Клементине Хелм
Момичето на татко Карлет (31)

XXXI. След четиринадесет дни

Две седмици е дълъг срок за едно безпокойно сърце! Колко бавно минаваха дните за Ели, понеже не можеше да види татко Карлет! Всеки ден й се струваше безкрайно дълъг. Тя чакаше Жан да си дойде вечерта, и да чуе от него пак, че всичко е добре. На всички други разпитвания и молби Жан отказваше да отговаря. Само до третия ден след изчезването на татко Карлет младият човек едва можеше да запази своята тайна. Той влизаше при Ели, лицето му светеше от радост, крачеше насам-нататък по стаята, пееше, свиркаше с уста, смееше се и шепнеше несвързани думи, а тя го гледаше учудено. Какво щастие, как всичко се измени из един път!

На другия ден и следващите дни Жан беше по-спокоен, и в лицето му се четеше голямо задоволство. Майка му беше по-весела, отколкото винаги.

Госпожа Лебо бе заета. Тя се грижеше за преместването си в новата къща при работилницата на Жан. Ели й помагаше, когато имаше време и често пъти тя си въздишаше скрито, като мислеше, че тя би могла да бъде хазяйка в тези стаи. Малката квартира имаше две хубави стаи. По-малката госпожа Лебо нареди за себе си, а по-голямата, в която имаше мебели от предишния хазяин на работилницата, беше за сина й. Жан получи от стария си господар един разкошен стар скрин с хубави метални дръжки, гардероб, голяма маса и пъстро изписано легло. Ели се чудеше, младият човек задържа за себе си всички тези хубави неща, вместо да украси с тях стаята на майка си.

Най-после двете седмици се изминаха. Новото жилище на Лебо беше вече подредено, медните тенджери блеснаха на полицата, а в бюфета светеха шарените чинийки и чаши. Дори и белите завески бяха вече окачени. Жан хвърли последен изпитателен поглед и потърка ръцете от удоволствие.

— Готово! — извика той весело. — Самият крал не би могъл да иска нещо по-хубаво! Сега, госпожице Ели, ще заведа вас и моята майка у дома, а като стигнем там, ще ви разкажа нещо много интересно.

Ели го погледна учудено. Какво по-важно можеше той да й каже, освен че татко Карлет ще се върне? Но преди да беше успяла да го запита, Жан продължи:

— Не ме питайте нищо — каза той, — нищо няма да ви кажа, преди да дойдете вкъщи.

В нетърпеливо очакване Ели седна до госпожа Лебо и погледна младия си приятел. Но той не почваше. Бавеше се, заключи грижливо вратата, отвори прозореца и погледна на улицата.

— Е, драги приятелю, не мога да чакам повече — извика най-после Ели като видя, че Жан стои спокойно до прозореца.

— Още един момент, сега ще дойда, госпожице Ели… Тъй, сега можем да захванем! — Той се усмихна, взе един стол и седна срещу младото момиче. — Неотдавна ви казах, мила госпожице Ели, че бях щастлив да намеря татко Карлет. Помислете само, нещастният старец едва не се удавил.

— Удавил? — извика тя ужасена и плесна с ръце.

— Но той не се е удавил, успокойте се, тъкмо навреме дошъл тогава някой и го спасил. Непознатият, който му помогнал, бил добър човек. Той накарал татко Карлет да му разкаже своя живот и като чул това, което го измъчва, намислил нещо чудесно. Поговорил още малко с него, след това се качили заедно в един файтон и отишли в една къща… Зная — прекъсна той разказа си, — че не е съвсем ясно както го разказвам, но след малко ще разберете всичко… Стойте спокойно — каза той на Ели, която напрегнато се вслушваше, понеже чу, че някой върви по стълбите.

— Бъдете спокойни, никой не идва при нас, това са моите работници, те ще вземат още някои неща, които останаха… И тъй, аз намерих татко Карлет, когато той пътуваше с колата към онази къща. Той спря колата и ми разказа всичко. Но да не бях го видял тогава, господинът, който беше с него, щеше да дойде при вас да ви каже какво е станало с него. Но, разбира се, той беше доволен, че го намерих и ме помоли аз да сторя това. Днес стават две седмици откакто татко Карлет е в онази къща и понеже той няма защо повече да стои там…

— Та какво? — попита Ели, задъхвайки се.

— Понеже няма вече какво да прави там — повтори Жан и погледна скришом към вратата, — той няма да стои там повече…

Жан не можа да завърши. Ели чу в коридора тихо, тъй добре познато кашляне. Тя бързо скочи, отвори вратата и се хвърли в прегръдките на любимия си баща.

— Любимке моя! Радост моя! Мое мило хубаво дете — каза той развълнувано, като я милваше нежно по бузите. — Колко съм щастлив сега. Колко хубаво е станало моето момиче, откога не съм го виждал!

— Виждал? Ти виждаш! Истина ли е, истина ли е? — извика младото момиче с треперещ глас и се обърна към стария господин, който стоеше до татко Карлет.

— Истина, е, мила госпожице. Баща ви вижда сега добре — отговори непознатият.

— Вие сте го излекували?

— Аз се наех да го оперирам и сполучих. Господин Лебо ви е разказал вече, че бях щастлив да спася баща ви, когато едва не се удави. Той ми каза, че отдавна е ослепял и аз го заведох у дома, за да прегледам очите му. Разбрах, че мога да му върна зрението чрез операция, и реших да я направя. Често съм правил такива операции и те биват сполучливи и все пак не можех да бъда сигурен. За да не ви внуша надежда, която може да не се оправдае, и с това да ви измъча още повече, реших да не ви казвам нищо. А и баща ви, мила госпожице, бе по-спокоен, като знаеше, че не се тревожите толкова. Заведох тогава баща ви в една малка болница и след два дена му направих операция. Тя излезе сполучлива, а сега доведох вашия баща напълно здрав. Но не ми благодарете — каза той поклащайки глава, — не ми благодарете. Достатъчно съм възнаграден. Аз получих голямото удоволствие да донеса радост на такива мили хора. Имам сега само една малка молба към вас…

— Ах, господине, всичко каквото поискате.

— Да, кой знае дали след първата молба няма да дойде още една. Моля ви да заповядате на вечеря у мене. Днес към шест часа ще ви чакам, също баща ви и госпожа Лебо със сина си. А сега ще си вървя, за да можете да си поприказвате след дългата раздяла. Довиждане!