Клементине Хелм
Момичето на татко Карлет (24)

XXIV. Наследницата

Скоро след смъртта на г-жа Петерс бяха извършени формалностите за утвърждаване на наследството, и татко Карлет стана, естествено, настойник на младото момиче. Нотариусът произнесе дълга и тържествена реч, в която говори за новите задължения, поемани сега от стареца спрямо момичето. Татко Карлет не разбра много от тази реч. С широко отворени очи, той гледаше този важен стар господин, който, седнал до масата си, пълна с книги, му говореше най-убедително.

— Пази грижливо състоянието на момичето и употребявай разумно доходите му.

„Какво иска да каже този стар господин с тези тържествени думи?“ се питаше татко Карлет. Той все му повтаряше, че сега ще изпълнява длъжностите на баща. Но той нали беше отдавна баща на това дете? Или пък за парите? Нима той го съветваше да не ги прахосва и да не ощетява сирачето? Но това бяха съвсем излишни думи. Нима можеше някой да си помисли, че той, татко Карлет, ще излъже своето любимо дете? Та той нали не взимаше никога дори своите пари, а ги предаваше всяка вечер на госпожа Петерс? Затова не можеше да разбере какво искаше да каже този сериозен господин със сини очила и реши да попита Ели да му обясни всичко. Когато те тръгнаха към къщи, той се спря на пътя и попита младото момиче:

— Кажи, Ели, ти може би си разбрала какво трябва да правя след всичко това? Добре ще направиш, ако ми го кажеш просто и разбрано, защото не можах да разбера думите на нотариуса.

Ели се засмя.

— Няма какво друго да правиш, освен това, което си правил досега, татко Карлет — каза тя. — Аз сама мога да купувам вече всичко за домакинството. Нали помагам във всичко на госпожа Петерс, а сега ще мога и сама да върша всичко, ти не се грижи.

— Е добре, щом е така. Ами как ще се наредим сега? Аз мисля ти да вземеш стаята на госпожа Петерс за себе си. Тя е светла, голяма и по-хубава от твоята малка стаичка. Как мислиш?

— Добре, но тогава няма да имаме никакъв доход от стаите.

— Доход! Да, имаш право, по-добре да ги дадем под наем. Аз съвсем не помислих за това. Стаята от другата страна е също празна и тя може да се даде под наем.

— Разбира се! Ще закача едно обявление на прозореца и едно на вратата, че стаите се дават под наем. Сигурно някой ще се обади.

И наистина не измина и една седмица, когато една жена дойде да види стаите. Това беше петдесетгодишна малка, пълна жена, сигурно вдовица. Тя завърза разговор с татко Карлет, докато Ели отиваше да вземе ключовете. Изглеждаше, че обичаше да разговаря и се заоплаква, че в този живот човек трябва да търпи прекалено много страдания.

„Не са толкова много“, тъкмо искаше да каже татко Карлет, защото досега още не беше се оплаквал никога от съдбата си. Но той както винаги бавно изказваше мислите си и преди още да продума, жената беше вече овладяла отново разговора и разказа на стареца историята на целия си живот.

Тя беше изгубила мъжа си преди петнадесет години и след неговата смърт останала само с едно петгодишно момче на ръце. Колко тежко време било тогава за нея! Да възпитава детето и да търси средства за прехрана! И все пак изпълнила своя дълг. Тя пратила своя Жан в училище и там всички учители били доволни от него. Тя и сега пазела вкъщи цял сандък с наградите, които той получавал. След това Жан постъпил в занаятчийско училище, а после станал работник при дърводелеца Ловек и сега е най-добрия му работник. Печели добре и тя, госпожа Лебо, няма нужда вече да си вади очите над хубавите бродерии, с които печелела хляба си. Но тя все пак продължава да работи, макар и не толкова много. Госпожа Лебо не иска да бъде тежест за сина си.

При тези думи татко Карлет кимна одобрително глава, но пак каза тихо, че според него една майка, която толкова време е работила да издържа сина си, на стари години може да приеме помощ от него. Госпожа Лебо веднага почна да го уверява, че така мисли и нейния Жан, но тя ще работи докато може и докато й стигат силите. Между това Ели донесе ключовете и отвори стаите на госпожа Петерс. Госпожа Лебо прекъсна разговора и тръгна да ги разглежда.

— Вижте, госпожо — каза Ели, като отваряше прозореца, — от тук се открива чудесна гледка. Вижда се реката, корабите, които пренасят дърва и въглища. Ето там пък е големият мост, а по-нататък е алеята на тополите, която води за Рейс. Като се наведете малко ще видите и Лоара. Виждате — каза тя, — стаята е много приветлива и през зимата не е студена. Ние искаме да я дадем мебелирана. Мебелите са здрави и чисти. Освен това цялата къща е тиха, вътре живеят само порядъчни хора.

— Значи мебелирана? — попита пак госпожа Лебо, — тогава вие сигурно ще искате много скъпо? Аз имам мебели, един хубав голям долап, един скрин, маса и четири стола. Всичко това трябва да сложа някъде? Освен това трябва още една стая за сина ми, защото откакто е завършил училището, той не спи вече при своя майстор. Аз му слагам обикновено един дюшек в кухнята и той спи чудесно, ако само кухнята не е по-малка от дюшека.

— Ние имаме тъкмо това, което ви трябва, госпожо — каза Ели и отвори вратата на съседната стая.

— Ето тук има една празна стая, която може да служи на вашия син. Тук може да се сложи легло, наред с него шкафа, скрина може да се сложи в ъгъла, а масата сред стаята. Можете, разбира се, да се наредите още по-удобно. Тук е имало по-рано врата, която води в другата стая. Но после са я затворили. Тя може пак да се отвори, за да не става нужда да ходите през антрето от една стая в друга.

Татко Карлет мълчеше възхитен. „Колко е умна и как винаги знае да каже каквото трябва! И мене са ме направили неин настойник! Това изглежда като шега. По-скоро тя би могла да ми бъде настойник. Тя няма нужда от грижи, сама може да си нарежда работите.“

Госпожа Лебо внимателно прегледа всичко, отвори всички врати и шкафове, огледа стените и след това, като размисли малко, попита, колебаейки се:

— Колко ще искате за двете стаи?

— Едната стая е добре мебелирана, госпожо, аз мисля, тридесет и пет франка за двете не е много скъпо, особено, ако вземете предвид колко е хубава гледката и колко е тихо в тази къща.

Госпожа Лебо помисли, че е скъпо, но понеже нейната квартира беше много тясна, а тези стаи, големи и пространни, много й се харесаха, тя реши да ги наеме.

— Сега имаме вече доста пари — каза тя гордо и реши да се премести.

След осем дена госпожа Лебо със сина си се настаниха в новата къща. Младият дърводелец беше на двадесет години. Той имаше кръгло приветливо лице, весели кафяви очи и малки мустаци.

Татко Карлет, който помагаше на новите наематели да пренасят нещата си, беше възхитен от младежа. Той хвалеше хубавия момък и повтаряше много пъти колко е любезен и внимателен не само спрямо своята майка, но и спрямо всички възрастни. Учудваше се на неговата похватност и сръчност.