Клементине Хелм
Момичето на татко Карлет (3)

III. Пред вратата на татко Карлет

Подозрението на Шарф, че Ели се преструва на заспала, за да ги подслушва, не беше вярно. Но точно когато детето бе затворило уморените си очички, то чу тримата да говорят за „управителката“. Тази едничка дума стигаше, за да го събуди. Управителката на цирка бе погребана сутринта, а сега мъжете деляха помежду си нейното наследство. Тя беше майка на малката Ели. За своя баща Ели си спомняше смътно. Веднъж той падна от високото въже и умря. Оттогава нейната майка беше винаги тъжна, често плачеше и се отнасяше към детето доста грубо. Малко след смъртта на бащата, в техния цирк постъпи Шпрингер. Той почна да танцува върху въжето, както нейния баща. Оттогава момиченцето чуваше често майка й да се кара с Шпрингер и, доколкото можеше да разбере, майка й се мъчеше винаги да я защити от тези мъже, които искаха да я обучават на опасни игри.

Детето живееше в постоянен страх от тримата мъже. Особено се боеше сега, след смъртта на майка си, когато остана съвсем беззащитно. И ето, когато чу разговора на мъжете, тя разбра всичко. Обхвана я неописуем страх. Тя видя, че вратата е отворена и безшумно се промъкна през нея. С няколко крачки тя достигна до отвореното прозорче на обора, провря малките си крака през отвора, скокна долу на улицата и затича. При най-малкия шум тя се ослушваше със страх, дали не се чуват стъпките и гласовете на тези, които я преследват. Тъй тичаше тя от една улица в друга, тласкана от желанието да се намери колкото може по-далеч от своите гонители.

Нощта настъпваше, а малката Ели беше толкова изморена, че с мъка се държеше на краката си. Тя падаше, отново ставаше и се мъчеше да избяга по-далеч. Изведнъж се препъна в един голям камък и тъй силно удари главата си в прага на някаква къща, че падна в несвяст.

Докато Ели лежеше тук в безсъзнание, мъжете забелязаха, че детето е изчезнало. Възбудени, те напуснаха кръчмата, а татко Карлет вече беше изпил виното си, изпушил лулата и се запъти към къщи. Леден вятър духаше и режеше лицето на стареца. Той вървеше с бързи крачки през малките улички и скоро стигна пред своя дом.

— Ама че тъмнина! — си каза той сам на себе си. — Да не беше угаснала лулата ми, би ми светила поне малко. Но при този вятър невъзможно е да я запаля отново.

Не беше направил десетина крачки, и кракът му се спъна в нещо, което лежеше на пътя. Изплашен, старецът бързо отстъпи назад и едва не падна. Малките мелнички се изплъзнаха от ръцете му и паднаха.

— Какво ли лежи тук? — се запита той учуден, като се навеждаше към земята, за да събере скъпата си стока. — Да е пакет с дрехи? Не, изглежда да е нещо живо. Наглед е много малко, като че ли е дете! Че какво търси то пред моята врата? При такова време не може да се спи на улицата. Горкото мъничко същество! Да взема да го събудя и да му дам една мелничка.

Като говореше така, той отвори вратата на къщата, където живееше, и запазен зад нея от вятъра, запали малка свещица. Тогава видя пред краката си на пътя разхвърляни още от малките мелнички. Наведе се и бързо събра пъстрите играчки. Тогава погледът му падна върху детето.

Това беше Ели, която все още лежеше на земята с глава отпусната върху каменната стълба.

— Ах, това е детето, което видях в кръчмата! — извика той учуден. — Как е могло да дойде дотук? Гледай, сякаш е ударено. Главата му е кървава и е като мъртво. Горкото същество! Сигурно би умряло ако остане през тази студена нощ на улицата до утре. Какво да сторя? Къде да отнеса това дете? Дали ще се намери в тази къща някоя жена, да се погрижи за него?

С тези думи татко Карлет грижливо вдигна детето на ръце и влезе с него вкъщи, като заключи вратата след себе си.