Айн Ранд
Изворът (53)

XIV

— Толкова сте мил, г-н Тухи — каза кротко госпожа Кийтинг. — Радвам се, че дойдохте. Не знам какво да правя с Пити. Не иска да вижда никого. Не иска да ходи в офиса. Страх ме е, господин Тухи. Простете ми, не бива да хленча. Бихте ли могли да помогнете, да го изтръгнете от това състояние. Той толкова ви уважава, господин Тухи.

— Да, сигурно е така. Къде е той?

— Тук е. В стаята си. Оттук, господин Тухи.

Посещението беше неочаквано. Тухи не бе идвал от години. Г-жа Кийтинг му беше много благодарна. Поведе го по коридора и отвори една врата, без да почука — страх я беше, че ако обяви кой е дошъл, синът й ще откаже да се види с него. Каза ведро:

— Виж, Пити, водя ти гостенин!

Кийтинг вдигна глава. Седеше на разхвърляна маса, приведен под ниска лампа със слаба светлина и решаваше кръстословица, откъсната от вестник. На масата имаше пълна чаша с изсъхнал червен кръг от доматен сок, кутия с пъзел, тесте карти и библия.

— Здравей, Елсуърт — усмихна се Питър. Надигна се, изправи се наполовина и се отказа.

Г-жа Кийтинг видя усмивката му и с облекчение побърза да излезе от стаята, затваряйки вратата.

Усмивката на Кийтинг избледня още преди да се усмихне докрай. Направил го бе по инстинкт. Спомни си много неща, които отказваше да разбере.

— Здравей, Елсуърт — повтори той безпомощно.

Тухи застана пред него, разглеждайки любопитно стаята и масата.

— Вълнуващо, Питър. Много вълнуващо. Сигурен съм, че той би оценил, ако можеше да види.

— Кой?

— Не си много приказлив тези дни, нали, Питър? Не си много общителен.

— Исках да те видя, Елсуърт. Исках да говоря с теб.

Тухи хвана един стол за облегалката и го прехвърли с показен жест във въздуха. Столът описа широка дъга. Той го сложи до масата и седна.

— Точно за това дойдох. Да чуя какво ще ми кажеш.

Кийтинг мълчеше.

— Е?

— Не мисли, че не съм искал да те видя, Елсуърт. Казах на майка ми да не пуска никого… но това се отнася само за журналистите. Не ме оставят на мира.

— Виж ти, как се променят времената, Питър. Помня как не се отделяше от журналистите.

— Елсуърт, вече нямам никакво чувство за хумор. Никакво.

— Имаш късмет. Иначе би умрял от смях.

— Толкова съм изморен, Елсуърт… Радвам се, че дойде.

Очилата на Тухи отразяваха светлината и Кийтинг не виждаше очите му. Виждаше само две окръжности с метален блясък, като угасени фарове на кола, които отразяват нещо, приближаващо в далечината.

— Мислиш ли, че ще свикнеш? — попита Тухи.

— С кое?

— С отшелничеството. С голямото разкаяние. С лоялното мълчание.

— Елсуърт, какво искаш да кажеш?

— Значи той не е виновен, така ли? Значи ни молиш ако обичаме да го оставим на мира, така ли?

Раменете на Кийтинг трепнаха. Направи неуспешен опит да се изправи. Челюстта му се разтвори достатъчно, за да попита:

— Какво искаш?

— Цялата истина.

— За какво ти е?

— Искаш да ти помогна, за да ти стане по-леко, нали? Искаш да ти измисля оправдание, нали, Питър? Тези неща ми се удават, както знаеш. Мога да измисля тридесет и три причини, до една благородни, и ти ще ги приемеш всичките. Но сега нямам желание да ти помагам. Затова ти казвам направо: за да го пратя в затвора, твоят герой и идол, щедрият ти приятел, твоят ангел хранител!

— Нямам какво да ти кажа, Елсуърт.

— Макар че си затънал в унес и губиш ума и дума, по-добре си дай сметка, че не можеш да се мериш с мен. Ще говориш, защото аз искам да говориш. Няма да ми губиш времето. Кой проектира „Кортланд“?

— Аз.

— Не ти ли е известно, че съм познавач на архитектурата?

— Аз проектирах „Кортланд“.

— Също като „Космо-Слотник Билдинг“ ли?

— Какво искаш?

— Искам да дадеш свидетелски показания, Пити. Искам да разкажеш истината в съда. Твоят приятел не е прозрачен като теб. Не знам какво замисля. Фактът, че е останал на мястото на експлозията показва, че е твърде умен. Знаел е, че ще го заподозрат и играе ловко. Бог знае какво смята да каже в съда. Няма да допусна да му се размине. Всички се чудят какъв е мотивът. На мен мотивът ми е ясен. Но никой няма да ми повярва, ако се опитам да го обясня. Затова ти ще го изложиш под клетва. Ще кажеш истината. Ще им кажеш кой е проектирал „Кортланд“ и защо.

— Аз го проектирах.

— Ако смяташ да го заявиш като свидетел, няма да сбъркаш, ако овладееш мускулите си. Защо трепериш?

— Остави ме на мира.

— Твърде късно е, Пити. Чел ли си „Фауст“?

— Какво искаш?

— Главата на Роурк.

— Той не ми е приятел. Никога не ми е бил приятел. Знаеш мнението ми за него.

— Знам, глупако! Знам, че го боготвориш цял живот. Коленичиш и го боготвориш, докато му забиваш нож в гърба. Дори не си достатъчно смел, за да бъдеш зъл. Не можеш да избереш нито единия, нито другия път. Мразеше ме — да не мислиш, че не знаех? — но въпреки това ме следваше. Обичаше го и го унищожи. Да, вече го унищожи, Пити, сега няма къде да избягаш и ще трябва да стигнеш докрай!

— Какво ти е направил? Какво значение има за теб всичко това?

— Трябваше да зададеш този въпрос много отдавна. Но ти не го зададе. Което означава, че си знаел отговора. Винаги си го знаел. Точно затова трепериш. Защо да ти помагам да се самозалъгваш? Помагах ти цели десет години. Затова идваше при мен. Всички идват при мен за това. Но не можеш да получиш нещо срещу нищо. Никога. Независимо от моите социалистически теории. Ти получи каквото искаше от мен. Сега е мой ред.

— Няма да говоря за Хауърд. Не можеш да ме принудиш да говоря за Хауърд.

— Така ли? Защо не ме изхвърлиш? Защо не ме хванеш за гърлото и не ме удушиш? Ти си много по-силен от мен. Но няма да го направиш. Не можеш. Даваш ли си сметка какво е силата, Пити? Физическата сила? Мускули, оръжия, пари, нали? Трябва да се събереш с Гейл Уайнънд. Имаш много неща да му разказваш. Хайде, Питър. Кой проектира „Кортланд“?

— Остави ме на мира.

— Кой проектира „Кортланд“?

— Остави ме!

— Кой проектира „Кортланд“?

— По-лошо е… това, което правиш… е много по-лошо…

— От кое?

— От онова, което причиних на Лусиъс Хайер.

— Какво причини на Лусиъс Хайер?

— Убих го.

— Какво?

— Точно затова беше по-добре. Защото го оставих да умре.

— Престани да бълнуваш.

— Защо искаш да убиеш Хауърд?

— Не искам да го убия. Искам да го хвърлят в затвора. Разбираш ли? В затвора. В килия. Зад решетки? Да бъде заключен, възпрян, вързан, но жив. Да става, когато му кажат да стане. Да яде каквото му дадат. Да се движи, когато му кажат да се движи и да спре, когато му кажат. Ще работи когато и каквото му наредят. Ще го блъскат, ако не действа достатъчно бързо, ще го удрят по лицето, когато им се прииска, ще го бият с гумен маркуч, ако не се подчинява. И той ще се подчинява. Ще изпълнява заповеди. Ще изпълнява заповеди!

— Елсуърт! — изкрещя Кийтинг. — Елсуърт!

— Повдига ми се от теб. Не можеш ли да приемеш истината? Не, ти я обичаш захаросана. Затова предпочитам Гъс Уеб. Той не си прави илюзии.

Г-жа Кийтинг рязко отвори вратата. Беше чула крясъка.

— Излез оттук! — излая Тухи.

Тя се дръпна и Тухи тръшна вратата.

Кийтинг вдигна глава.

— Нямаш право да говориш така на майка ми. Нищо не е направила.

— Кой проектира „Кортланд“?

Кийтинг стана. Довлече се до скрина, отвори чекмеджето, извади смачкан лист хартия и го подаде на Тухи. Беше договорът с Роурк.

Тухи го прочете и сухо се изсмя. Загледа се в Кийтинг.

— С теб, Питър, успехът е гарантиран, поне за мен. Но понякога гледката на успехите ми с теб е твърде неприятна.

Кийтинг стоеше до скрина със сведени рамене и празен поглед.

— Не се надявах, че го имаш черно на бяло, с неговия подпис. Ето какво е направил той за теб, ето какво си направил ти в замяна… Вземам си назад обидните думи, Питър. Точно така е трябвало да постъпиш. Кой си ти, та да променяш законите на историята? Знаеш ли какво представлява тази хартия? Невъзможното съвършенство, мечтата на вековете, идеалът на всички велики школи на човешката мисъл. Ти си го впрегнал. Накарал си го да работи за теб. Присвоил си неговите постижения, наградата и парите му, славата и името му. Ние само разсъждавахме и пишехме по въпроса. А ти направи практическа демонстрация. Всеки философ, от Платон до наши дни, трябва да ти благодари. Това е философският камък — така се превръща златото в олово. Трябва да съм доволен, но тъй като съм човек като всички други, не изпитвам задоволство, а съм отвратен. Философите, Платон и всички останали, наистина са мислели, че камъкът ще превръща оловото в злато. Аз обаче знаех истината от самото начало. Винаги съм бил честен със себе си, Питър, а това е най-трудната честност. Всички вие се опитвате да избягате от нея на всяка цена. За нищо не те обвинявам, Питър. Тази честност наистина е най-трудната.

Отпусна се изморено на един стол, държейки с две ръце краищата на листа. Продължи:

— Ако искаш да узнаеш колко е трудно, ще ти кажа следното: точно в този момент искам да изгоря тази хартия. Да направя така, както желаеш ти. Не си приписвам кой знае каква заслуга, защото знам, че утре ще я пратя на окръжния прокурор. Роурк никога няма да научи, а и за него ще е без значение, дори и да научи. Но в интерес на истината имаше миг, в който исках да изгоря тази хартия.

Сгъна внимателно листа и го прибра в джоба си. Кийтинг следеше всяко негово движение, мърдайки глава, като коте, което гледа как се върти топче на конец.

— Повдига ми се от вас — каза Тухи. — Господи, как ми се гади от вас, сантиментални лицемери! Съгласявате се с мен, декламирате онова, на което ви уча, извличате изгода от него — но нямате достойнството да признаете пред самите себе си какво вършите. Позеленявате, щом съзрете истината. Сигурно това е същността на вашата природа и тя е най-силното ми оръжие… но, Боже мой! Омръзна ми. Трябва да се отдалеча от вас, поне за малко. Цял живот се налага да играя този театър заради дребни и посредствени хора като вас. Да щадя вашите чувства и превземки, съвестта ви и душевния мир, който не притежавате. Плащам цената за това, което искам — но поне знам, че трябва да я платя. И не си правя никакви илюзии нито за цената, нито за покупката.

— Какво… искаш… Елсуърт?

— Власт, Пити.

В горния апартамент се чуха стъпки, някой весело заподскача, от тавана се разнесе тупурдия. Полилеят задрънча и Кийтинг неволно вдигна глава. После отново я обърна към Тухи. Тухи се усмихваше почти равнодушно.

— Винаги си казвал… — изрече глухо Кийтинг и млъкна.

— Винаги съм казвал точно това. Ясно, точно и открито. Не е моя грешката, че не си чул. Разбира се, можел си да чуеш, но не си искал. И това е по-безопасно от глухотата, поне за мен. Казвал съм, че възнамерявам да властвам. Като всички мои духовни предшественици. Но имам повече късмет от тях. Наследих плода на техните усилия и ще бъда човекът, който ще превърне голямата мечта в реалност. Виждам я навсякъде около мен сега. Разпознавам я. Не ми харесва. Не очаквах да ми хареса. Насладата не е моя орис. Ще изпитам онова задоволство, на което съм способен. Ще властвам.

— Над кого…?

— Над теб. Над света. Само трябва да открия средството, с което да упражня властта си. Ако успееш да овладееш душата на един човек, ще можеш да властваш над цялото човечество. Важна е душата, Питър, душата. Власт не се упражнява с бичове, мечове, огън или пушки. Затова владетели като Цезар, Атила или Наполеон не са постигнали кой знае какво. Но това не важи за нас. Онова, над което властта е безсилна, е душата, Питър. Тя трябва да бъде сломена. Вбий в нея клин, вкарай пръсти в прореза и тогава човекът ще е твой. Няма да ти трябва бич — той сам ще ти го донесе и ще моли да го бичуваш. Обърни същността му наопаки и собственият му механизъм ще ти върши работата вместо теб. Използвай го против самия него. Искаш да знаеш как става ли? Спомни си дали някога съм те лъгал. Та нали си слушал същото нещо от мен години наред, но не си искал да чуеш, и за това си виновен ти, а не аз. Има много начини за постигане на тази цел. Един от тях е да накараш човека да се чувства нищожен. Да се чувства виновен. Да убиеш стремежите и почтеността му. Трудно е. И най-калпавият сред вас отчаяно търси някакъв идеал, по свой изкривен начин. Трябва да унищожиш почтеността, като поквариш човека отвътре. Да я използваш срещу самата нея. Да я насочиш към цел, която унищожава почтеността. Да отстояваш необходимостта от себеотрицание. Кажи на човека, че трябва да живее в името на другите. Кажи на хората, че идеалът е алтруизмът. Никой не го е постигнал и никой никога не ще го постигне. Всеки човешки инстинкт въстава срещу себеотрицанието. Но мигар не разбираш какво постигаш? Човек осъзнава, че не е способен на онова, което е приел за най-висша добродетел, и добива усещане за вина, за грях, за пълна негодност. И тъй като върховният идеал е извън възможностите му, той се отказва от всякакви идеали и стремежи, от всякакво лично достойнство. Смята се длъжен да отстоява онова, на което не е способен. Но човек не може да е наполовина добър или приблизително честен. Да остане почтен е тежка битка. Защо да брани онова, което вече е покварено? Душата му губи самоуважението. И той е в ръцете ти. Ще се подчини. Ще се подчини с радост, защото няма доверие в самия себе си, чувства се несигурен и омърсен. Това е един от начините. Ето още един. Убий представата на човека за ценностите. Убий способността му да разпознава възвишеното или да го постига. Никой няма власт над велики хора. Ние не искаме никакви велики хора. Но няма да отричаме самото величие, а ще го унищожим отвътре. Великото е рядко, трудно, изключително. Създай критерии, постижими за всички, до последния човек, за най-негодния, и ще пресечеш стремежите на всички, и на великите, и на нищожните. Ще пресечеш всякакъв стремеж към по-добро, към превъзходство, към съвършенство. Присмей се на Роурк и обяви Питър Кийтинг за голям архитект. И вече си унищожил архитектурата. Възхвалявай Лоис Кук, за да унищожиш литературата. Приветствай Айк, за да унищожиш театъра. Прослави Ланселът Клоуки, за да унищожиш пресата. Не си поставяй за цел да изравниш със земята всички храмове — ще уплашиш хората. Издигни в култ посредствеността и храмовете сами ще се изравнят със земята. Има и друг начин. Убивай със смях. Смехът е израз на човешка радост. Научи се да го използваш като унищожително оръжие. Превърни го в подигравка. Съвсем лесно е. Кажи им да се присмиват на всичко. Кажи им, че чувството за хумор е безпределна добродетел. Ако унищожиш всичко свято в душата на човека, и самата му душа ще престане да е свята за него. Убий преклонението, за да убиеш героя в човека. Няма преклонение с кикот. Човекът ще се подчини и покорството му ще е безгранично. Ще се съгласява с всичко и няма да приема нищо твърде сериозно. Но има и още един начин — най-важният. Не допускай хората да са щастливи. Щастието съществува самостоятелно, то няма нужда от нищо. Щастливите хора нямат време, те не могат да са ти полезни. Щастливите хора са свободни. Затова трябва да убиеш радостта им от живота. Отнеми им всичко, което е ценно и важно за тях. Не допускай да имат онова, което желаят. Накарай ги да усетят, че всяко лично желание е зло. Доведи ги до състояние, в което думата „Искам“ не е естествено право, а срамно признание. За тази цел алтруизмът е много полезен. Нещастните хора сами ще дойдат при теб. Ще се нуждаят от теб. Ще дойдат за утеха, за подкрепа, за избавление. Природата не търпи вакуум. Опустоши човешката душа и ще получиш празно пространство, което да запълниш. Не виждам защо си толкова смаян, Питър. Този начин е най-отдавнашният. Погледни назад в историята. Погледни всяка етична система, от Ориента до наши дни. Та нали всичките проповядват отказ от лично щастие? Мигар в основата на сложните приказки не звучи един-единствен лайтмотив: жертва, себеотрицание, саможертва? Не си ли доловил основната им мелодия — „откажи се, откажи се, откажи се“? Вземи нравствената нагласа в наше време. Всичко, което доставя удоволствие, от цигарите до секса, през амбициите и жаждата за печалба, се смята за покварено или грешно. Достатъчно е да докажеш, че нещо прави хората щастливи, за да го прокълнеш. Дотам сме стигнали. Обвързали сме щастието с вината. И държим човечеството за гърлото. Хвърли първата си рожба в жертвената пещ, легни върху гвоздеи, иди в пустинята, за да бичуваш плътта си, не танцувай, не ходи на кино в неделя, не се опитвай да забогатееш, не пуши, не пий. И все в този дух, в името на морала. Глупците си мислят, че тези табута са безсмислени. Че са отживели и старомодни. Но безсмислицата винаги има някаква цел. Не си губи времето да изследваш безумието — само се запитай каква е целта му. Всяка етична система, която проповядва саможертва, е прераствала в световна сила и е завладявала милиони хора. Разбира се, трябва да я поднесеш в подходяща опаковка. Да кажеш на хората, че ще постигнат върховно щастие, ако се откажат от всичко, което ги прави щастливи. Няма защо да бъдеш твърде конкретен. Използвай внушителни, но неясни думи. „Универсална хармония“, „вечен дух“, „божествен промисъл“, „нирвана“, „рай“, „расово превъзходство“, „диктатура на пролетариата“. Покваряване отвътре, Питър. Това е най-старият начин. Този фарс продължава с векове и хората все още му се поддават. А проверката е толкова проста: само послушай някой пророк и щом чуеш да говори за саможертва, бягай. Бягай по-бързо, отколкото от чума. Логично е, че където има жертва, има и някой, който да получава принесеното в жертва. Където има служене, има някой, на когото служат. Човекът, който ти говори за саможертва, говори за роби и господари. И възнамерява да бъде господар. Но ако чуеш някой да ти казва, че трябва да си щастлив, че щастието е твое естествено право и дълг номер едно към самия теб, този човек не се стреми към душата ти. Този човек няма какво да спечели от теб. И щом ви приближи, вие ще закрещите с празните си глави, ще нададете вой, че той е егоистично чудовище. Така изнудването е оцеляло векове наред. Но може би едно нещо ти е направило впечатление. Казах: „Логично е.“ Разбираш ли? Хората имат оръжие против теб. Разумът. Затова трябва на всяка цена да им го отнемеш. Да го унищожиш из основи. Но действай внимателно. Не го отричай. Никога не казвай направо, че отричаш нещо, защото ще се издадеш. Не казвай, че разумът е зло, макар че някои са го казвали, и то с удивителен успех. Кажи само, че разумът има граници. Че има по-висши неща от него. Какви? И за това не е нужно да си твърде ясен. Възможностите са безброй. „Инстинкт“, „чувство“, „откровение“, „божествена интуиция“, „диалектически материализъм“. Ако те хванат натясно по някой важен пункт и някой ти каже, че доктрината ти е безсмислена, имаш готов отговор. Кажи му, че има нещо по-висше от смисъла. Че по този въпрос той не бива да се опитва да мисли, а трябва да чувства. Да вярва. Елиминирай разума и разиграй козовете си. Тогава всичко ще се развива точно, както ти желаеш, винаги когато пожелаеш. Тогава човечеството е в твои ръце. Може ли да властваш над мислещ човек? Не искаме мислещи хора.

Кийтинг бе седнал на пода до скрина. Почувствал бе умора и подгъна крака. Не искаше да се отдалечава от скрина, чувстваше се по-сигурен, като е облегнат на него — сякаш скринът все още съхраняваше предаденото писмо.

— Питър, всичко това вече си го чувал. От десет години си свидетел как го повтарям. Виждаш как се прилага по цял свят. Защо си отвратен? Нямаш право да седиш там и да ме гледаш втренчено, с добродетелно превъзходство на смаян човек. Ти си част от всичко това. Взел си своя дял и трябва да продължиш напред. Страх те е да си представиш къде ще стигнеш. Но мен не ме е страх. Аз ще ти кажа. В света на бъдещето. Светът, какъвто го искам аз. Свят на покорство и единство. Свят, в който отделният човек няма да мисли самостоятелно, а ще се опитва да отгатне какво става в мозъка на ближния му, който също няма да мисли самостоятелно, а ще се опитва да отгатне какво мисли следващият ближен, който също няма да мисли самостоятелно — и така нататък, Питър, в цял свят. Всички трябва да са съгласни с всички. В този свят никой няма да има собствени желания, а ще впряга всичките си усилия за задоволяване на желанията на ближния, който ще има само едно желание — да задоволи желанията на следващия ближен, който също няма да има желания — и така в целия свят, Питър. Всички трябва да служат на всички. В този свят човек няма да работи за безобиден стимул, какъвто са парите, а за безглаво чудовище, каквото е престижът. Одобрението на ближните, доброто им мнение, мнението на хора, които няма да имат право на мнение. Октопод, който има само пипала и няма мозък. Разум ли, Питър? Не разум, а обществено настроение. Средно аритметично от нули, защо няма да се допуска никаква индивидуалност. Свят с изтръгнат двигател и едно-единствено сърце, задвижвано с ръка. Моята ръка и ръцете на още няколко, много малко на брой мъже като мен. Онези, които знаем как да ви задействаме — вас, великолепните, чудните хора средна ръка, които не скочихте от гняв, когато ви нарекохме посредствени, дребни и обикновени, вие, които харесахте и приехте тези имена. Вие, хорицата, ще седите на престол и ще бъдете въздигнати в култ, ще станете абсолютният владетел, пред който всички предишни владетели ще се гърчат от завист, вие ще бъдете абсолютното и безграничното, Бог, Пророк и Цар, слети в едно. Vox populi. Средните, обикновените, баналните хора. Знаеш ли кой е правилният антоним на Егото? Безличният човек, Питър. Това ще бъде власт на безличните. Но и на най-баналното трябва да бъде вдъхнат живот в даден момент. Ние ще го сторим. Vox dei. Ще се радваме на безграничното подчинение на хората, които няма да умеят нищо друго, освен да се покоряват. Ще го наречем „да служат“. Ще раздаваме медали за служене. Ще се тъпчете едни други, надпреварвайки се кой да се подчинява повече и по-добре. Няма да се отличавате по нищо друго. Няма да има никаква друга форма на лична изява. Представяш ли си Хауърд Роурк в тази картина? Не? Тогава не си пилей времето да задаваш тъпи въпроси. Всеки, който не приема да го командват, трябва да изчезне. И ако случайно се родят хора, различни от средните, те ще оцелеят най-много до дванадесетата си година. Щом мозъкът им заработи, ще почувства натиска и ще гръмне. Натискът, съизмерим с вакуума. Знаеш ли какво се случва със създания, живеещи дълбоко под водата, ако ги изнесеш на слънчева светлина? Толкова за бъдещите Роурковци. А всички други ще се усмихвате и ще се подчинявате. Забелязал ли си, че малоумният винаги се усмихва? Първото смръщване на човека е първият допир на Бог до челото му. Допирът на мисълта. Но в нашия свят няма да има нито Бог, нито мисъл. Ще се гласува с усмивки. Автоматични лостове — всички казват да… Е, ако беше малко по-умен, като бившата ти съпруга например, би попитал: а какво ще правите вие, владетелите? Какво ще правя аз, Елсуърт Монктън Тухи? И аз бих ти отговорил, да, прав си. Няма да постигна нищо повече от теб. Единствената ми цел ще бъде ти да си задоволен. Ще те лъжа, ще те лаская и ще те хваля, ще помпам суетата ти. Ще изнасям речи за народа и за всеобщото благо. Питър, бедни стар приятелю, аз съм най-безкористният човек, когото познаваш. Имам по-малко свобода дори от теб, когото току-що принудих да продадеш душата си. Ти използва хората за нещо, което искаше за самия себе си. Аз не искам нищо за себе си. Използвам хората в името на онова, което мога да направя за тях. Това е единствената ми функция, единственото ми удовлетворение. Нямам лични желания. Искам власт. Искам моя свят на бъдещето. Нека всички живеят за всички. Нека всички се жертват и никой не печели. Нека всички страдат и никой не се наслаждава. Напредъкът да спре. Всичко да затъне в застой. В застоя има равенство. Всички са подчинени на общата воля. Световна робия, при която не съществува дори достойнството на господаря. Робство на робството. Голяма окръжност, в която има пълно равенство. Това е светът на бъдещето.

— Елсуърт… ти си…

— Безумец ли? Страх ли те е да го изречеш? Седиш си там, светът се променя около теб, а ти още храниш надежда. Безумец ли съм? Огледай се. Вземи кой да е вестник и прочети заглавията. Не се ли задава моят свят? Не е ли вече налице? Не виждаш ли, че става точно, както ти казах? Та нали Европа вече е погълната и следващите сме ние? Всичко, което казах, се изразява с една-единствена дума — колективизъм. Мигар той не е богът на нашия век? Да действаме заедно. Да мислим заедно. Да чувстваме заедно. Да се обединяваме, да се съгласяваме, да се подчиняваме. Да се подчиняваме, да служим, да правим саможертва. Разделяй и владей — в началото. А след това, обединявай и владей. Най-после сме наясно. Помниш ли римския император, който казал, че му се иска човечеството да има един врат, за да го отсече? Хората му се смеят от векове. Но ние ще се смеем последни. Постигнахме това, което той не успя. Научихме хората да се обединяват. Така се стига до онзи врат, готов да падне с един удар. Открихме вълшебната дума. Колективизъм. Виж Европа, глупако. Не можеш ли да прозреш същността отвъд празните приказки? Една страна се впрегна да докаже, че човекът няма права, че колективът е всичко. Индивидът е зло, масите са Бог. Не съществуват никакви мотиви и добродетели, освен служенето на пролетариата. Това е едната възможност. Ето и другата. Една страна се посвети на принципа, че човекът няма права, че държавата е всичко. Индивидът е зло, расата е Бог. Не съществуват никакви мотиви и добродетели, освен служенето на расата. Бълнувам ли или това е безмилостната реалност на почти два континента? Нали знаеш как действат клещите. Ако не си съгласен с едната възможност, ти остава другата. Ще се люшкаш от едната към другата. Затворили сме вратите. Залогът е ясен. Ези — колективизъм, тура — пак колективизъм. На доктрината, която убива индивида, можеш да противопоставиш доктрината, която убива индивида. Предай душата си или на колективен орган, или на водач. Но я предай, предай, предай. Това е моята техника, Питър. Давай отрова за храна и отрова за противоотрова. Украсявай дребните неща и не се отклонявай от главната цел. Предложи на глупците възможности за избор, за да се позабавляват, но не забравяй единствената цел, която трябва да постигнеш. Да убиеш индивида. Да убиеш душата на човека. Останалото ще последва автоматично. Виж сегашното състояние на света. Още ли смяташ, че съм луд, Питър?

Кийтинг седеше на пода с изпънати крака. Вдигна едната си ръка и заразглежда върховете на пръстите, после ги лапна и изгриза един нокът. Но движението беше измамно, той бе сведен до едно-единствено сетиво — слухът. Тухи знаеше, че няма да последва отговор.

Кийтинг послушно изчакваше. Беше му все едно. Настъпи тишина. Не му оставаше нищо друго, освен да чака, докато Тухи заговори отново.

Тухи сложи ръце на страничните облегалки на стола, вдигна китки с дланите нагоре и стисна дървото. Чу се леко плясване, като решителен завършек. Изправи се на крака и каза мрачно:

— Благодаря ти, Питър. Честността се изкоренява трудно. Цял живот съм произнасял речи пред големи аудитории. Но такава реч никога не ще имам възможност да произнеса.

Кийтинг вдигна глава. Гласът му прозвуча като отплата за страха. Не беше изплашен, но изразяваше онова, което ще му се случи в следващия час:

— Не си отивай, Елсуърт.

Тухи застана над него и тихо се изсмя.

— Това е твоят отговор, Питър. Доказателството за мен. Ти знаеш какъв съм, знаеш какво съм ти сторил, нямаш никакви илюзии за добродетел. Но не можеш да се разделиш с мен и никога не ще можеш да ме напуснеш. Досега ми се подчиняваше в името на някакви идеали. Занапред ще се подчиняваш и без идеали. Защото за нищо друго не те бива… Лека нощ, Питър.