Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fountainhead, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
VaCo (2017)

Издание:

Автор: Айн Ранд

Заглавие: Изворът

Преводач: Божидар Маринов

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: Английски

Издание: първо (допечатка)

Издател: ИК „МаК“; Издателство „Изток-Запад“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: Изток-Запад

Излязла от печат: януари 2011

Редактор: Калина Любомирова

Художник: Петър Христов

Коректор: Димитрина Кюркчиева

ISBN: 954-321-228-7; 978-954-321-228-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/387

История

  1. — Добавяне

VII

Доминик слезе от влака в Ню Йорк. Уайнънд я чакаше на гарата. Нито му беше писала, нито се бяха чували през седмиците, които прекара в Рино. Не бе уведомила никого, че се връща. Но щом го зърна на перона, изправен, спокоен и решителен, разбра, че е поддържал връзка с адвокатите й, че е следил всяка стъпка от бракоразводното дело, узнал е на коя дата се е произнесъл съдът, знаел е часа, в който се е качила във влака и номера на купето.

Видя я, но не тръгна към нея. Тръгна към него тя, защото почувства, че иска да я погледа как върви, дори само докато измине краткото разстояние, което ги разделя. Не се усмихна, но лицето й излъчваше прекрасно спокойствие, неусетно преминаващо в усмивка.

— Здравей, Гейл.

— Здравей, Доминик.

Откак се бяха разделили, той не присъстваше в мислите й като ясен и реален образ. Но щом го видя, изпита усещането, че се връща при човек, когото познава и от когото се нуждае.

— Дай ми бележките за багажа, ще имам грижата да го приберат. Колата ми е отвън.

Тя му даде бележките и той ги сложи в джоба си. И двамата знаеха, че трябва да се обърнат и да тръгнат по перона към изхода. Но предварително взетите решения рухнаха в един и същи миг. Не се обърнаха, а останаха загледани един в друг.

Той първи направи опит да поправи грешката. Усмихна се.

— Ако имах право да го кажа, щях да кажа, че не бих издържал да чакам, ако знаех, че ще изглеждаш така. Но тъй като нямам това право, няма да го казвам.

Тя се засмя.

— Добре, Гейл. Това също е форма на неискреност — да се правим на непринудени. Но така нещата не стават по-малко важни, а напротив, нали? Нека да си кажем онова, което ни се иска.

— Обичам те — каза той с равен глас, сякаш с тези думи изразяваше болка, сякаш не говореше на нея.

— Радвам се, че се връщам при теб, Гейл. Не знаех, че ще изпитам радост, но е така.

— Какво точно е усещането ти за радост, Доминик?

— Не знам. Може би се заразих от теб. Усещане за нещо завършено, като постигнат мир.

В същия миг си дадоха сметка, че говорят сред множеството на перона, че наоколо се суетят хора, бутащи колички с багаж.

Излязоха на улицата и тръгнаха към колата. Тя не попита къде отиват. Беше й все едно. Седна мълчаливо до него. Обзе я раздвоение, в което преобладаваше желанието да не оказва съпротива, примесено с частица колебание. Искаше й се той да я понесе на ръце, защото му се доверяваше, макар че в доверието й нямаше радост. След малко забеляза, че ръката й е в неговата ръка, че пръстите й в ръкавицата са притиснати към неговите, а голата й китка се допира в кожата му. Не усети кога е хванал ръката й — беше толкова естествено, точно както й се искаше от мига, в който го видя. Но тя не допускаше, че й се иска.

— Къде отиваме, Гейл?

— Да вземем удостоверението. После отиваме при съдията. Да се оженим.

Тя бавно се изправи и обърна лице към него. Не си дръпна ръката, но пръстите й се втвърдиха, все едно че му ги отне.

— Не — каза тя.

Усмихна се, задържайки усмивката на лицето си твърде дълго, съзнателно и прецизно. Той я погледна спокойно.

— Искам голяма сватба, Гейл. В най-луксозния хотел в града. Искам напечатани покани, гости, много гости, знаменитости, цветя, фотографски светкавици и кинокамери. Сватба, каквато всички очакват от Гейл Уайнънд.

Той пусна ръката й леко, без укор. За миг се замисли, сякаш решаваше лесна аритметична задача.

— Добре. Ще ни трябва около седмица. Можеше да стане тази вечер, но ако ще изпращаме покани, гостите трябва да са уведомени поне седмица по-рано. Да спазим правилата, ако искаш сватба като за Гейл Уайнънд. Сега ще те настаня в хотел за една седмица. Не го предвиждах, затова не съм направил резервация. Къде да те заведа?

— В твоя апартамент.

— Не.

— Тогава в хотел „Нордланд“.

Той се наведе и каза на шофьора:

— „Нордланд“, Джон.

Във фоайето на хотела й каза:

— Ще те чакам след седмица, във вторник, в „Нойс Белмонт“, в четири следобед. Поканите ще са от името на баща ти. Кажи му, че ще му се обадя. Ще се погрижа за всичко друго.

Поклони й се, както обикновено. Спокойствието му се отличаваше с особено съчетание на два елемента: зрял самоконтрол на мъж, толкова уверен в самообладанието си, че поведението му изглежда небрежно, и почти детски начин да приема нещата каквито са, неподлежащи на никаква промяна.

Седмицата измина, без да се видят. Тя установи, че чака с нетърпение.

Видяха се отново, изправени пред съдията, който произнасяше думите на брачната церемония в присъствието на шестстотин души, смълчани в ослепително осветената бална зала на хотел „Нойс Белмонт“.

Тържеството беше организирано толкова стриктно според желанието й, че се превърна в карикатура на самото себе си — не беше елитна светска сватба, а безлична проява на разточителство и изтънчена вулгарност. Той разбра много добре нейното желание и педантично го изпълни. Не си позволи нищо прекалено, не допусна никаква крайност, но придаде на тържеството онази естетика, която би избрал издателят Гейл Уайнънд, ако реши да вдигне голяма сватба. С тази разлика, че Гейл Уайнънд не искаше голяма сватба.

Наложи си да бъде в хармония с тържеството, сякаш е част от сделката и спазва същия стил. Влезе в залата и тя забеляза, че гледа множеството гости, като че ли без да си дава сметка, че атмосферата подхожда на премиера в „Гранд Опера“ или на кралско благотворително събитие, а не на върховия момент в неговия живот. Имаше безупречен вид, безкрайно изискан.

И тогава тя се изправи до него. Множеството стихна, настъпи тежко мълчание и всички погледи жадно се впиха в тях. Застанаха пред съдията. Тя носеше дълга черна рокля, на китката й бе вързан с черна панделка подареният от него букет жасмин. Вдигна към съдията лицето си, обрамчено с черна дантелена шапка. Той говореше бавно и думите му увисваха във въздуха, една след друга.

Тя хвърли поглед към Уайнънд. Не гледаше нито нея, нито съдията. Беше сам в залата, овладял мига, блясъка и вулгарността, за да ги превърне в свой безмълвен връх. Не бе пожелал религиозна церемония, защото за него тя нямаше стойност. Още по-малко би могъл да зачита някакъв чиновник, който декламира заучени думи, но въпреки това въздигна ритуала в истински религиозен акт. Тя си помисли, че ако се жени за Роурк в подобна обстановка, и Роурк би се държал по същия начин.

Последва гигантски прием, но Уайнънд остана чужд на суетата. Позираха заедно пред батареята журналистически фотоапарати. Той изпълни най-любезно всички желания на репортерите — по-шумна група сред множеството гости. Двамата приемаха поздравления и стискаха ръцете, минаващи край тях като на конвейер в продължение на часове. Той сякаш нямаше нищо общо с бляскавото осветление, букетите лилиуми, звуците на струнния оркестър, реката от хора, която се лееше и разливаше в делта при шампанското; сякаш нямаше нищо общо с гостите, дошли от скука, завист и омраза, отзовали се неохотно на поканата с опасното му име, жадни за скандали. Имаше вид на мъж, който не знае, че тези хора приемат публичното му принасяне в жертва за свое законно право, че смятат присъствието си за задължителен печат на посвещението, че от всички стотици хора в залата той и младоженката са единствените, които смятат спектакъла за отблъскващ.

Тя го наблюдаваше внимателно. Искаше й се да види, че той се наслаждава на представлението, дори само за миг. Нека се примири и стане част от тях, поне за малко, нека самият той да изрази същността на „Ню Йорк Банър“. Не видя нищо подобно. Стори й се, че от време на време по лицето му преминава сянка от болка, но дори и тя не го завладяваше изцяло. И тогава си спомни за единствения друг мъж, когото познаваше и който й бе говорил за страдание, обзело го само донякъде.

Отминаха последните поздравления и те бяха свободни да си тръгнат. Но той не показа с нищо, че иска да си тръгнат. Тя разбра, че чака нейното решение. Отдели се от него и тръгна към потоците от гости. Усмихваше се, кланяше се и изслушваше празните им приказки с чаша шампанско в ръка.

Зърна баща си в множеството. Изглеждаше горд и замислен, но като че ли объркан. Приел бе спокойно новината за женитбата й: „Искам да си щастлива, Доминик. Толкова искам да си щастлива. Надявам се, че той е подходящият мъж за теб.“ Но тонът му казваше, че не е сигурен в това.

Зърна в множеството Елсуърт Тухи, който забеляза, че тя го гледа и бързо се обърна. Идеше й да прихне, но в момента неловкостта на Елсуърт Тухи не беше достойна за смеха й.

Алва Скарет си проби път към нея. Опита се неуспешно да си придаде подходящо изражение, но лицето му беше обидено и сърдито. Набързо смотолеви пожелания за щастие, а след това каза отчетливо и с нескрит гняв:

— Но защо, Доминик? Защо?

Тя реши, че Алва Скарет не би си позволил грубостта да зададе въпрос, означаващ точно това. Попита студено:

— За какво говориш, Алва?

— За забраната, разбира се.

— Каква забрана?

— Много добре знаеш каква забрана. Питам те сега, нали виждаш, че тук има репортери от всеки вестник в града, от всички до един проклети вестници, включително най-противните таблоиди, както и агенциите… всички, освен „Банър“! Всички, без вестниците на Уайнънд! Какво ще кажа на хората? Как да обясня? Така ли се постъпва с бивш колега от занаята?

— Повтори пак, Алва.

— Да не би да не знаеш, че Гейл не допусна нито един от нашите хора да дойде тук? Че утре няма да имаме никакви репортажи, нито дори дописка, нито снимка, само два реда на осемнадесета страница?

— Не — каза тя, — не знаех.

Изненада го рязкото движение, с което тя се отдалечи от него и подаде чашата шампанско на първия срещнат, когото сбърка със сервитьор. Проби си път през тълпата към Уайнънд.

— Да си тръгваме, Гейл.

— Добре, скъпа.

Застана невярваща насред хола в неговия апартамент, опитвайки се да свикне с мисълта, че сега това е нейният дом, че е подходящият за нея дом.

Той я наблюдаваше. Не прояви желание да заговори или да я докосне, само я наблюдаваше в своя дом, където я доведе, издигайки я високо над града. Моментът беше толкова важен, че не биваше да го споделя дори и с нея.

Тя бавно прекоси стаята, свали шапката си и се облегна на ръба на една маса. Зачуди се защо обичайното й желание да говори малко и да се затваря рухваше пред него, защо усещаше необходимост да бъде ясна и откровена, каквато не можеше да бъде с никой друг.

— В крайна сметка стана онова, което искаше, Гейл. Ожени се така, както искаше да се ожениш.

— Да, струва ми се, че е така.

— Напразно се опитах да те изтезавам.

— Всъщност да. Но не ми беше особено трудно.

— Наистина ли?

— Не. След като ти поиска да е така, за мен беше само въпрос да си изпълня обещанието.

— Но на теб ти беше противно, Гейл.

— Крайно. И какво от това? Трудно ми беше в самото начало, когато ми го каза в колата. След това ми беше по-скоро приятно. — Говореше спокойно, отвръщайки на откровеността й с откровеност. Сигурна беше, че ще я остави да избира, ще прави същото, каквото прави тя, ще мълчи или ще признае всичко, което тя поиска.

— Защо?

— Не забеляза ли собствената си грешка — ако наистина е било грешка? Нямаше да се опиташ да ми причиниш болка, ако беше напълно безразлична към мен.

— Не. Не беше грешка.

— Умееш да губиш, Доминик.

— Мисля, че и с това си ме заразил, Гейл. И има нещо, за което искам да ти благодаря.

— За какво?

— Че си забранил вестниците на Уайнънд да пишат за нашата женитба.

Той я погледна и за миг в очите му се появи особена бдителност, после се усмихна.

— Не е в стила ти да ми благодариш за такова нещо.

— Не е в твоя стил да го правиш.

— Трябваше да го направя. Но реших, че ще се ядосаш.

— Би трябвало, но не се ядосах. Не съм ядосана. Благодаря ти.

— Може ли човек да изпита благодарност за благодарността? Малко трудно е да го изразя, но така го чувствам, Доминик.

Тя погледна меката светлина по стените наоколо. Осветлението беше част от стаята, с него стените придобиваха нещо повече от материя и цвят. Хрумна й, че зад тези стени има други стаи, които не бе виждала, но вече бяха нейни. И си даде сметка, че иска да са нейни.

— Гейл, не те попитах какво ще правим сега. Ще заминем ли? Ще имаме ли меден месец? Странно, дори не съм си задала този въпрос. Мислих за сватбата и нищо повече. Сякаш нещата свършиха дотам, а оттам нататък ти пое всичко. И това не е в моя стил.

— Но този път не е добре за мен. Пасивността не е добър знак, особено от твоя страна.

— Може и да е… ако така ми е добре.

— Може би. Но няма да е задълго. Не, няма да заминаваме никъде. Освен ако искаш да заминем.

— Не.

— Тогава оставаме тук. Още един специален начин да направим изключение. Характерното за теб и мен поведение. Заминаването винаги е било бягство и за двама ни. Този път не бягаме.

— Да, Гейл.

Прегърна я и я целуна. Ръката й остана свита, притисната между неговото и нейното тяло, с длан на рамото. Усещаше на бузата си вехнещия жасминов букет, излъчващ изящно пролетно ухание.

Влезе в спалнята му и установи, че няма нищо общо със спалнята от снимките в безбройните списания. Стъклената клетка беше разрушена. На нейно място беше построена стая без прозорци, с осветление и климатик. Отвън не проникваше нито светлина, нито въздух.

Легна в леглото му и притисна длани към студените гладки чаршафи от двете си страни, така че ръцете й да не помръдват и да не го докосват. Но скованото й безразличие не предизвика в него безсилен гняв. Той разбра и се засмя. Произнесе дрезгаво, развеселено и безцеремонно:

— Това не ще ти помогне, Доминик.

Тя си даде сметка, че подобна бариера между тях не може да издържи, че тя няма сили да я удържи. Усети как тялото й му отвръща, отвръща му с копнеж, съгласие и наслада. Разбра, че не е въпрос на желание, дори не на сексуален акт, че мъжът е силата на живота и жената може да отвърне единствено на тази сила. Разбра, че този мъж има воля за живот и първична сила, че този акт е нейното най-чисто проявление, че тя отвръща не на акта или на мъжа, а на силата в него.

 

 

— Е? — попита Елсуърт Тухи. — Сега ясно ли ти е?

Опря се свойски на гърба на стола, на който седеше Скарет, загледан в препълнения с писма кош до бюрото.

— Хиляди — въздъхна Скарет, — хиляди, Елсуърт. Само да знаеш с какви имена го наричат. Защо отказа да отпечата репортаж за сватбата си? От какво се срамува? Какво има да крие? Защо не се ожени в черква, като всеки приличен мъж? Как можа да се ожени за разведена жена? Всички задават тези въпроси. Хиляди. А той дори отказва да погледне писмата. Гейл Уайнънд, човекът, когото наричаха сеизмограф на общественото мнение.

— Точно така — каза Тухи. — Такъв е.

— Ето един пример — Скарет взе едно писмо от бюрото и зачете на глас: — „Аз съм почтена жена, майка на пет деца, и със сигурност не искам да възпитавам децата си с вашия вестник. Четох го четиринадесет години, но сега, след като показахте, че сте мъж, който не спазва никакво приличие и се подиграва със свещената брачна институция, прелюбодействайки с паднала жена, съпруга на друг мъж, която се жени в черна рокля, каквато всъщност й се полага, аз повече няма да чета вашия вестник, защото вие не сте подходящ за децата ми и определено съм разочарована от вас. Искрено ваша госпожа Томас Паркър.“ Прочетох му го. Той само се изсмя.

— Аха — каза Тухи.

— Какво ли му е станало?

— Нищо, Алва. Проявява истинската си същност.

— Между другото, видя ли колко много вестници изровиха старите си снимки на голата статуя на Доминик в онзи проклет храм и ги отпечатаха заедно с репортажа за сватбата, за да покажат интереса на госпожа Уайнънд към изкуството, негодниците! Колко се радват да ударят по Гейл! На какво го направиха тия отрепки! Кой ли им е напомнил за това?

— Нямам представа.

— Разбира се, това е само буря в чаша вода. Ще се забрави след няколко седмици. Не мисля, че ще има кой знае какви поражения.

— Не и от този отделен случай.

— Да не би да предричаш нещо?

— Предричат го писмата, Алва. Но не самите писма, а фактът, че той не иска да ги чете.

— Да не ставаме мнителни. Гейл знае къде и кога да спре. Не прави от мухата слон… — Той погледна Тухи и гласът му се промени: — Господи, Елсуърт, прав си. Какво ще правим?

— Нищо, приятелю, нищо. Още известно време.

Тухи седна на ръба на бюрото на Скарет и с островърхата си обувка разбърка пликовете в коша. Те зашумоляха. Придобил бе приятния навик да се отбива в кабинета на Скарет по всяко време. Скарет разви зависимост от него.

— Кажи ми, Елсуърт — внезапно попита Скарет, — наистина ли си лоялен към „Банър“?

— Алва, не говори на диалект. Никой не е толкова старомоден.

— Не, точно това имам предвид… Е, знаеш какво искам да кажа.

— Изобщо не знам. Кой не е лоялен към хляба и маслото си?

— Да, така е… И все пак, Елсуърт, много държа на теб, но никога не съм сигурен кога говориш на моя език и кога — на твоя.

— Не затъвай в психологически усложнения. Съвсем ще се оплетеш. Какво ти се върти в главата?

— Защо продължаваш да пишеш за „Ню Фронтиърс“?

— За пари.

— Хайде, хайде, за теб са жълти стотинки.

— Та това е престижно списание. Защо да не пиша в него? Нямаш изключителни права над мен.

— Не и не ме интересува за кого пишеш. Но напоследък „Ню Фронтиърс“ публикува адски странни неща.

— За какво?

— За Гейл Уайнънд.

— Глупости, Алва!

— Не, драги, не са глупости. Може би не си забелязал, едва ли го четеш внимателно, но аз имам сигурен усет за такива неща. Знам кога става дума за писмено упражнение на самомнителен хлапак и кога дадено списание се отнася сериозно по някой въпрос.

— Изнервил си се, Алва, и преувеличаваш. „Ню Фронтиърс“ е либерално списание, което винаги е нападало Гейл Уайнънд. Всички го нападат. Никога не се е радвал на голяма популярност в бранша, нали? Но това не му вреди особено.

— Става дума за нещо различно. Не ми харесва, когато се прави системно, с конкретна цел, като множество тънки струйки, които прокапват от време на време, съвсем невинно, и бързо образуват поточе, което уж не е проблем, но после…

— Да не би да имаш мания за преследване, Алва?

— Не ми харесва. Преди го заяждаха за яхтите, жените и за някой и друг скандал около местните избори… но нищо не бе доказано — добави той бързо. — Не ми харесва обаче, когато използват новия интелигентски жаргон, който е на мода напоследък: Гейл Уайнънд е експлоататор, Гейл Уайнънд е капиталистически пират, Гейл Уайнънд е заразата на нашето време. Всичко това е боклук, Елсуърт, само че боклук, зареден с динамит.

— Това е модерният начин да се казват същите стари неща, нищо повече. Освен това не нося отговорност за политиката на списанието, само защото му продавам по някоя статия от време на време.

— Да, но… Аз чувам други неща.

— Какви неща чуваш?

— Чувам, че ти финансираш проклетото списание.

— Кой, аз ли? С какво?

— Е, не точно ти. Но чувам, че си навил младото пиянде Рони Пикъринг да им снесе сто хиляди, точно когато „Ню Фронтиърс“ е било на ръба на фалита.

— По дяволите, исках да спася Рони от скъпите публични домове. Хлапето пропадаше. Предложих му по-благородна цел в живота. И намерих за стоте хиляди долара по-добра инвестиция от бардамите, които така или иначе щяха да му ги измъкнат.

— Да, но може би си обвързал подаръка с някое дребно условие, може би си намекнал на редакторите да вземат Гейл на мушка или нещо от този сорт.

— „Ню Фронтиърс“ не е „Банър“, Алва. Списанието си има принципи. Никой не може да поставя условия на редакторите. Никой не им нарежда какво да правят.

— Каква игра играеш, Елсуърт? Кого заблуждаваш?

— Е, ако това ще те успокои, ще ти кажа нещо, което не знаеш. Няма как да се е разчуло, защото мина през много посредници. Знаеш ли, че току-що убедих Мичъл Лейтън да купи доста голям дял от „Банър“?

— Не!

— Така е.

— Господи, Елсуърт, това е върха! Мичъл Лейтън? Можем да използваме такъв мангизлия и… Чакай малко. Мичъл Лейтън ли?

— Да. Какво те смущава?

— Не е ли Мичъл Лейтън младокът, който наследи купища пари от дядо си?

— Точно така, наследи от дядо си купища пари.

— Да, но той не в ред. Беше йога, после стана вегетарианец, след това унитарист, след това нудист, а сега смята да строи дворец на пролетариата в Москва.

— И какво от това?

— Господи!… Червен сред нашите акционери!

— Мич не е червен. Не може човек да е червен с четвърт милиард долара. Той е с цвят на чаена роза. Най-вече жълта. И е момче с добро сърце.

— Но все пак, акционер в „Банър“!

— Алва, ти си глупак. Не разбираш ли? Убедих го да вложи малко мангизи в добър, солиден, консервативен вестник. Това ще го излекува от розовите му възгледи и ще го насочи в правилната посока. Освен това, каква вреда може да нанесе? Скъпият ти Гейл контролира своите вестници, нали?

— Гейл знае ли?

— Не. Скъпият Гейл през последните пет години не е толкова внимателен, както преди. По-добре не му казвай. Виждаш какви ги върши Гейл. Трябва да му бъде оказан малко натиск. А ти имаш нужда от мангизите. Дръж се добре с Мич Лейтън. Може да се окаже полезен.

— Така е.

— Наистина. Ето, нали виждаш, че се грижа всичко да е наред. Помогнах на либерално списанийце като „Ню Фронтиърс“, но издействах много по-голяма сума за такъв бастион на архиконсерватизма като „Ню Йорк Банър“.

— Така е. Извънредно любезно от твоя страна, като се има предвид, че ти самият си радикал.

— Пак ли ще говориш, че съм нелоялен?

— Мисля, че не. Надявам се, че ще си на страната на стария „Банър“.

— Разбира се. Та аз харесвам „Банър“. Бих направил всичко за него. Дори бих дал живота си за „Ню Йорк Банър“.