Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vater Carlets Pflegekind, (Пълни авторски права)
Превод от немски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

XXIX. През мъглата

След като Ели се прибра вкъщи, татко Карлет не остана много при госпожа Моние. Седнал в удобно плетено кресло, той раздаде на нетърпеливите деца от своите шарени мелнички, след това поговори със старата съседка за времето, за мъглата, която ставаше от миг на миг по-гъста, за своето мило усърдно момиче и за добрия момък Жан Лебо. Скоро, обаче, магазина се напълни с купувачи, съседката нямаше време да приказва с него, и той тихо излезе. Пипнешком се изкачи по стълбите. Най-после стигна до стаята си и се спря за момент пред вратата да си поеме дъх. В това време чу, че вътре двама души оживено разговарят. Той се вслуша учуден. Думите, които стигнаха до ушите му, го приковаха на място. Тъй стоя той няколко минути, след това свали ръка от дръжката на вратата, върна се към стълбата и, като че ли притиснат от тежък товар, слезе надолу. Не обърна внимание на приветливия въпрос на съседката и тръгна бързо по улицата, без да знае накъде върви. Пронизан от студ и влага, старецът вървеше през гъстата мъгла. Минувачите го гледаха учудено и се питаха с усмивка: „Какво търси татко Карлет по това време из улиците? Кой ще купува сега неговите мелнички, когато няма нито едно дете навън?“. Тъй си мислеше всеки, щом го видеше. Но никой не се спря да го попита къде отива. Всички бързаха за вкъщи и никой не мислеше вече за стареца.

Дълбока скръб, огън гореше сърцето му. Неясни мисли се носеха в ума му, и полека-лека той почна да си припомня и разбира всичко станало. Мъката му ставаше още по-голяма. Той разбра сега, че Ели не е вече дете, а възрастно момиче, и че тя, като другите момичета, може да поиска да се омъжи и да потърси щастието си в своя къща и в свое семейство. И той сам чу това, че тя с радост би дала ръката си на младия дърводелец, да не беше… да, да не беше старият Карлет! — пошепна той с дълбока въздишка.

Колко силно се измъчваше нещастният старец от мисълта, че той пречи на детето си да бъде щастливо. Той чу нейните думи, тя не иска да се омъжи, тя ще остане със стария си баща. Щастлива, обаче, не би могла да бъде даже и да скрие от него своята мъка. Той подслуша тайните й мисли и желания, и затова привидната й веселост, нейният смях и песни не биха могли вече да го излъжат. И макар че очите му не можеха да видят почервенелите й от сълзи клепки, гласът и движенията на неговото дете биха му открили скръбта си. Нейната жертва би го направила нещастен и той би трябвало мълчаливо да понася тази мъка до края на живота си…

Потънал в тези тъжни мисли, старецът изведнъж се сблъска с един минувач и щеше да падне, ако този не беше го хванал за ръката.

— Ама внимавайте, дявол да го вземе! — извика един сърдит глас.

— Извинявайте, господине, без да искам ви блъснах — отговори кротко татко Карлет и тръгна по-нататък.

— Това старче не стои май здраво на краката си — измърмори непознатия със състрадание и погледна след стареца. — Е, сигурно е пийнал… Но не изглеждаше да е пиян… Ама чакай, накъде отива! Та той е вече до самата река, още крачка и ще загине.

Непознатия бързо се обърна и тичешком тръгна към татко Карлет.

Старецът не знаеше къде е. Той безцелно бързаше през улиците, стигна най-после брега на реката и без да знае, вървеше сега към влажния хлъзгав бряг, който се спускаше стръмно към реката. Тъкмо когато непознатия стигна до него старецът, изгубил почвата под краката си, щеше да се търколи надолу по стръмнината. Изплашен, той силно извика и протегна ръце, търсейки опора. В това време случайният минувач стигна до него, хвана го бързо и го дръпна назад.

— Ама какво правите? — попита същият глас, който преди малко тъй сърдито го нахока. — Да не бях тук, сега щяхте да сте в реката. Нима не знаете, че вече е нощ и при тази мъгла не е тъй лесно да излезе човек от водата! На рибите ли ще си продавате мелничките.

— Много ви благодаря, господине. Не ми се сърдете. Не знаех, че съм стигнал до реката. Аз съм сляп.

— Сляп? Как не се сетих? — извика непознатият и се удари по челото. — Но защо излизате тогава сам? Вие нямате дори куче при себе си. Нямате ли деца? Няма ли кой да ви придружи?

Нещастният татко Карлет мълчеше, само една дълбока въздишка повдигна гърдите му.

— Успокойте се — каза непознатият. — Виждам, че нещо ви измъчва. По пътя ще ми разкажете какво ви се е случило. Разбира се, няма да ви оставя тук. Подайте ми ръката си. А сега кажете ми къде живеете, за да ви заведа вкъщи… И тъй, казвайте!

— Вие сте добър човек, имате право. Трябва да се върна веднага у дома, при моето момиче — каза развълнувано татко Карлет, който изведнъж си помисли как ще се загрижи и изплаши Ели като види, че го няма. — Моето мило момиче, аз само го измъчвам! Като някой глупак избягах от къщи, без да зная сам какво върша, тъй ми беше тежко. Като се завърна сега вкъщи, ще се опитам поне да бъда весел, а после… дано по-скоро умра.

Мъката надви стареца, и той горчиво заплака.

Непознатият го заведе при една пейка и приветливо го помоли да му разкаже какво го измъчва. И татко Карлет разказа всичко на непознатия, който го слушаше със съчувствие. Той помисли малко, след това решително стана, повика един файтон, качи се заедно със стареца и тихо каза на кочияша къде да кара. Но това не беше адресът на татко Карлет.