-после реши да я погледне. Момичето бледо, трепереше, седнало пред него със сключени ръце.

— Госпожица Ели, какво ви е? — извика той с развълнуван глас. — Нима съм ви наскърбил с моите думи?

— Не, но колкото и да ми е мъчно да ви го кажа, аз няма да се женя.

— Няма да се жените? Но защо?

— Ще ви кажа, господин Лебо. Всичко ще ви кажа. Когато бях малко, нещастно, самотно дете, татко Карлет, който сам нямаше нищо, ми даде подслон. Той ме обичаше и ме гледаше. Той стана за мене баща. Откак пораснах, никога не съм могла да гледам циркови артисти без да си спомням с ужас за съдбата, която ме очакваше. Татко Карлет беше онзи, който ме спаси, нему дължа всичко, нему дължа повече отколкото на моя истински баща, защото нищо не го задължаваше да се грижи за мене. Той можеше да ме остави на улицата и аз бих умряла от студ и глад. Или кой знае какво би станало от мене, ако беше ме подслонил някой друг. Никой не знае колко добър беше винаги с мене татко Карлет, дори когато съвсем не съм го заслужавала. Той видя колко бях неблагодарна и суетна. Аз се срамувах да вървя с него, когато беше добър към мене и тъй ме обичаше. Той видя това, не ме отблъсна и не ме наказа. Нито с една дума не ме упрекна тогава, само плака и ми прости, той даже ме извиняваше, той, милият ми татко, че ме е накарал да страдам. Ах, това че той е плакал заради мен, никога няма да забравя! И той никога повече няма да пролива сълзи заради мен, в това се заклех. Моят дълг мога да изплатя, само като му посветя целия си живот, цялата си душа. Затова няма да се омъжа.

— Ах, Ели, не мислете, че ще се откажа от вас, след като ми казахте всичко това. Сега напълно видях вашето благородно сърце и заради тази благородност, заради вашето самопожертване още повече ви обикнах. Но вие неправилно сте разбрали моите думи. Татко Карлет ще стане мой баща, аз ще бъда негов верен син. Попитайте майка ми дали зная синовните си задължения, тя няма да се оплаче от мене. Вие познавате моята майка, няма защо да се боите, че тя няма да се погажда с татко Карлет. Тя обича баща ви, ще ни помага в грижите за него. Всички ние ще живеем заедно и ще бъдем щастливи.

Ели печално поклати глава.

— Не говорете така, господин Лебо, мене и тъй ми е тежко. Аз съм решила така и не мога иначе. Да не беше баща ми сляп, да беше само старостта, о, тогава охотно бих дала част от моите грижи и на вас и бих била щастлива. Но той не вижда! Аз трябва цял ден да се грижа за него и постоянно да му помагам. Аз трябва да го гледам като малко дете и вън от тези задължения не мога да поема други. А това трябва да направя, ако стана ваша жена. Една жена трябва преди всичко да се грижи за мъжа си, да води съвестно домакинството, а особено когато мъжът й е занаятчия, тя трябва сама да знае да наглежда всичко. Но как бих могла да правя всичко това и същевременно да се грижа за стария си баща? Той е свикнал да има някой до него, готов да го заведе навсякъде, да му даде винаги каквото поиска. Той ще бъде пренебрегнат, защото не ще имам време да задоволя всичките му желания. Той, наистина, никога не ще се оплаква, това зная добре. Той ще си мисли, че това е напълно естествено и право. И все пак ще страда. Той ще си помисли: Ели има толкова работа, тя не може да се занимава с мене. А той винаги беше готов да жертва всичко за мене и не трябва заради мене сега да страда. По-добре аз да страдам.

В това време се чу тих шум зад вратата. Но, задълбочени в своя разговор, нито Ели, нито Жан го чуха. След малко Ели пак заговори:

— Не казвайте на баща ми за всичко това, моля ви. Той сам съвсем не мисли, че бих могла да се омъжа. За него аз съм все същата малка Ели и такава ще остана, ако не му каже някой, че мога да потърся другаде щастието си. Той няма да разбере как е възможно това и само ще се чуди. Може би той ще размисли и ще разбере, че аз страдам заради него. Ние трябва да го запазим от такива мисли… Ах, мили ми приятелю, обещайте ми, че няма да споменавате за нашия разговор нито дума пред баща ми. Неговата мъка би причинила и на мен най-голямо страдание.

Сълзи задушиха гласа на момичето, и то тихо заплака. Жан я гледаше тъжно, сълзи изпълниха и неговите очи.

— Тежко ми стана от вашите думи — прекъсна той най-после мълчанието. — Никой не може да ви обича по-горещо от мене, Ели. И когато помисля, че някой друг ще съумее да ви убеди по-добре от мене…

— Някой друг? Ах, не мислете това! Да бях свободна, да бих могла да постъпвам както искам, колко щастлива щях да бъда от вашите думи. Вярвайте ми, трябва да ви откажа и никога няма да се омъжа. Вие няма да ми се сърдите, нали? Трябва бодро да понасяме всичко, каквото ни сполети. Да беше лесно да изпълнява човек длъжностите си, никой не би ги пренебрегнал. А сега, сбогом, Жан. Ще отида долу да видя къде е татко Карлет, той много се забави.

Девойката стана и отвори вратата, но изплашена отстъпи пак назад.

— Какво е това? Пред вратата е паднала една малка мелничка. Моля ви, вижте татко да не е отишъл при вашата майка.

Госпожа Лебо сигурно бе излязла. Вратата на нейната стая беше заключена. Жан тичешком слезе по стълбите, но след няколко минути се върна блед и развълнуван.

— Нещо лошо ли му се е случило? — попита Ели с разтреперан глас.

— Нека се надяваме, че няма нищо. Той сигурно се е качил горе веднага след мене и след няколко минути пак е слязъл.

В това време татко Карлет съвсем сам бързаше из улиците, като че ли виждаше нормално. Като го видя госпожа Моние го повика и го попита къде отива, но той не й отговори и дори не обърна глава.

— Той е бил пред вратата — каза Ели отчаяна. — Сега всичко ми е ясно. Той е чул нашия разговор. Нали и вие сте сигурни, че той е чул? Аз го чета по лицето ви. Какво да правя сега? Как да го намеря?

Ели отвори прозореца и погледна на улицата. Гъста мъгла покриваше всичко наоколо. Едвам се виждаше къщата отсреща.

— Аз ще тичам на една страна, вие търсете на друга — каза задъхано младото момиче.

— Не — отговори Жан. — Вие трябва да останете вкъщи. Какво ще каже татко Карлет, ако се върне и не ви намери тук? Може би грешим, може би съвсем напразно се безпокоим, и той ще се върне след малко. За всеки случай, веднага тръгвам да го търся. Няма да се върна без него, кълна ви се.