Клементине Хелм
Момичето на татко Карлет (8)

VIII. Какво да прави с нея?

— Горкото дете! — мислеше си той със състрадание. — Тя е най-хубавото мъничко същество на света. Колко малко щастие е изпитало до сега… Не е имало дори достатъчно храна! Няма да я оставя да падне пак в ръцете на онези трима негодници, от които толкова се бои. При тях тя сигурно скоро би загинала. Не, по никакъв начин! Детето ще остане при мене, докато циркът напусне града… Тази сутрин той беше затворен. Дали все още търсят детето? Търсете, безделници! Няма да го намерите! За това съм се погрижил. Но ако полицията го поиска от мен? Не, това тя не може да стори. Цирковите артисти нямат право да си искат детето, то не е тяхна дъщеря. След няколко дни ще я заведа в сиропиталището. Там ще се погрижат за нея. Ще й дават добра храна, топли дрехи и обувки; ще й бъде добре и няма да й липсва нищо.

Вниманието на татко Карлет така бе погълнато от тези мисли, че съвсем забрави да събира децата с примамливите тонове на своята флейта и позната песен:

Елате, тук елате, милички деца,

мелнички ви нося със шарени крилца!

Дълга върволица малки момичета пресякоха пътя и прекъснаха мислите му. Децата вървяха две по две едно след друго, водени от една калугерка. По тяхното облекло татко Карлет веднага позна, че са сирачета. Той се спря, порадва се на хубавия им вид и чисто облекло и си помисли с доволна усмивка:

— И Ели ще бъде един ден като тях.

Но скоро радостна му изчезна. Едно от децата го забеляза. То излезе от редицата, обърна главата си към него и се спря за миг да погледа неговите мелнички. Едно махане с ръка и строгия поглед на калугерката накараха детето да се върне веднага на мястото си. То почервеня, наведе глава и тръгна с другите. Колкото и да беше незначителна тази случка, тя накара татко Карлет да промени мнението си за щастливия живот в сиропиталището. Той трябваше да признае, че калугерката има право, тя не биваше да оставя своето малко стадо да се разпръсне по улиците, но все пак съжали от все сърце злочестите деца.

— Да не се спират когато им се иска! Да вървят в редица с равномерни стъпки, и наведени очи! Не, на такъв живот няма да осъдя моята малка Ели. В сиропиталище няма да я заведа. Ще измисля нещо друго за нея. Нали има толкова хора, които биха искали да осиновят някое дете. Ще попитам госпожа Робер или леля Гюнтер. Но преди всичко трябва да се уверя, че циркаджиите са напуснали града. Какво е това? Нима вече бие дванадесет часа? Трябва да побързам да продам стоката. С какво ще купя на моето дете обяд?

Татко Карлет допря флейтата до устните си и засвири своята песен. Набързо продаде няколко мелнички. После влезе в една колбасарница и купи голямо парче салам. От хлебарницата купи хляб и след това се запъти бързо към къщи.

Това беше наистина против неговите навици. Обикновено обядваше с парче хляб и месо, изпиваше чаша вино и продължаваше пътя си из улиците, докато му се искаше. Днес обаче тръгна бързо с хляба и салама за дома.

Щом чу, че татко Карлет отваря врата, Ели радостно скочи и се затича да го посрещне. Той я целуна, но като я разгледа добре, не можа да не се засмее. Детето стоеше в тържествена поза пред него. От раменете му на дълги гънки се спущаше до земята наметало. Тя приличаше на принцеса, на която липсваше само паж да носи шлейфа. Ели си беше направила тази мантия от вълненото одеяло, за да си спомни досегашния живот и да се стопли, защото лекото й облекло малко я пазеше от студа.

Чак сега татко Карлет си спомни, че не се е погрижил достатъчно за детето. Той бързо запали огън с последните дърва, седна с Ели до камината и сладко се нахраниха. След това веднага грабна шапката си, взе мелничките и се накани да тръгне.

— Мили татко Карлет, ти пак ли излизаш? — попита детето натъжено. — Много ми е мъчно тук, вземи ме със себе си!

— Не мога да остана, дете, трябва да отида до една далечна улица. Децата отдавна ме чакат. Там продавам много мелнички, а парите ни са нужни сега. В тези дрехи не мога да те взема, дете, защото, ако те срещнат онези лоши мъже, те ще те познаят веднага. Затова бъди добро момиче и си играй тука. Щом се освободя, веднага ще дойда при тебе.

И без да се обръща бързо напусна стаята, защото чу как трепереше гласът на Ели, когато му казваше довиждане.