Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fountainhead, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
VaCo (2017)

Издание:

Автор: Айн Ранд

Заглавие: Изворът

Преводач: Божидар Маринов

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: Английски

Издание: първо (допечатка)

Издател: ИК „МаК“; Издателство „Изток-Запад“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: Изток-Запад

Излязла от печат: януари 2011

Редактор: Калина Любомирова

Художник: Петър Христов

Коректор: Димитрина Кюркчиева

ISBN: 954-321-228-7; 978-954-321-228-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/387

История

  1. — Добавяне

VIII

В началото на май Питър Кийтинг замина за Вашингтон, за да надзирава строежа на музей, дарен на града от голям филантроп, който искаше да успокои съвестта си. Кийтинг гордо изтъкваше, че музеят ще е напълно различен — няма да е копие на Партенона, а на Квадратната къща в Ним.

Няколко дни след като Кийтинг замина, едно от момчетата в кантората дойде при Роурк, за да го уведоми, че господни Франкън иска да се срещнат в кабинета му. Щом Роурк влезе в светилището, Франкън се усмихна иззад бюрото и каза весело:

— Сядай, приятелю. Сядай… — Но очите на Роурк, които Франкън никога не бе виждал отблизо, го накараха да замлъкне. Добави сухо: — Сядай.

Роурк седна. Франкън за миг се вгледа в него и установи само, че има доста неприятно лице. Държането му обаче беше съвсем почтително.

— Ти си този, който работи за Камерън, нали? — попита Франкън.

— Да — каза Роурк.

— Господин Кийтинг ми говори много хубави неща за теб — изрече Франкън любезно и замълча. Любезността беше излишна — Роурк седеше и го гледаше, изчаквайки.

— Слушай… как се казваш?

— Роурк.

— Слушай, Роурк. Имаме клиент, който е малко… странен, но е важен, много важен човек, и трябва да му угодим. Поръча ни офисна сграда за осем милиона долара, но проблемът е, че си представя съвсем точно как иска тя да изглежда. Иска — Франкън сви извинително рамене, оневинявайки се за абсурдното искане — да изглежда така. — Подаде една снимка на Роурк. На снимката беше „Дана Билдинг“.

Роурк седеше, без да продума. Снимката увисна между пръстите му.

— Виждал ли си тази сграда? — попита Франкън.

— Да.

— Ето какво иска клиентът. А г-н Кийтинг го няма. Накарах Бенет, Купър и Уилямс да направят скици, но той ги отхвърли. Затова реших да дам шанс и на теб.

Франкън го гледаше, впечатлен от собственото си великодушно предложение. Но реакция не последва. Роурк седеше срещу него с вид на човек, когото току-що са ударили по главата.

— Разбира се — каза Франкън, — това е истински скок за теб, сериозна задача, но реших, че ще ти дам възможност да опиташ. Не се бой. С г-н Кийтинг ще го прегледаме. Начертай плановете и направи хубава скица. Сигурно имаш представа какво иска този клиент. Ясни са ти хватките на Камерън. Но разбира се, няма да допуснем от нашата кантора да излезе нещо толкова недодялано. Трябва да му угодим, но наред с това трябва да запазим престижа си, за да не отблъскваме другите клиенти. Идеята е да направим проект на изчистена сграда, издържана в този дух, но тя трябва да е и артистична. Нали разбираш, по-строг гръцки стил. Вместо йонийския стил, използвай дорийския. Семпли фронтони и прости корнизи, или нещо в този дух. Ясно ти е, нали? Вземи това и покажи на какво си способен. Бенет ще ти каже подробностите и… Какво?

Гласът на Франкън секна.

— Господин Франкън, моля ви, позволете ми да направя този проект по модела на „Дана Билдинг“.

— Моля?

— Позволете ми да го направя по този начин. Не да изкопирам „Дана Билдинг“, а да проектирам така, както би проектирал Хенри Камерън, както бих проектирал и аз.

— Имаш предвид в модерен стил?

— Аз… добре, наречете го така.

— Ти луд ли си?

— Господин Франкън, моля ви, изслушайте ме. — Думите на Роурк бяха като стъпки на човек, ходещ по опънато въже — бавно, напрегнато, опипвайки преди да стъпи, люлеейки се над пропастта, — но бяха точни. — Не ви упреквам за нещата, които правите. Работя за вас, вие ми плащате, нямам право на възражения. Но този път… този път желанието на клиента е такова. Вие не рискувате нищо. Това е неговото желание. Помислете: този човек вижда нещата по този начин, разбира ги по този начин, иска и има възможност да строи по този начин. Нима за първи път в живота си ще възразите на клиент… в името на какво? За да го изиграете и да му дадете същия стар боклук, след като толкова много хора искат точно това, а при вас е дошъл един-единствен с такава поръчка?

— Не се ли самозабравяш? — попита студено Франкън.

— Какво значение има за вас? Позволете ми да направя проекта и му го покажете. Само му го покажете. Той вече е отхвърлил три скици, няма да загубите нищо, ако отхвърли четвърта. Но ако не я отхвърли… ако не я отхвърли…

Роурк не умееше да увещава; гласът му звучеше рязко и безизразно, но издаваше усилието, така че молбата се превръщаше в обида за човека, който го принуждаваше да моли. Кийтинг би дал всичко, за да види Роурк в този момент. Но Франкън не разбра, че е единственият на света, извоювал подобна победа; той осъзна само обидата.

— Правилно ли схващам — попита Франкън, — че ме критикуваш и се опитваш да ми даваш наставления за архитектура?

— Умолявам ви — каза Роурк и затвори очи.

— Ако не беше протеже на господин Кийтинг, не бих си направил труда да говоря повече с теб. Но тъй като очевидно си наивен и неопитен, ще ти напомня, че нямам навика да питам чертожниците си какви са естетичните им възгледи. Сега ще бъдеш любезен да вземеш тази снимка… и не желая сграда, каквато би проектирал Камерън, искам проект на тази сграда, но според нашите правила. Ще следваш моите инструкции за класическия вид на фасадата.

— Не мога — каза Роурк съвсем тихо.

— Какво? На мен ли говориш? Може би искаш да ми кажеш: „Съжалявам, не мога да го направя“?

— Не съм казал „съжалявам“, господин Франкън.

— А какво каза?

— Че не мога да го направя.

— Защо?

— Вас не ви е грижа защо. Не искайте от мен да проектирам. Ще върша всяка друга работа, каквато пожелаете. Но не и тази.

— Искаш да кажеш, че няма да проектираш? Нима не искаш един ден да станеш архитект?

— Не по този начин.

— О… разбирам… Значи не можеш да го направиш? Искаш да кажеш, не искаш?

— Ако така предпочитате.

— Това е небивала наглост!

Роурк се изправи.

— Да си тръгвам ли, господин Франкън?

— През целия ми живот — изрева Франкън, — при всичкия ми опит не ми се е случвало такова нещо! Да не би да си тук, за да ми казваш какво ще правиш и какво не? Да не би да си тук, за да ме поучаваш, да критикуваш вкуса ми и да ме съдиш?

— Нищо не критикувам — каза тихо Роурк. — Никого не съдя. Има неща, които не мога да направя. Просто го приемете. Сега мога ли да си отида?

— Можеш да излезеш от тази стая и да си отидеш от фирмата ми сега и завинаги! Отивай право по дяволите! Иди си търси друг работодател! Опитай се да го намериш! Вземи си заплатата и изчезвай!

— Добре, господин Франкън.

Вечерта Роурк отиде в барчето, където винаги можеше да намери Майк след работния ден. Майк работеше на строежа на фабрика, при същия строителен предприемач, който получаваше повечето най-големи поръчки на Франкън. Майк очакваше Роурк да мине за инспекция на строежа същия ден следобед. Посрещна го ядосан:

— Какво става, Рижко? Мързелуваш в работно време?

Научавайки за случилото се, Майк не продума. Приличаше на булдог с оголени зъби. После изсипа яростни ругатни.

— Копелетата — закани се той, изричайки съвсем нецензурни слова, — тези копелета…

— Спокойно, Майк.

— Сега… сега какво, Рижко?

— Сега ще ида при някой друг като него и пак ще стане същото.

 

 

Кийтинг се върна от Вашингтон и веднага влезе в кабинета на Франкън. Не мина през чертожната зала и не узна новините. Франкън го посрещна сърдечно.

— Радвам се да те видя, момчето ми! Какво ще пийнеш? Уиски със сода или малко бренди?

— Нищо, благодаря. Само една цигара.

— Ето… Момчето ми, изглеждаш чудесно! По-добре от всякога. Как го постигаш, негоднико? Имам да ти казвам толкова много неща! Как е във Вашингтон? Всичко наред ли е? — И преди Кийтинг да успее да отговори, Франкън продължи: — Случи ми се нещо ужасно. Много съм разочарован. Помниш ли Лили Ландау? Мислех си, че имам стабилна връзка с нея, но последния път като се видяхме, тя ми тегли шута! И знаеш ли с кого е? Ще се изненадаш. Гейл Уайнънд, представи си! Момичето се цели нависоко. Нейни снимки и най-вече снимки на краката й шестват из всички негови вестници. Познай дали това ще й е от полза! А какво мога да й предложа аз? И знаеш ли какво направил той? Ако си спомняш, тя все повтаряше, че никой не е в състояние да й даде онова, което винаги е желаела най-силно — къщата от нейното детство и скъпото й родно австрийско селце. Е, Уайнънд го купил преди време, цялото проклето селце, и го пренесъл тук — на малки парченца! — и отново го сглобил на Хъдсън, и то сега е там, със своите калдъръми, с черквата, ябълковите дървета, кочините и всичко останало! Преди две седмици го поднесъл на Лили. Как ти се струва? След като царят на Вавилон подарил висящи градини на своята носталгична царица, защо да не го направи и Гейл Уайнънд? Лили се разтапя от усмивки и благодарности — но горкото момиче всъщност е нещастно. Много повече й се иска палто от визон. Никога не е искала проклетото селце. И Уайнънд го знаеше. Но сега селцето си е там, на Хъдсън. Миналата седмица устроил тържество специално в нейна чест, точно там, в селцето — карнавал, а самият г-н Уайнънд се маскирал като Чезаре Борджия… представи си! Ако може да се вярва на онова, което се говори, но нали знаеш, за Уайнънд нищо не може да се докаже. И какво прави той на другия ден? Позира там, на същото място, с малки ученици, които никога не са виждали австрийско селце — филантроп! — и пуска снимките по всичките си вестници с много сърцераздирателни приказки за образователните ценности и получава купища поздравления от женски клубове! Искам да знам какво ще направи със селцето, когато разкара Лили! А той ще я разкара със сигурност, защото връзките му не траят дълго. Как мислиш, имам ли шанс тогава да се върне при мен?

— Определено — каза Кийтинг. — Определено имаш. Как вървят нещата в кантората?

— Добре. Както обикновено. Лусиъс беше настинал и изпи до дъно най-хубавия ми „Баз Арманяк“. Не е добре за сърцето му, а и струва сто долара кашона!… Освен това Лусиъс се забърка в една каша. Заради неговия проклет порцелан. Купил някакъв чайник от склад за крадени вещи. Знаел е, че чайникът е краден. Положих доста усилия, за да не се замесим в скандал… О, между другото, уволних твоя приятел, как се казваше? Роурк.

— О! — каза Кийтинг, изчака един миг и попита: — Защо?

— Нагло копеле! Откъде го намери тоя?

— Какво стана?

— Реших да съм добър с него, да му дам шанс. Помолих го да направи скица за „Фарел Билдинг“ — сградата, която Брент най-после успя да проектира. Убедихме Фарел да я приеме, нали помниш, опростения дорийски стил — но твоят приятел отказа. Изглежда има някакви идеали или нещо такова. Така че му показах вратата… Какво става? Защо се усмихваш?

— Нищо. Просто си го представих.

— Не искай от мен да го върна на работа!

— Не, разбира се.

 

 

Дни наред Кийтинг живееше с мисълта, че трябва да посети Роурк. Не знаеше какво ще му каже, но смътно усещаше, че трябва да му каже нещо. И непрекъснато отлагаше. Ставаше все по-уверен в работата си. Усещаше, че в крайна сметка няма нужда от Роурк. Дните минаваха, но той не отиде при Роурк. Изпита облекчение, че е свободен да го забрави.

 

 

От прозорците на стаята си Роурк виждаше покривите, водните резервоари, комините, колите, профучаващи долу по улицата. Имаше нещо заплашително в тишината на стаята, в безцелните дни, в отпуснатите му бездейни ръце. Усещаше и друга заплаха, издигаща се от града под него, сякаш всеки прозорец, всяка ивица паваж се затваря мрачно в безмълвна съпротива. Но това не го смущаваше. Отдавна го знаеше и го бе приел.

Направи списък на архитектите, чиято работа презираше най-малко, по реда на по-малкото зло, и се зае да си търси работа, студено, разумно, без гняв или надежда. Нямаше представа дали през тези дни се чувства зле; знаеше само, че трябва да намери изход.

Срещаше се с различни архитекти. Едни го гледаха през бюрото любезно и разсеяно. Сякаш искаха да кажат, че амбицията му да стане архитект е трогателна, похвална, странна и очарователно тъжна, като всички заблуди на младостта. Други му се усмихваха с тънки, стиснати устни, сякаш се наслаждаваха на присъствието му в стаята, защото чрез него осъзнаваха собствената си важност. Трети се държаха студено, приемайки амбицията му като лична обида. Четвърти бяха груби, а безцеремонният им тон сякаш казваше, че имат нужда от добри чертожници, че винаги са имали нужда от добри чертожници, но той не е такъв, и ако обича да не ги заставя да го казват направо.

Това не беше злонамерено. Не беше и оценка за неговите способности. Те не го смятаха за неспособен. Просто не ги беше грижа да узнаят дали е добър. Някои изявяваха желание да видят скиците му. Подаваше им ги през бюрото, усещайки как мускулите на ръката му потрепват от свян, сякаш някой му разкъсва дрехите и го разголва, но изпитваше свян не защото тялото му остава голо, а защото е изложено на показ пред равнодушни очи.

От време на време отиваше до Ню Джърси, за да навести Камерън. Настаняваха се на верандата на къщата, построена на един хълм. Камерън беше в инвалидна количка, с ръце, отпуснати върху старото одеяло на коленете му.

— Как е, Хауърд? Трудно ли ти е?

— Не.

— Да ти дам ли препоръка за някой от негодниците?

— Не.

После Камерън престана да го разпитва по този въпрос. Не искаше да допусне мисълта, че Роурк е отхвърлен от техния град. Когато Роурк идваше при него, Камерън му говореше за архитектурата като за нещо, което им принадлежи само на тях двамата. Седяха заедно, загледани към града в далечината, в крайчеца на небето, отвъд реката. Небето потъмняваше и заблестяваше като синьо-зелено стъкло; сградите бяха като сгъстени облаци на стъкления фон, като сиво-сини облаци, замръзнали в прави ъгли и вертикални линии, а залезът падаше в плен на извисилите се кули…

 

 

Летните месеци отминаваха. Списъкът се изчерпа и той отиваше повторно в някои от фирмите, където първия път бе получил отказ. Роурк установи, че някои неща за него се бяха разчули. Казваха му едни и същи думи — изричани направо, плахо, гневно или извинително: „Изключили са те от Стантън. Бил си уволнен от кантората на Франкън.“ В различните гласове на хората, изговарящи тези думи, звучеше обща нотка: нотка на облекчение от увереността, че някой друг вече е взел решението вместо тях.

Вечер сядаше на перваза на прозореца в стаята си и пушеше. Разтваряше ръка върху стъклото и гледаше града под пръстите си. Усещаше студеното стъкло до кожата си.

 

 

През септември прочете в „Архитектурна трибуна“ статия, озаглавена „Дайте път на утрешния ден“ от Гордън Л. Прескът, член на Американската гилдия на архитектите. Статията гласеше, че трагедията на професията са изпитанията пред талантливите начинаещи; че в тази борба затъват неоценени дарби; че архитектурата загива поради липса на свежа кръв и мисъл, поради липса на оригиналност, въображение и смелост; и че авторът на статията си поставя за цел да издирва перспективни начинаещи архитекти, да ги насърчава, да ги развива и да им дава шанса, който заслужават. Роурк не бе чувал за Гордън Л. Прескът, но статията звучеше искрено и убедително. Тръгна към кантората на Прескът, усещайки за първи път искрица надежда.

Приемната в кантората на Гордън Л. Прескът беше изискано обзаведена в сиво, черно и червено; излъчваше и сдържаност, и дързост. Млада и много красива секретарка уведоми Роурк, че не може да се срещне с господин Прескът без предварителна уговорка, но ще и бъде приятно да му определи час за следващата сряда в два и петнайсет. В сряда, в два и петнайсет, секретарката се усмихна на Роурк и го помоли да седне и да почака малко. В четири и четиридесет и пет Роурк беше приет в кабинета на Гордън Л. Прескът.

Гордън Л. Прескът носеше сако от кафяв туид и бяло ангорско поло. Беше тридесет и пет годишен, висок и атлетичен, на лицето му бе изписана строга житейска мъдрост, но имаше мека кожа, топчест нос и малки, пълни устни, като на колежански любимец. Лицето му беше загоряло от слънцето. Русата му коса беше подстригана ниско, като на пруски военен. Беше подчертано мъжествен, подчертано нехаеше за елегантността и видимо осъзнаваше ефекта от всичко това.

Вслуша се мълчаливо в думите на Роурк. Очите му бяха като хронометър, отброяващ всяка секунда, изтичаща при всяка дума на Роурк. Изслуша първото изречение, а на второто го прекъсна и изрече рязко:

— Нека видя чертежите ви. — Сякаш искаше да стане ясно, че всичко, което може да каже Роурк, вече му е добре известно.

Пое чертежите със загорелите си ръце. Преди да ги погледне, каза:

— Толкова много млади мъже идват при мен за съвет, толкова много. — Хвърли поглед към първата скица, но вдигна глава, преди да я е видял. — Разбира се, начинаещите много трудно успяват да съчетаят практическото с възвишеното. — Мушна най-горната скица под купчината. — Архитектурата е предимно утилитарно понятие и проблемът е да се извиси принципа на прагматизма в света на естетичната абстракция. Всичко друго е безсмислено. — Хвърли поглед на следващите две скици и ги мушна отдолу. — Не понасям мечтатели, за които архитектурата е свещен кръстоносен поход в името на самата нея. Великият динамичен принцип е общият принцип на изравняване на хората. — Погледна следващата скица. — Вкусът и сърцето на обществото са върховен критерий за твореца. Гений е онзи, който умее да изрази общото. Изключителното е да се докоснеш до обикновеното. — Претегли с ръка купчината чертежи, установи, че е прехвърлил половината и ги остави на бюрото.

— Ето каква е вашата работа. Много интересна. Но не и практична. Не е зряла. Няма нито фокус, нито дисциплина. Юношеска. Оригиналност заради самата оригиналност. Въобще не е в духа на нашето време. Ако искате да знаете от какво имаме крещяща нужда днес, ето, нека ви покажа. — Извади скица от едно чекмедже на бюрото. — Тя е на един млад човек, който дойде при мен без никакви препоръки, начинаещ, който никога преди не е работил. Ако можете да направите подобни неща, няма ви се налага да търсите работа. Видях тази негова скица и веднага го взех на работа с начална заплата двадесет и пет на седмица. Безспорно той е скрит гений. — Подаде скицата на Роурк. Беше къща, приличаща на зърнен силоз, преливаща в опростена, измършавяла сянка на Партенона.

— Това — каза Гордън Л. Прескът — е оригиналност, новото във вечното. Опитайте в тази посока. Не бих казал, че ви предричам кой знае какво бъдеще. Трябва да сме откровени, не искам да ви създавам илюзии въз основа на авторитета си. Имате още много да учите. Не бих рискувал да гадая дали имате талант или ще го развиете по-късно. С усилен труд, може би… Но архитектурата е трудна професия и конкуренцията е неумолима, разбирате ли, съвсем неумолима… А сега, моля да ме извините, имам друга среща…

 

 

Една вечер през октомври Роурк се прибираше към къщи. Този ден беше още един от поредицата дни и месеци, останали зад него. Не можеше да каже какво се е случило в часовете на този ден, с кого се е срещнал, в каква форма е получил поредния отказ. Съсредоточаваше се изцяло върху няколкото минути, прекарани в някоя кантора и забравяше всичко останало; забравяше тези минути при самото излизане от кантората; трябваше да го направи, правеше го и после то вече не го интересуваше. Отново беше свободен по пътя си към дома.

Пред него се простираше дълга улица. Редиците високи сгради се сливаха пред погледа му. Имаше чувството, че може да протегне ръце, да хване кулите и да ги раздалечи. Вървеше бързо, паважът като трамплин отхвърляше стъпките му напред.

На трийсетина метра над земята видя осветен триъгълник от бетон. Не виждаше какво има под него, на какво се крепи; имаше пълната свобода да си представи какво му се иска да има там, как би го направил самият той. И внезапно го осени мисълта, че сега, в този миг, в този град, всички са убедени, че той никога няма да строи, никога… преди дори да е опитал. Но дълбоко в себе си той бе твърдо уверен, че това не е така. Сви рамене. Онова, което му се случваше в канторите, онова, което му казваха всички тези чужди хора, беше някаква вторична реалност, низ от незначителни случки по пътя на същността, до която те не можеха да стигнат или да се докоснат.

Зави по страничните улички към „Ист Ривър“. В далечината се виждаше самотен светофар — червено петънце в мрака. Старите къщи се свеждаха към земята, прегърбени под тежестта на небето. Улицата беше пуста и куха, отекваща от стъпките му. Вървеше с вдигната яка и с ръце в джобовете. Сянката му изникваше изпод обувките, когато минаваше покрай улична лампа и описваше в стената дълга черна дъга, като автомобилна чистачка.