Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vater Carlets Pflegekind, (Пълни авторски права)
Превод от немски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

XXI. Сватбата на село

Колата, с която пътуваха татко Карлет и Ели, се спря на една пътека, по която след четвърт час се стигаше от шосето до чифлика на госпожа Робер. По тясната пътека вървяха много пътници. От всички страни пристигаха все нови гости, празнично облечени. Ели гледаше радостно пъстрата тълпа и очите й светеха от удоволствие, когато чуваше ту едни, ту други да казват:

— Виж какво хубаво дете! Колко мило момиче! — Наистина и други забележки на минувачите стигаха до ушите й, и страните й пламваха от яд. — Видя ли стареца? Какво чудно облекло има! От где ли е взел такова хубаво дете? — така си говореха хората.

Отначало Ели само гледаше обидено и ядосано настрана. Когато, обаче, все повече и повече учудени погледи започнаха да се отправят към татко Карлет, тя не се стърпя и полека измъкна малката си ръка от неговата, под предлог, че ще бере цветя, тя вървеше през цялото време няколко крачки далеч от него. Цветята обаче веднага захвърляше и не заради тях се отдалечаваше от стареца. Едва когато стигнаха до чифлика, тя отново го хвана за ръка. Тук те бяха сигурни, че ще ги посрещнат добре. В къщата на госпожа Робер татко Карлет беше винаги добре дошъл гост и никой не се осмеляваше да се подиграва със старото му облекло.

Щом обаче тръгна сватбеното шествие начело с музикантите по главната улица, татко Карлет отново стана предмет на подигравки и шеги на околните хора. Селските деца тичаха след него и се смеха високо на неговото облекло, на външността му и клатещия се вървеж. Само да знаеха децата, че това е татко Карлет, който продава хубавите мелнички, сигурно не биха го така осмивали. Самият той не подозираше ни най-малко, че е станал предмет на подигравки от страна на селяните. Обаче на Ели, която гордо вървеше под ръка с наемателя на един чифлик, това беше много неприятно. Тя се изчервяваше при всяка подигравка и обръщаше глава настрана. Когато шествието се връщаше от черквата към чифлика, тя се промъкна далеч от татко Карлет в предните редове, за да не вижда и да не чува нищо за своя баща.

Когато гостите пристигнаха, обяда още не беше готов, и за да прекарат по-приятно времето, всички се затичаха към покосената ливада. Младите започнаха да танцуват, а старите, насядали под сянката на един вековен дъб, ги гледаха.

Ели също танцуваше. Откакто живееше с татко Карлет, никога не беше танцувала. А когато беше малка и майка й я караше да танцува, това не й доставяше никакво удоволствие. Слабото дете трябваше да напряга силите си, за да извършва нужните движения.

Но сега между ликуващите въртящи се двойки и на нея танцът й се стори като най-голямо удоволствие. Тя скоро нагласи движенията си според такта на музиката и след това нито едно момиче от селото и от града не играеше по-леко и по-изкусно от малката Ели. Татко Карлет не снемаше поглед от хубавото си дете. Самотен, той седеше под сянката на дървото, гледаше и се възхищаваше от радостта, която се изписваше на Елиното лице от грациозните й движения.

Но не само той се любуваше на хубавото момиче. Обикаляха я всички, въпреки че беше тъй млада и дори селските младежи, които нямаха особена обич към гражданките, бяха по-любезни към Ели отколкото към всички други момичета. Никой от тях не подозираше, че е само едно бедно, изоставено момиче, което по-рано е танцувало на въже, и което старият продавач на вятърни мелнички бе подслонил от състрадание. Тя беше толкова хубава в новата си розова рокля и шапчица с розови панделки, щото от всички страни я канеха да танцува. Лицето й сияеше от бързото движение. Тя цяла се отдаде на тази тъй рядка в нейния живот радост. В това време нейният кавалер, горделив наконтен селски момък, извика с висок смях като сочеше към дъба:

— Вижте само колко е смешен оня там! През живота си не съм виждал нищо по-смешно. Какво палто е навлякъл! А шапката! Аз ще ида да го питам кой му е шивачът. За сватбата си непременно ще си поръчам такова прекрасно облекло.

svatbata.png

Ели обърна глава и погледна към посоката накъдето гледаше нейния кавалер. Гъста червенина покри страните й. Това беше нейният добър стар татко Карлет, чиято чудновата външност отново възбуди подигравки и смях. Ели не можа да продума нито дума. Смутена, тя стоеше до своя спътник, който, като видя, че не се смее заедно с него, я запита отново:

— Вие нали не познавате това старо плашило? Или да не би да знаете кой е той?

За миг момичето се поколеба какво да каже. После вдигна решително глава и отговори с една само дума:

— Не.

Горкият татко Карлет! Неблагодарното дете, което беше спасил от смърт, на което беше дал подслон и храна, когато то изоставено и нещастно лежеше на улицата, това дете сега се отричаше от него! Денем и нощем той работеше да му купи хубавото облекло, с което то възбуждаше общо учудване, а сега вместо благодарност, обкръжено от вниманието на другите, то обръщаше гръб на своя спасител. То се срамуваше от него, само защото беше тъй просто облечен.

Каква дълбока скръб щеше да изпита стареца, ако бе чул отговора на своето дете. За щастие, обаче, той не подозираше какви мисли има в главата на Ели. Само часовете, които прекарваше под сянката на дървото, му се виждаха много дълги. На няколко пъти той се опита да се приближи до нея, за да се увери, че тя е доволна и весела и че не се уморява много. Обаче той нито един път не сполучи да стигне до нея. Изглеждаше, че момичето се старае да го избягва.

Да би могъл татко Карлет да прочете мислите на Ели, той би видял, че тя наистина го прави, от една страна суетният срам зарад чудноватото му облекло, а от друга, чувствайки, че е виновна пред него, тя не смееше да се доближи до стареца. Тя се срамуваше от своя баща, но се срамуваше и от себе си и от минута на минута съзнанието за извършената лоша постъпка все по-силно и по-силно тежеше на сърцето й. Веселостта я напусна, и тиха и тъжна прекара деня. Тя ядеше, танцуваше, играеше, но при това не изпитваше вече удоволствие. А госпожа Робер, която следеше всичко, като подреди трапезата и отвори едно ново буре бяло вино, си каза:

— Какво ли е на детето? То съвсем не се смее, а сутринта беше толкова доволно. Сигурно се е уморило.

Най-неприятният момент през този ден настъпи за Ели вечерта, когато татко Карлет я повика да си отиват. Тя потъна в земята от срам, когато забеляза учудения поглед на селския момък, комуто сутринта толкова решително беше казала, че не познава този старец. Тя бързо хвана баща си за ръка, сбогува се с няколко думи с всички и излезе колкото може по-бързо.

Мълчаливо вървеше тя до стареца. Те стигнаха до пътеката и без да продумат се качиха в колата. Ели се сви в ъгъла. Потеглиха към града. Татко Карлет не забеляза особеното държание на детето. Той почна да говори надълго за хубостта на селския живот особено през месец май. След това той говори за хубавата сватба, която видяха днес, за добрата госпожа Робер и нейния брат и за всичките мили племенници. Най-сетне той взе да говори и за Ели. Той нежно гледаше своето момиче и с възхищение говореше, че то било най-хубавото и сигурно и най-доброто и мило дете от всички.

Ели ставаше все по-неспокойна при тези незаслужени хвалби. Съвестта я мъчеше и тя вече искаше да се хвърли в прегръдките на стареца и да го помоли да й прости, но в това време старецът каза:

— Колко бях щастлив, когато чувах хората да казват: „Вижте само колко хубаво момиче! Чие ли е?“. Аз тогава се доближавах полека към тях, свалях учтиво шапка и казвах: „Любезни хора, бащата на това дете съм аз, не истински, но то е толкова добро, че аз го обичам като баща“. И след това аз разказах как си дошла при мене и как стана моя малка мила дъщеря.

Поразена от тези думи, Ели се сви отново в ъгълчето на колата. Тя разбра сега колко безполезна беше нейната лъжа. Ядосана и засрамена тя и сега не помоли стареца за прошка, както се готвеше да направи.

Най-после те стигнаха вкъщи. Госпожа Петерс беше вече легнала да спи. Татко Карлет донесе една свещ, запали я, и след това се наведе към детето да го целуне и да му каже „лека нощ“, както правеше всяка вечер. Но той веднага учудено вдигна глава, като съгледа лицето на момичето.

— Какво ти е, мое мило момиче? — попита той уплашено. Той погледна загрижено към Ели, която седеше пред него с наведени очи. Той помисли, че сигурно е твърде уморена, но тя отвърна бавно:

— Това е защото… Аз не знам как да ти кажа… нима ти не можеше също да си облечеш по-добри дрехи, когато отидохме двамата на сватбата?

Татко Карлет веднага разбра всичко. Той стоеше неподвижно като гръмнат и не можеше да продума нищо.

Най-после Ели се реши да го погледне, но очите му я гледаха с такъв поглед, че тя не се реши да каже нищо повече. Треперейки, тя отстъпи няколко крачки и избяга в стаята си.

Щом тя излезе, татко Карлет затвори след нея вратата и мълчаливо, с несигурни стъпки се приближи до камината, седна при нея, покри лицето си с ръце и горчиво заплака.