Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vater Carlets Pflegekind, (Пълни авторски права)
Превод от немски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

X. И Ели иска да печели

Беше вече се стъмнило, когато татко Карлет влезе в своята стая. Вътре беше тихо и никой не го посрещна с възторжен привет, както на обяд. Учуден, старецът запали свещта и освети с нея стаята. Той скоро съгледа Ели. Тя седеше при камината, и беше си сложила главата върху пъна. Момичето спеше спокойно и само понякога тихо хълцаше, както правят децата, когато са заспали след плач.

Когато старецът се спря със свещта пред нея, тя веднага се събуди.

— Ах, мили татко Карлет — извика тя, като го прегърна. — Вече си мислех, че никога няма да се върнеш.

— Никога ли? Как можеш да си помислиш такова нещо? Сигурно ти е било много тежко да стоиш сама?

— Много се изплаших. Исках да те повикам, но не смеех, да не ме чуят хората от цирка.

— Заспала си, детенце. Хайде сега да си хапнеш! Утре ще бъде по-добре. Аз ти донесох хубава топла рокля, вълнени чорапи и обувки. Утре ще се облечеш добре и ще дойдеш с мене в града. Тогава ще можеш да благодариш на добрата госпожа, която ти прати всички тези хубави неща. Виж колко са много.

Ели отдавна вече гледаше любопитно големия вързоп. Щом чу, че е за нея, тя бързо го разгърна и нареди нещата върху масата. След това се премени в новата си рокля.

— Виж колко е хубава! — извика тя пламнала от радост. — И колко е дълга! Сега приличам на дама. Ах, кукла! Колко е хубава! Погледни какви червени устни има и синички очи. Нали е хубава, татко? Ах, едната й ръка е счупена, това сигурно са направили лошите хора. Горкото бебе, ти сигурно не си имала майка, но сега не се бой, никой няма да те бие, ще бъдеш моя щерка и ще спиш при мене. Ах, мили татко Карлет — извика тя изведнъж, като погледна отново всичките си съкровища, — нима всичко това наистина е за мене? Но тук има толкова много работи! Къде да ги сложа? А, ето там има още място. Виж татко, колко хубаво подредих всичко. Хубавата черна престилка, има истински джобове и мога да слагам вътре парите, които ще печеля. Знаеш ли, татко, винаги аз събирах парите, когато свършвах танца. Тогава обикалях всички и казвах: „Любезни господине, хубава госпожо, дайте ми нещо да се науча още по-добре да танцувам“. След това се покланях и винаги ми даваха нещо.

Татко Карлет я слушаше поразен. Той не работеше много, но необходимото за живота си го изкарваше винаги и никога не беше просил.

— Горкото дете, сега вече не си в цирка и няма защо вече да танцуваш. Нали аз не танцувам, а продавам вятърни мелнички, това е съвсем друга професия.

— Да, това е твое занятие — отговори детето, — но няма да продавам мелнички, аз ще танцувам. Нали трябва и аз да печеля нещо?

Татко Карлет седеше на стола и слушаше внимателно разсъжденията на Ели. При последните думи не се сдържа и високо се засмя.

— Защо се смееш? — попита детето учудено. — Щробел често казваше така, когато бивах болна и мама искаше да остана в леглото. „Тя трябва да танцува“, викаше той със своя груб глас. „За какво е тук, ако не иска да играе? Всеки трябва сам да си печели хляба!“ А когато веднъж не можах да играя, той ми взе закуската и тогава мама скришом ми даде нейната.

— Горкото дете! При мене ще имаш винаги какво да ядеш. А пък и сега е много студено за твоята тънка рокличка, а в тази не можеш да танцуваш.

— Нима си толкова богат?

Татко Карлет отново се засмя.

— Казах ти го вече веднъж. Как можеш да мислиш, че съм богат, нима изглеждам такъв?

Ели поклати отрицателно глава.

— Тогава трябва и аз да работя — каза тя. — Само децата на богатите родители нямат нужда да работят.

— Остави това сега — каза татко Карлет, — после и ти ще работиш. Толкова ли ти се ще? Или се боиш от мен, както от лошия Щробел?

— Не, напротив…

— Тогава защо?

— В цирка работех за лошите хора, защото ме беше страх от тях, но за теб — защото те обичам, защото си добър. — При тези думи Ели обгърна шията му и нежно го целуна.

— Ти си мое мило мъничко и умно момиче — каза трогнат старецът и милваше момичето като негово родно дете. С усмивка слушаше нейното весело чуруликане, избираше и й подаваше най-вкусните парчета за ядене. После грижливо я сложи да спи върху сламеника.

Още дълго време стоя той до леглото и гледаше нежно спящото дете. Отдавна беше забравил решението си да пита госпожа Робер или леля Гюнтер къде да настани своята любимка. Сега, когато тя беше при него той се чувстваше така щастлив, както никога по-рано.

Защото му беше драго, че има някой да го обича. До вчера той не бе познавал тази радост, но сега му се струваше, че не би могъл да живее без обичта на това дете.