Айн Ранд
Изворът (32)

II

— Защо не си сложи изумрудената гривна? — попита Питър Кийтинг. — Всички се захласнаха по сапфирената звезда на така наречената годеница на Гордън Прескът.

— Съжалявам, Питър. Ще я сложа следващия път — каза Доминик.

— Партито беше забавно. Добре ли прекара?

— Аз винаги се забавлявам.

— И аз… само че… Господи, искаш ли да ти кажа истината?

— Не.

— Доминик, отегчих се до смърт. Винсънт Нолтън е толкова досаден. Такъв ужасен сноб. Не го понасям. — Добави предпазливо: — Не си пролича, нали?

— Не. Ти се държа много добре. Смя се на всичките му шеги… дори когато никой друг не се смееше.

— Значи си забелязала? Ефектът винаги е добър.

— Да, забелязах.

— Но според теб не бива да правя така, нали?

— Не съм казала такова нещо.

— Смяташ, че… не е изискано, нали?

— Не мисля такова нещо.

Той потъна още по-назад в креслото и брадата му се заби в гърдите, но не си даде труд да се помръдне. В камината пращеше огън. Беше угасил всички лампи. Светеше само една с жълт копринен абажур, но вместо да създава усещане за уют и спокойствие, на светлината й стаята изглеждаше пуста, като празен апартамент с изключени електрически уреди. Доминик седеше в другия край на стаята. Тънкото й тяло следваше послушно формите на стола с права облегалка; не беше вдървена, а твърде изправена, за да й е удобно. Бяха сами, но тя седеше като дама в обществото, като красив манекен на витрина, гледаща към оживено кръстовище.

Бяха се върнали от чаено парти в дома на Винсънт Нолтън, известен млад светски мъж, с когото Кийтинг се бе сприятелил. Вечеряха мълчаливо. Предстоеше им свободна вечер, без други ангажименти до следващия ден.

— Не биваше да се надсмиваш на теософията, когато говореше с госпожа Марш — каза той. — Тя вярва в теософията.

— Съжалявам. Ще бъда по-внимателна.

Зачака тя да заговори за нещо. Но тя мълчеше. Кийтинг си даде сметка, че тя никога не му бе заговорила първа, нито веднъж през двадесетте месеца на техния брак. Каза си, че това е смешно и че не е възможно; опита се да си спомни случай, когато тя да е започнала разговор с него. Разбира се, че имаше такива случаи; спомни си как веднъж го попита: „Кога ще се прибереш довечера?“ и „Искаш ли да поканим семейство Диксън на вечерята във вторник?“, както и още много подобни разговори.

Хвърли поглед към нея. Не беше отегчена, нито се опитваше да страни от него. Седеше в готовност, с интерес, насочен изцяло към него; не посягаше към книга, нито се вглъбяваше в свои далечни мисли. Гледаше го право в очите, без да отклонява погледа си, сякаш очаква да започнат разговор. Той осъзна, че тя винаги го гледа право в очите и се зачуди дали това му харесва. Да, харесва му, защото няма никакъв повод да ревнува, дори от тайните й мисли. Всъщност не, не му харесва чак толкова, не съвсем, защото не оставя възможност за бягство на никого от двамата.

— Току-що завърших „Храбрият Жлъчен Камък“ — каза той. — Превъзходна книга. Написана от блестящ ум, от пакостник с обляно в сълзи лице, клоун със златно сърце, седнал за миг на Божия престол.

— Четох тази рецензия за книгата. В неделния „Банър“.

— А аз прочетох самата книга. Нали знаеш, че я прочетох.

— Колко хубаво си направил.

— Наистина ли? — Стана му приятно, че тя одобрява.

— Проявил си внимание към авторката. Сигурна съм, че й се иска хората да четат нейните книги. Така че е хубаво да отделиш време… особено когато предварително знаеш какво мислиш за книгата.

— Не знаех. Но съм съгласен с автора на рецензията.

— В „Банър“ пишат най-добрите автори.

— Така е. Разбира се. Следователно няма нищо лошо в това да съм съгласен с тях, нали.

— Абсолютно нищо. Аз винаги съм съгласна.

— С кого?

— С всекиго.

— Подиграваш ли ми се, Доминик?

— Дал ли си ми повод?

— Не. Разбира се, че не съм ти дал повод.

— Значи не ти се подигравам.

Той зачака. По улицата премина камион и грохотът му изпълни няколко секунди, но когато шумът замря, Кийтинг отново заговори:

— Доминик, бих искал да знам какво мислиш.

— За какво?

— За… за… — Замисли се за важна тема и отвърна: — … за Винсънт Нолтън.

— Мисля, че е човек, заслужаващ да му целунат задника.

— За бога, Доминик!

— Съжалявам. Неприличен език и лоши маниери. Разбира се, човек не бива да се държи така. Нека да помислим: Винсънт Нолтън е човек, с когото е приятно да общуваш. Старите фамилии заслужават голямо уважение. Освен това трябва да сме толерантни към чуждото мнение, защото толерантността е най-голямата добродетел. Следователно няма да е честно да налагаш мнението си на Винсънт Нолтън. Ако просто го оставиш да мисли каквото му харесва, той ще се радва да ти е полезен, защото е много човечен.

— Това вече е смислено — каза Кийтинг. Познатият език му върна усещането за уют. — Според мен толерантността е много важна, защото… — Млъкна. Завърши изречението с равен глас: — Ти каза точно същото и по-рано.

— Значи си забелязал — каза тя. Изрече го не като въпрос, а безразлично, отбелязвайки факта. В тона й нямаше сарказъм. Той би се зарадвал на сарказма, защото ако бе поискала да го нарани, щеше да изрази лично отношение. Но гласът й нито веднъж не бе изразил лично отношение към него, през всичките двадесет месеца.

Вторачи се в огъня. Точно това прави мъжа щастлив — да седи, загледан мечтателно в огъня, в собственото си огнище, в собствения си дом — така беше чувал и чел. Взря се в пламъците с немигащи очи, за да си наложи тази общоприета истина. Още само минута и ще се почувствам щастлив, каза си той и се опита да се съсредоточи. Не се случи нищо.

Помисли си колко убедително може да опише тази сцена на приятели, които ще завидят на пълноценното му щастие. Но защо не може да убеди самия себе си? Има всичко, което е поискал. Поиска да е пръв в професията и го постигна — през последната година се утвърди като най-добрия архитект. Поиска слава — имаше пет дебели албума с изрезки от вестници. Поиска богатство — имаше достатъчно, за да живее в лукс до края на дните си. Има всичко, което човек би могъл да си пожелае. Та нали всички хора се борят и страдат, за да постигнат онова, което е постигнал той? Та нали всички мечтаят, проливат кръвта си и умират в името на тези неща, без да ги постигнат? „Питър Кийтинг е най-щастливият човек на земята.“ Колко често чуваше тези думи!

Изтеклата година беше най-хубавата в живота му. Към всичко, което притежаваше, добави и невъзможното — Доминик Франкън. С такова удоволствие се подсмихваше, когато приятелите му повтаряха: „Питър, как успя?“ С такава наслада я представяше на хората, изричайки безгрижно: „Моята съпруга“, а после наблюдаваше глупавата, неовладяна завист в очите им. Спомни си как веднъж на голям прием елегантен пияница го попита, намигвайки с нескрито намерение в погледа:

— Я ми кажи, познаваш ли онова прекрасно създание?

— Донякъде — отвърна доволен Кийтинг, — тя ми е жена.

Често с благодарност си повтаряше, че бракът им всъщност се развива много по-добре, отколкото бе очаквал. Доминик се превърна в идеална съпруга. Посвети се изцяло на неговите интереси: да бъде мила с клиентите му, да забавлява приятелите му, да се грижи за дома. Не промени нищо в неговото всекидневие — нито навиците му, нито любимите му ястия, нито дори мебелите. Дойде само с дрехите си, не внесе нито една своя книга или пепелник в неговия дом. Когато той изказваше мнение по дадена тема, тя не спореше, а се съгласяваше с него. Тактично заемаше второто място, сякаш беше съвсем естествено той да я засенчва.

Очаквал бе да го отнесе порой и да го разбие върху непознати скали. Оказа се, че няма дори поточе, което да се влее в спокойната му река. Реката продължи да тече и сякаш някой заплува спокойно зад него; всъщност не, не беше плуване, а рязко, принудително движение, което го следваше по течението. Ако му бяха дали възможност той да определя поведението на Доминик след женитбата им, би поискал да се държи точно така.

Единствено нощите им го правеха нещастен и незадоволен. Тя му се отдаваше всеки път, когато я пожелае. Но винаги се повтаряше онова, което се случи през първата им нощ: тялото в ръцете му беше безразлично, безжизнено, без отклик. По отношение на него тя все още беше девствена, тъй като той не успя нито веднъж да я изтръгне от безразличието. Изгарящ от унижение, всеки път той решаваше, че повече никога не ще я докосне. Но желанието му се връщаше, раздухвано от неизменно присъстващата й красота. Поддаваше му се, когато не можеше да устои, но не му се случваше често.

Майка му изказа на глас онова, което той не бе дръзнал да признае пред самия себе си за своя брак.

— Нетърпимо е — каза майка му шест месеца след сватбата. — Поне веднъж да ми се беше ядосала, да ми беше казала нещо лошо, да хвърли нещо по мен — всичко щеше да е наред. Но това е нетърпимо.

— Кое точно, майко? — попита той, усещайки студена паническа тръпка.

— Няма значение, Питър — отговори тя.

Майка му, която обикновено го засипваше със забележки, мнения и укори, не каза повече дума за техния брак. Взе малък апартамент под наем и се изнесе от дома му. Ходеше му често на гости. Отнасяше се към Доминик винаги много любезно, но някак странно примирено. Той си казваше, че трябва да се радва, задето се е отървал от майка си, но не се радваше.

Така и не успя да проумее какво направи Доминик, за да му вдъхне надигащия се в него страх. Не можеше да я упрекне за нито една дума или жест. Но всичките двадесет месеца бяха като тази вечер: макар че му бе непоносимо да остане сам с нея, не искаше да я избягва, а и тя не се опитваше да страни от него.

— Никой ли няма да дойде довечера? — попита той безизразно, извръщайки лице от огъня.

— Не — каза тя и се усмихна. Усмивката беше преход към следващите й думи: — Да те оставя ли сам, Питър?

— Не! — почти извика той. Не трябва да звуча толкова отчаяно, помисли той и добави: — Не, разбира се. Радвам се, че цяла вечер ще съм насаме с жена си.

Интуитивно усети, че трябва да реши този проблем, да съумее да направи поносими миговете, когато са заедно и да събере смелост да не ги избягва, по-скоро заради самия себе си, отколкото заради нея.

— Какво искаш да правим довечера, Доминик?

— Каквото искаш ти.

— Искаш ли да отидем на кино?

— А ти?

— Не знам. Така ще убием време.

— Добре. Хайде да убием малко време.

— Всъщност не. Защо да го правим. Звучи ужасно.

— Така ли?

— Защо да бягаме от собствения си дом? Да останем тук.

— Добре, Питър.

Той замълча. Но мълчанието също е бягство, дори по-лошо бягство, каза си той. Попита я:

— Искаш ли да направим пасианс?

— Харесват ли ти пасиансите?

— Убиват вре… — Млъкна. Тя се усмихна.

— Доминик — каза той, загледан в нея — толкова си красива. Винаги си толкова… съвършено красива. Иска ми се винаги да ти го казвам.

— И аз искам да ми го казваш, Питър.

— Обичам да те гледам. Все се сещам какво каза Гордън Прескът. Той каза, че ти си съвършено математическо творение на Бог. Винсънт Нолтън каза, че си като пролетна утрин. А Елсуърт… Елсуърт каза, че си упрек към всички други жени на земята.

— А какво каза Ралстън Холкъм? — попита тя.

— О, няма значение! — отвърна рязко той и се обърна към огъня.

Разбирам защо не мога да понасям мълчанието, каза си той. Защото на нея й е все едно дали говоря или не, сякаш не съществувам и никога не съм съществувал… а това е по-страшно, отколкото някой да умре — да не се е раждал… Внезапно го обзе отчаяно, отчетливо желание да бъде реален за нея.

— Доминик, знаеш ли какво си мисля? — попита нетърпеливо.

— Не. Какво мислиш?

— Мисля го от известно време — обмислям го съвсем сам — не съм го споделял с никого. И никой не ми го е подсказал. Идеята е само моя.

— Чудесно. За какво става дума?

— Иска ми се да се изнесем извън града, да си построим собствена къща. Какво мислиш по въпроса?

— Идеята ми харесва. Колкото и на теб. Сигурно искаш да я проектираш сам.

— Не, по дяволите. Бенет ще ми предложи нещо. Той е специалист по проектиране на извънградски къщи.

— Добре ли ще ти е да пътуваш всеки ден?

— Не, струва ми се, че ще е доста досадно. Но нали знаеш, в наше време всеки човек с положение в обществото живее извън града. Чувствам се като пролетарий всеки път, когато се налага да призная, че живея в града.

— Добре ли ще се чувстваш, когато гледаш дърветата, градината и земята?

— О, това няма значение. Кога ще имам време за такива неща? Дървото си е дърво. Когато видиш кинопреглед за пролетната гора, все едно си видял всички дървета.

— Иска ли ти се да градинарстваш? Казват, че е много приятно да обработваш земята със собствените си ръце.

— И дума да не става! Каква градина ще имаме според теб? Можем да си позволим градинар, и то добър, така че съседите да се възхищават на нашата къща и градина.

— Ще се занимаваш ли с някакъв спорт?

— Да, сигурно ще спортувам.

— Какво?

— Мисля, че най-добре ще е да играя голф. Струва ми се, че членството в провинциален клуб, в община, където човек е един от най-видните хора, е различно от това да играеш голф някой и друг уикенд, а и се срещаш с избрани хора, от много по-висока класа. Така се създават контакти… — Усети се, и добави ядосано: — Освен това ще се науча да яздя кон.

— Обичам ездата. А ти?

— Не съм имал много време за езда. Вярно е, че ти разтърсва безмилостно вътрешностите. Но защо, по дяволите, Гордън Прескът да си въобразява, че е единственият мъж на земята, и да си държи в офиса снимка в екип за езда?

— Сигурно ще търсиш уединение?

— Не, не вярвам в приказките за пустинния остров. Мисля, че къщата трябва да е до голямо шосе, за да знаят хората, че там е имението на Кийтинг. Кой по дяволите е Клод Стенгъл, че да има къща извън града, а аз да живея в апартамент под наем? Започнахме почти заедно, но какво представлява той сега и къде съм аз — той трябва да е доволен, ако го знаят двама души и половина. Защо тогава живее в Уестчестър и…

Той млъкна. Тя седеше и го гледаше ведро.

— Проклятие! Ако не искаш да живеем извън града, защо не кажеш?

— Много ми се иска да правя всичко, което искаш ти, Питър. Да изпълнявам всяка твоя идея.

Той дълго мълча.

— Какво ще правим утре вечер? — попита, преди да осъзнае въпроса си.

Тя стана, отиде до бюрото и взе календара.

— Утре ще дойдат на вечеря семейство Палмър.

— Господи! — изпъшка той. — Толкова са досадни! Защо ли ги каним?

Тя остана права, държейки календара с крайчеца на пръстите си. Приличаше на снимка, фокусирана на календара, а тялото й губеше очертания някъде назад.

— Каним семейство Палмър — каза тя, — за да получим поръчката за техния нов магазин. Трябва да получим тази поръчка, за да разкажем в събота на семейство Едингтън, които сме поканили на вечеря. Едингтън няма да възложат никаква поръчка, но те са в Социалния Регистър. Семейство Палмър са ти досадни, а семейство Едингтън се отнасят високомерно към теб. Но ти трябва да ласкаеш хора, които презираш, за да направиш впечатление на други хора, които презират теб.

— Защо говориш така?

— Искаш ли да погледнеш този календар, Питър?

— Е, всички правят така. Всички живеят за това.

— Да, Питър. Почти всички.

— Ако не ти харесва, защо не кажеш?

— Казала ли съм, че не ми харесва?

Той се замисли и призна:

— Не. Не, не си казала… Но така излиза от начина, по който поставяш нещата.

— Предпочиташ ли да се изразявам по-категорично — както се изказах за Винсънт Нолтън?

— Предпочитам… — Извика: — Предпочитам да изразиш мнение, по дяволите, поне веднъж!

Тя попита със същия равен глас:

— Чие мнение, Питър? На Гордън Прескът? На Ралстън Холкъм? Или на Елсуърт Тухи?

Извърна се към нея, опирайки се на облегалката на креслото, полуизправен и изпълнен с напрежение. Неяснотата между тях постепенно приемаше някаква форма. Започна да се досеща за думите, с които да я назове.

— Доминик — каза той меко и спокойно, — вече знам. Знам какъв е проблемът от самото начало.

— Мигар е имало проблем?

— Чакай. Много е важно. Доминик, никога, нито веднъж ти не си казала какво мислиш. За каквото и да било. Никога не си изразявала някакво желание. Каквото и да е желание.

— Какво лошо има в това?

— Но то… то е като смърт. Ти не си истинска. Ти си само едно тяло. Слушай, Доминик, ти не си даваш сметка, но аз ще се опитам да ти обясня. Нали знаеш какво е смърт? Когато тялото не може да се движи, когато няма… няма воля, няма мисъл. Разбираш ли? Нищо. Абсолютното нищо. Е, твоето тяло се движи… но само толкова. Другото, онова, което е в теб, твоята… о, не ме разбирай погрешно, не говоря за религия, но няма друга дума, затова ще я изрека: твоята душа… твоята душа не съществува. Никаква воля, никаква мисъл. Ти реално не съществуваш.

— А каква е истинската Доминик? — попита тя. За първи път прояви някакъв интерес, не му съчувстваше, но поне го слушаше внимателно.

— Какво е истинският човек ли? — попита той насърчен. — Не е само тялото. Той е… той е душата.

— Какво е душата?

— Най-важното. Онова, което е вътре в теб.

— Което мисли, преценява и взима решения ли?

— Да! Да, точно така. И което чувства. Ти… ти си се отказала от него.

— Значи има две неща, от които човек не може да се откаже: от мислите и желанията си, така ли?

— Да! На теб ти е ясно! По този начин ти си като труп за околните. Нещо като ходеща смърт. По-лошо е от престъпление. То е…

— Небитие?

— Да. Празно небитие. Ти не си тук. Никога не си била тук. Ако ми кажеш, че завесите в тази стая са отвратителни, ако ги разкъсаш и закачиш други, които ти харесват — ще има нещо реално от теб тук, в тази стая. Но ти не си правила такова нещо. Нито веднъж не каза на готвачката какъв десерт искаш за вечеря. Теб те няма тук, Доминик. Не си жива. Къде е твоето „аз“?

— А къде е твоето, Питър? — попита тихо тя.

Седеше неподвижен, с широко отворени очи. Тя разбра, че в този миг мислите му са ясни и бързи като визуален образ, че в мислите му преминават всичките преживени години.

— Не е вярно — каза той накрая с глух глас. — Не е вярно.

— Кое не е вярно?

— Онова, което каза.

— Не съм казала нищо. Зададох ти въпрос.

Очите му я умоляваха да заговори, да отрече. Тя се изправи и застана пред него. Силно изправената й стойка беше знак за живот — животът, който му липсваше и за който умоляваше, тази стойка беше позитивен знак за целенасоченост, но беше и стойка на съдник.

— Започваш да разбираш, нали, Питър? Ще бъда по-ясна. Никога не си искал да съм истинска. Никога не си искал някой да е истински. Но не искаше да го показвам. Искаше игра, която да помага на твоята игра — красива и сложна игра от извъртания, труфила и думи. Само думи. Не ти харесаха думите ми за Винсънт Нолтън. Но ти хареса, когато казах същото, маскирано с добронамереност. Не искаше аз да вярвам. Искаше само да те убедя, че вярвам. Истинската ми душа ли, Питър? Тя е истинска само когато е независима — вече разбра, нали? Истинска е само когато избира завеси и десерти — прав си, — завеси, десерти и религии, Питър, и как да изглеждат сградите. Но ти никога не си искал такова нещо. Ти искаше огледало. Хората искат да са заобиколени само с огледала. Да ги отразяват, докато и самите те отразяват. Като нелепата безкрайност, която се вижда в две срещуположни огледала в тесен коридор. Обикновено в най-долнопробните хотели. Отражения на отраженията, ехо на ехото. Без начало и без край. Без център и без цел. Дадох ти това, което искаше. Станах като теб, като твоите приятели, като онова, което се стреми да бъде по-голямата част от човечеството — само труфила. Но не стигнах дотам да декламирам рецензии за книги, за да прикрия неспособността си за преценка — казвах, че не мога да преценя. Не подражавам на чужди модели, за да прикрия творческото си безсилие — не създавам нищо. Не твърдя, че равенството е благороден възглед и че единението е върховна цел на човечеството — просто се съгласявам с всекиго. Нарече го смърт, нали Питър? Този вид смърт наложих на теб и на всички около нас. Но ти… ти не го правиш. На хората им е приятно с теб, харесват те, радват се на присъствието ти. Ти им спестяваш умирането в празнотата. Защото си го наложил… на самия себе си.

Той мълчеше. Тя се отдръпна от него, седна и зачака.

Той стана, направи няколко крачки към нея и каза:

— Доминик…

Падна на колене, вкопчи се в нея и зарови глава в скута й.

— Доминик, не е вярно, че никога не съм те обичал. Обичам те, винаги съм те обичал, не е било… само за да се показвам пред хората. Изобщо не беше така — обичах те. Двама души — ти и още един човек, мъж, винаги ме карате да изпитвам едно и също нещо. То не е точно страх, но е като стена, като отвесна стена, по която трябва да се изкатеря. Сякаш получавам заповед да се издигна, не знам накъде — нагоре. Винаги съм мразил този човек, но теб те обичах, винаги съм те обичал, затова се ожених за теб, макар да знаех, че ме презираш. Така че трябваше да ми простиш този брак, а не да ми отмъщаваш по този начин — не по този начин, Доминик — Доминик, не мога да отвърна на удара, аз…

— Кого мразеше, Питър?

— Няма значение.

— Кой е той?

— Никой. Аз…

— Кажи името му.

— Хауърд Роурк.

Тя дълго мълча. После сложи ръка върху косата му. Жестът като че ли изразяваше нежност.

— Не съм искала да ти отмъщавам, Питър — каза тихо.

— Тогава… защо?

— Омъжих се за теб, защото имах свои причини. Постъпих така, както светът налага да се действа. Но не мога да правя нещата половинчато. Онези, които могат, имат пукнатина в себе си. Повечето хора имат в себе си много пукнатини. Самозалъгват се, но не си го признават. Аз никога не съм се самозалъгвала. Затова трябваше да действам като всички вас, с тази разлика, че вършех нещата последователно и докрай. Вероятно съм те унищожила. Ако не ми беше все едно, щях да кажа, че съжалявам. Не съм имала такава цел.

— Доминик, обичам те. Но се страхувам. Ти промени нещо в мен, откакто се оженихме, откакто ти казах „да“. Дори да те загубя, не мога да стана отново такъв, какъвто бях преди — ти ми отне нещо, което имах…

— Не. Отнех ти нещо, което никога не си имал. Уверявам те, че е по-лошо.

— Какво?

— Казват, че най-лошото, което можеш да направиш на някого, е да унищожиш самоуважението му. Но това не е вярно. Самоуважението е нещо, което не може да бъде убито. Най-лошото е да унищожиш нечия заблуда за самоуважение.

— Доминик… не искам да говоря.

Тя сведе очи към лицето му, отпуснато в коленете й. Той видя в очите й съжаление и за миг усети колко ужасно е истинското съжаление, но не запомни това усещане, защото тутакси затвори мислите си за думите, с които би го запаметил.

Тя се наведе и го целуна по челото. За първи път го дари с целувка.

— Не искам да страдаш, Питър — каза тя нежно. — Сега е истинско — това съм аз — това са моите думи. Не искам да страдаш. Не изпитвам други чувства, но не искам да страдаш.

Той притисна устни към ръката й.

Вдигна глава и тя го погледна така, сякаш за миг наистина беше неин съпруг. Каза:

— Питър, ако можеш да останеш такъв, какъвто си сега…

— Обичам те — каза той.

Останаха така дълго време и мълчаха. Той не усещаше напрежение в тишината.

Телефонът звънна.

Но не звукът унищожи мига, а нетърпението, с което Кийтинг скочи и се втурна към телефона. Тя чу през отворената врата гласа му, в който прозвуча отблъскващо облекчение:

— Ало?… Здравей, Елсуърт!… Не, съвсем не… Свободен като птичка… Разбира се, ела, ела веднага!… Добре!

— Беше Елсуърт — каза той, връщайки се в хола. Гласът му беше весел, с арогантна нотка. — Иска да намине.

Тя замълча.

Той се зае да почиства пепелниците, в които имаше само по една клечка или угарка, подреди вестниците, добави в камината излишна цепеница, запали няколко лампи. Подсвиркваше си мелодия от мюзикъл.

Изтича да отвори, щом чу звънеца.

— Колко е приятно — каза на влизане Тухи. — В камината гори огън и двамата сте сами. Здравей, Доминик. Дано не ви притеснявам.

— Здравей, Елсуърт — отвърна тя.

— Никога не ни притесняваш — каза Кийтинг. — Нямам думи да ти кажа колко се радвам да те видя. — Премести стол до огъня. — Сядай, Елсуърт. Какво ще пиеш? Като чух гласа ти по телефона… идеше ми да подскоча и да залая като кутре.

— Само не размахвай опашка — каза Тухи. — Не, не искам питие, благодаря. Как си, Доминик?

— Точно както преди година — отвърна тя.

— Но не както преди две години, нали?

— Не.

— Какво ли сме правили преди две години по това време? — попита нехайно Кийтинг.

— Тогава не бяхте женени — каза Тухи. — Праисторически период. Чакай да видя… какво се случи тогава? Струва ми се, че Храмът на Стодард току-що беше завършен.

— Така ли — каза Кийтинг.

Тухи попита:

— Чувал ли си нещо за твоя приятел Роурк… Питър?

— Не. Мисля, че от година или повече няма работа. Този път е свършено с него.

— Да, сигурно… А ти какво правиш, Питър?

— Нищо особено… Току-що прочетох „Храбрият Жлъчен Камък“.

— Хареса ли ти?

— Да! Знаеш ли, мисля, че е много важна книга. Защото е вярно, че няма такова нещо като свободна воля. Ние сме такива, каквито сме, правим това, което правим. Не сме виновни. Не бива никого да обвиняваме. Всичко се дължи на произхода… и на жлезите ни. Ако си добър, не си го постигнал сам — просто имаш късмет с жлезите. Ако си негоден, не бива да те наказват — не си имал късмет, това е. — Говореше предизвикателно, с настоятелност, необичайна за разговор на литературна тема. Не гледаше нито Тухи, нито Доминик, а сякаш говореше на стаята и на случилото се в тази стая.

— По принцип е така — каза Тухи. — Но за да сме логични, изобщо не бива да мислим за наказание на негодните. Защото те страдат не по своя вина, защото нямат късмет и не са надарени. Те заслужават някаква компенсация или по-скоро награда.

— Ами разбира се! — извика Кийтинг. — Това е… съвсем логично.

— И справедливо — каза Тухи.

— Успя ли да прокараш в „Банър“ онова, което искаше, Елсуърт? — попита Доминик.

— Какво имаш предвид?

— Храбрият Жлъчен Камък.

— О. Не, не бих казал, че успях. Не съвсем. Винаги има… непредвидими неща.

— За какво говорите? — попита Кийтинг.

— Професионални клюки — каза Тухи. Протегна ръце към огъня и размърда закачливо пръсти. — Между другото, Питър, правиш ли нещо за „Стоунридж“?

— Да върви по дяволите — каза Кийтинг.

— Какъв е проблемът?

— Знаеш какъв е проблемът. Познаваш негодника по-добре от мен. Да се появи възможност точно сега за такъв проект, който е като манна в пустинята и всичко да зависи точно от този мръсник Уайнънд!

— Какъв е проблемът с г-н Уайнънд?

— Хайде, Елсуърт! Много добре знаеш, че ако беше някой друг, щях да получа поръчката просто ей така — щракна с пръсти, — нямаше да се помръдна, собственикът сам щеше да ме потърси. Особено като знае, че архитект като мен сега практически бездейства в сравнение с работата, която може да поеме кантората ни. А господин Гейл Уайнънд се прави на свещен лама, алергичен към въздуха, който дишат архитектите.

— Това означава ли, че си опитал?

— Не ми говори. Повдига ми се. Похарчих триста долара, за да храня и поя разни мошеници, които ме убеждаваха, че могат да ми уредят среща с него. Останах си само с махмурлука. Май е по-лесно човек да се срещне с папата.

— Да разбирам ли, че искаш да получиш „Стоунридж“?

— Занасяш ли се, Елсуърт? Бих дал дясната си ръка за тази поръчка.

— Не е препоръчително. Няма да можеш да чертаеш, нито да се преструваш, че чертаеш. По-добре да дадеш нещо не толкова материално.

— Бих дал душата си.

— Наистина ли, Питър? — попита Доминик.

— Какво си наумил, Елсуърт? — сопна се Кийтинг.

— Имам практично предложение — каза Тухи. — Кой беше най-ефективният ти търговски агент в миналото, спечелил някои от най-добрите ти поръчки?

— Ами… Доминик, струва ми се.

— Точно така. И тъй като ти не можеш да се добереш до Уайнънд, а дори и да се добереш, едва ли ще ти е от полза, не мислиш ли, че Доминик е тази, която ще успее да го убеди?

Кийтинг се вторачи в него.

— Да не си луд, Елсуърт?

Доминик се наведе, явно проявявайки интерес.

— Доколкото съм чувала — каза тя — Гейл Уайнънд прави услуги на жени, само ако са красиви. А ако са красиви, не го прави като услуга.

Тухи я изгледа, за да подчертае, че не отрича думите й.

— Глупости — възрази Кийтинг. — Как би могла Доминик да стигне до него?

— Като се обади в кантората му и поиска среща — каза Тухи.

— А кой ти каза, че той ще се съгласи?

— Каза ми го самият той.

— Кога?!

— Късно снощи. Или рано тази сутрин, за да съм точен.

— Елсуърт! — ахна Кийтинг и добави: — Не мога да повярвам.

— Но аз вярвам — каза Доминик, — иначе Елсуърт не би подел този разговор. — Усмихна се на Тухи. — Значи Уайнънд ти обеща да се срещне с мен?

— Да, скъпа.

— Как успя?

— Предложих му убедителен аргумент. Но не бива да отлагаме. Трябва да му се обадиш още утре — ако желаеш.

— Защо да не се обади още сега? — каза Кийтинг. — Да, всъщност е много късно. Първата ти работа утре сутринта е да му се обадиш.

Тя го погледна с полузатворени очи и замълча.

— Отдавна не си проявявала активен интерес към кариерата на Питър — каза Тухи. — Би ли се заела с трудна задача като тази заради Питър?

— Ако Питър иска, ще се заема.

— Ако искам ли? — извика Питър. — И двамата ли сте полудели? Та това е шансът на живота ми… — Забеляза любопитните им погледи и отсече: — Пълни глупости!

— Кое наричаш глупости, Питър? — попита Доминик.

— Ще допуснеш ли да те спрат хорските приказки? Съпругата на всеки архитект би пропълзяла на четири крака в името на такъв шанс, за да…

— Такъв шанс няма да получи съпругата на никой друг архитект — каза Тухи. — Никой друг архитект няма съпруга като Доминик. Винаги си бил толкова горд с нея, Питър.

— Доминик може да се грижи сама за себе си при всякакви обстоятелства.

— Несъмнено.

— Добре, Елсуърт — каза Доминик. — Утре ще се обадя на Уайнънд.

— Елсуърт, ти си върхът! — каза Кийтинг, без да я погледне.

— Вече бих изпил едно питие — каза Тухи. — Трябва да го отпразнуваме.

Кийтинг забърза към кухнята, а Тухи и Доминик се погледнаха. Той се усмихна. Хвърли поглед към вратата, от която излезе Кийтинг и кимна леко на Доминик, видимо доволен.

— Очакваше го, нали? — каза Доминик.

— Разбира се.

— Кажи сега, каква е истинската ти цел, Елсуърт?

— Искам да ти съдействам да спечелиш „Стоунридж“ за Питър. Наистина е страхотна поръчка.

— Защо толкова държиш да преспя с Уайнънд?

— Няма ли да е интересно преживяване за всички участници?

— Не си доволен от начина, по който се развива моят брак, нали, Елсуърт?

— Не съвсем. Само около петдесет процента. Е, нищо в този свят не е съвършено. Човек взима каквото може, после опитва отново.

— Ти много държеше Питър да се ожени за мен. Макар да знаеше по-добре от Питър или от мен какъв ще е резултатът.

— Питър нямаше никаква представа.

— Ето че успя, но само петдесет процента. Докара Питър Кийтинг точно докъдето искаше — водещият архитект в страната е полепнал като кал по галошите ти.

— Никога не съм харесвал твоя начин на изразяване, но винаги е точен. Аз бих казал, че той сега е душа, размахваща опашка. Твоят език е по-мек.

— Какво ще кажеш за другите петдесет процента, Елсуърт? Провал ли?

— Почти пълен. Грешката е моя. Трябваше да се досетя, че човек като Питър Кийтинг, дори в ролята на съпруг, не е в състояние да те сломи.

— Откровен си.

— На времето ти казах, че това е единственият начин, който може да има успех при теб. Освен това едва ли са ти били нужни две години, за да разбереш какво съм целял с този брак.

— И сега смяташ, че Гейл Уайнънд ще доведе работата докрай ли?

— Може би. Ти как мислиш?

— Мисля, че отново съм само второстепенен проблем. Не го ли нарече веднъж „допълнителна печалба“? Какво имаш против Гейл Уайнънд?

Тухи се разсмя. Но смехът му издаде, че не очаква този въпрос. Тя каза презрително:

— Не показвай изненадата си, Елсуърт.

— Добре. Ще говорим направо. Нямам нищо конкретно против г-н Гейл Уайнънд. Отдавна имам планове да му уредя среща с теб. Ако искаш да научиш дребни подробности, вчера сутринта той направи нещо, което ме ядоса. Твърде наблюдателен е. Затова реших, че вече е време.

— Освен това и въпросът със „Стоунридж“.

— Освен това и „Стоунридж“. Знаех, че ще проявиш интерес. Никога не би се продала, за да спасиш страната си, душата си или живота на мъжа, когото обичаше. Но ще се продадеш, за да спечелиш за Питър Кийтинг поръчка, която той не заслужава. Да видим какво ще остане после от теб. Или от Гейл Уайнънд. За мен също ще е интересно.

— Съвсем правилно, Елсуърт.

— Прав ли съм? Дори и за мъжа, когото обичаше… ако изобщо си го обичала?

— Да.

— Не би ли се продала за Роурк? Нищо, че не искаш и да чуеш това име.

— Хауърд Роурк — изрече тя с равен глас.

— Много си смела, Доминик.

Кийтинг се върна. Поднесе коктейли. Очите му бяха трескави. Правеше излишни движения.

Тухи вдигна чаша и каза:

— За Гейл Уайнънд и „Ню Йорк Банър“!