Айн Ранд
Изворът (23)

VIII

Транспарантите на прозорците във всекидневната бяха вдигнати. Светлините на града се издигаха до черния хоризонт в средата на стъклата. Доминик седеше на бюрото си. Завършваше корекцията на една статия, когато някой звънна на входната врата. Никога не идваха гости без предупреждение. Тя вдигна поглед, обзета от яд и любопитство. Моливът й увисна във въздуха. В коридора се разнесоха стъпките на камериерката, която влезе и каза:

— Един господин иска да ви види, госпожо. — В гласа й се прокрадна нотка на враждебност. Обясни, че господинът отказал да съобщи името си.

Доминик понечи да попита дали мъжът е с оранжева коса, но замълча. Дръпна рязко молива и каза:

— Покани го да влезе.

Вратата се отвори. В светлината от коридора тя видя дълъг врат и скосени рамене, като силует на бутилка. Разнесе се звучен, кадифен глас:

— Добър вечер, Доминик. — Позна Елсуърт Тухи, когото никога не бе канила в дома си.

Усмихна се и каза:

— Добър вечер, Елсуърт. Не съм те виждала толкова отдавна.

— Би трябвало да ме очакваш точно сега, не мислиш ли? — Той се обърна към камериерката: — Коантро, моля, ако има, сигурен съм, че има.

Камериерката изгледа Доминик с широко отворени очи. Доминик й кимна мълчаливо и тя излезе, затваряйки вратата.

— Заета си, разбира се — каза Тухи, поглеждайки към отрупаното бюро. — Много ти отива, Доминик. Освен това дава резултати. Напоследък пишеш много по-добре.

Тя пусна молива, преметна ръка през облегалката на стола, обърна се към него и го погледна кротко.

— Какво искаш, Елсуърт?

Той остана прав и заразглежда стаята без да бърза, с експертно любопитство.

— Не е зле, Доминик. Точно така си представях, че изглежда домът ти. Малко студен. Знаеш ли, на твое място не бих държал онова кресло в ледено синьо. Набива се на очи. Прекалено добре пасва. Точно каквото всеки би очаквал точно на това място. Бих го сменил с морковено оранжево. Грозно, заслепяващо, натрапчиво рижо. Като косата на г-н Хауърд Роурк. Това е само en passant — случайна реплика, абсолютно нищо лично. Достатъчен е само нюанс на неподходящ цвят и цялата стая ще се промени. Ще й придаде елегантност. Цветята са добре аранжирани. Картините също — никак не са зле.

— Хубаво, Елсуърт. Защо си дошъл?

— Нали знаеш, че никога не съм идвал тук? Никога не си ме канила. Не знам защо. — Седна удобно, с глезен върху коляното — тънък крак, протегнат хоризонтално върху другия тънък крак. Под ръба на панталона се показа стегнат метално сив чорап, а над него ивица синкаво бяла кожа с няколко черни косъмчета. — Но и ти беше толкова необщителна. В минало време, скъпа моя, в минало време. Нали каза, че не сме се виждали отдавна? Вярно е. Ти беше толкова заета — по такъв необичаен начин. Гости, вечери, незаконни барове и чаени партита. Нали?

— Така е.

— Чаени партита — според мен те са върхът. Хубаво място за парти — голяма стая, само да я напълниш с хора, особено ако не си много претенциозен с кого ще я напълниш, а ти не си. Не и сега. Какво им поднасяш? Паста от аншоа и яйца, нарязани на сърчица?

— Хайвер и лук, нарязан на звездички.

— А за възрастните дами?

— Топено сирене и орехови ядки, нарязани спираловидно.

— Иска ми се да те видя как се занимаваш с такива неща. Проявяваш завидно внимание към възрастните дами. Особено към червивите с пари — със зетьове в бизнеса с недвижими имоти. Макар че според мен не е толкова зле да отидеш да гледаш „Удари ми един“ с Комодор Хигби. Той има зъбна протеза и чудесен незастроен парцел на ъгъла на Бродуей и Чамбърс.

Камериерката влезе с подноса. Тухи вдигна изящно чашата и вдъхна аромата на ликьора. Камериерката излезе.

— Ще ми кажеш ли за какъв дявол ти е това разузнаване — няма да питам кой разузнава — и защо са ти подробните сведения за моите занимания? — попита равнодушно Доминик.

— Можеш да ме попиташ кой. Всеки и всички. Защо мислиш хората така изведнъж заговориха каква прекрасна домакиня е г-ца Доминик Франкън? Г-ца Доминик Франкън се изявява като втора Кики Холкъм, но е далеч по-добра — далеч! Много по-изтънчена, много по-умела и освен това, помислете само колко е по-красива. Време е да се възползваш някак от фантастичната си външност, заради която всяка жена би ти прерязала гърлото. Пропиляваш я, разбира се, ако се замислим за формата и нейната функция, но поне някои хора извличат изгода от нея. Баща ти например. Сигурен съм, че е възхитен от новия ти живот. Малката Доминик започва да се държи приятелски с хората. Малката Доминик най-после става нормална. Той, разбира се, греши, но е хубаво, че се чувства щастлив заради теб. Както и още няколко други хора. Аз например. Макар че никога не би си помръднала пръста, за да ме направиш щастлив, но нали виждаш какво хубаво качество имам: да извличам наслада от нещо, което изобщо не е предназначено за мен, по най-безкористен начин.

— Не отговаряш на въпроса ми.

— Точно това правя. Ти ме попита защо проявявам такъв интерес към твоите занимания и аз ти отговарям: защото ме правят щастлив. Има и нещо друго, от което някой би се изненадал — макар и недалновидно, — ако събирах информация за заниманията на враговете си. Но да не съм осведомен за действията на хората, които са на моя страна… със сигурност не ме смяташ за толкова калпав генерал. А каквото и да си мислиш за мен, поне никога не ще ме смяташ за калпав.

— Хората на твоя страна ли, Елсуърт?

— Виж, Доминик, това ти е проблем на стила — и писмения, и говоримия: използваш твърде много въпросителни. Не е хубаво, както и да го погледнеш. Особено зле е, когато е ненужно. Нека да изоставим тази техника на разпит и просто да си поговорим, тъй като и двамата сме наясно и няма защо да си задаваме никакви въпроси. Ако трябваше да си задаваме въпроси… ти щеше да ме изхвърлиш оттук. Вместо това ти ми поднесе много скъп ликьор.

Задържа ръба на чашата под носа си и вдъхна аромата нехайно и чувствено. Този жест би бил равностоен на звучно просташко мляскане, ако бяха на маса и се хранеха, но бе извънредно елегантен над ръба на чашата от гравиран кристал, притисната към тънкия му мустак.

— Добре — каза тя. — Кажи каквото имаш.

— Точно това правя. Което е проява на внимание от моя страна, защото ти не си готова да говориш. Все още не. Добре, нека поговорим — нека поразсъждаваме — за това колко е интересно някои хора да те приемат така въодушевено в средата си, да те приобщават, да се тълпят при теб. Защо става така според теб? Самите те са доста високомерни, но щом някой, който през целия си живот се е държал високомерно към тях, внезапно рухне и стане общителен, всички идват вкупом, търкалят се по гръб със свити лапи и чакат да ги чешеш по коремите. Защо? Според мен може да има две обяснения. Приятното обяснение, е, че те са великодушни и искат да те почетат с приятелството си. Само че приятните обяснения никога не са верни. Другото е, че знаят как се принизяваш, ако почувстваш нужда от тях, че слизаш от някакъв връх — всяка самота е връх — и изпитват наслада да те повлекат още по-надолу със своето приятелство. Макар, разбира се, никой от тях да не го осъзнава, освен самата ти. Затова изживяваш агония, когато правиш такива неща. Никога не ги правиш в името на благородна кауза. Правиш ги само заради набелязаната цел, а тя е много по-порочна от средството и затова го прави приемливо.

— Знаеш ли, Елсуърт, каза едно изречение, което никога не би използвал в рубриката си.

— Така ли? Несъмнено. Мога да ти кажа доста неща, които никога не бих използвал в рубриката си. Кое е изречението?

— Всяка самота е връх.

— Това ли? Да, съвсем вярно. Не бих го използвал. Предоставям ти го — макар че не е толкова добро. Доста сурово. Ще ти кажа по-качествени някой ден, ако желаеш. Жалко, все пак, че само това ти хареса от моята малка реч.

— Какво искаше да си харесам?

— Ами моите две обяснения например. В тях се съдържа интересен въпрос. Кое е по-хубаво: да вярваш в доброто у хората и да ги товариш с благородство, което не са в състояние да понесат, или да ги виждаш каквито са, да ги приемаш, защото така се чувстват комфортно? Любезността е по-важна от справедливостта, разбира се.

— Не ме е грижа за това, Елсуърт.

— Не си ли в настроение за отвлечени размисли? Интересуваш се само от конкретни резултати ли? Добре. Колко поръчки успя да издействаш за Питър Кийтинг през последните три месеца?

Тя стана, отиде до подноса, оставен от камериерката, наля си питие и каза:

— Четири — и вдигна чашата към устата си. Обърна се към него и го погледна. Стоеше права с чашата в ръка. Добави: — Това е прочутата техника на Тухи. Никога не забивай гвоздея в началото или в края на текста. Забий го на най-неочакваното място. Напълни цялата статия с глупости, само за да пробуташ един-единствен важен ред.

Той се поклони галантно.

— Точно така. Затова обичам да разговарям с теб. Човек си губи времето да проявява изтънченост и поквареност пред хора, които дори не си дават сметка за това. Но глупостите никога не са произволни, Доминик. Освен това не знаех, че техниката на рубриката ми е разкрита. Ще трябва да измисля нова.

— Не си прави труда. Харесва се.

— Разбира се. Всичко, което напиша, се харесва. Значи четири поръчки? Пропуснал съм една. Преброил бях три.

— Ако това е всичко, което си искал да узнаеш, не разбирам защо е трябвало да идваш тук. Ти много харесваш Питър Кийтинг, а аз му помагам много ловко, далеч по-добре, отколкото би се справил ти. Така че е излишно да ме убеждаваш колко е добър.

— Допусна две грешки в едно изречение, Доминик. Една неволна грешка и една лъжа. Неволната ти грешка е предположението, че искам да помагам на Питър Кийтинг — между другото, мога да му помогна много по-добре от теб, помагал съм му и ще му помагам, но това са по-пространни разсъждения. Лъжата е, че съм дошъл тук, за да говорим за Питър Кийтинг — ти знаеш за какво съм дошъл да говорим от мига, в който ме видя на вратата. Ти би допуснала да ти се натрапи и човек, който ти е далеч по-противен от мен, за да говорите на тази тема. Макар че не знам кой би могъл да е по-противен от мен в този момент.

— Питър Кийтинг — каза тя.

Той направи гримаса, сбръчквайки нос:

— Едва ли. Твърде незначителен е. Но нека си поговорим за Питър Кийтинг. Какво удобно съвпадение, че е съдружник на баща ти. Ти се претрепваш, за да осигуриш поръчки на баща си, като предана дъщеря — нищо по-естествено от това. За последните три месеца си направила чудеса за фирмата „Франкън&Кийтинг“. И то само като се усмихваш на видни дами и се явяваш с поразителни тоалети на шикозни приеми. Питам се какво ли би постигнала, ако решиш да стигнеш докрай и продадеш ненадминатото си тяло за нещо различно от естетическа наслада… за поръчки за Питър Кийтинг например. — Той замълча. Тя не му отвърна. Продължи: — Поздравления, Доминик, заслужи най-високото ми мнение, защото не си шокирана.

— Какво целиш, Елсуърт? Да ме шокираш или да ми правиш намеци?

— Може би много неща — предварителен сондаж например. Но всъщност не целях нищо. Само си позволих малко вулгарност. Това също е техника на Тухи — винаги препоръчвам неподходящ ход в подходящо време. По същество съм толкова сериозен и скучен пуритан, че от време на време си позволявам по малко цвят — за да наруша еднообразието.

— Така ли, Елсуърт? Чудя се какъв си — по същество. Не знам.

— Смея да кажа, че никой не знае — каза сладко той. — Макар че всъщност няма никаква тайна. Много е просто. Всичко е просто, ако го сведеш до основни понятия. Ще се изненадаш, ако узнаеш колко малко са основните понятия. Май са само две. И те обясняват всичко за нас. Трудното е разплитането, опростяването, с което на хората не им се занимава. А и резултатите няма да им харесат.

— Не ме интересува. Знам каква съм. Хайде, кажи го. Аз съм просто кучка.

— Не се заблуждавай, скъпа. Много по-лоша си от кучка. Ти си светица. Което показва защо светците са опасни и нежелани.

— А ти?

— Всъщност знам точно какъв съм. Това обяснява много неща за мен. Давам ти полезна идея — ако желаеш да я използваш. Ти не желаеш, разбира се. Но можеш да я използваш в бъдеще.

— Защо да я използвам?

— Имаш нужда от мен, Доминик. Можеш дори малко да вникнеш в мен. Не се страхувам от такова нещо. Не и от теб.

— Имам нужда от теб ли?

— Хайде, прояви малко смелост.

Тя седна. Зачака студено и мълчаливо. Той се усмихна с нескрито удоволствие.

— Да видим — каза той, разглеждайки тавана с небрежно внимание, — какви поръчки си издействала за Питър Кийтинг. Бизнес сградата „Крайън“ беше напразно усилие — Хауърд Роурк нямаше никакъв шанс там. Къщата на Линдзи си струваше — със сигурност са обмисляли дали да я възложат на Роурк и ако не беше ти, той щеше да я получи. Същото се отнася и за клуба „Стоунбрук“ — той имаше шансове, но ти му ги отне. — Погледна я и тихо се изсмя. — Нямаш ли коментар по въпроса за техниките и ударите, Доминик? — Усмивката му беше като студена мазнина, плаваща над леещия се звучен глас. — Но ти не успя с вилата на Норис — както знаеш, той получи поръчката за нея миналата седмица. Е, не можеш да постигаш сто процента успех. В края на краищата „Енрайт Хауз“ е голяма работа, много се говори за нея и доста хора започват да проявяват интерес към г-н Хауърд Роурк. Но ти се справяш забележително добре. Поздравления. Е, не намираш ли, че съм много добър с теб? Всеки творец има нужда да го оценят — а теб няма кой да те похвали, тъй като никой не знае точно какво правиш, освен Роурк и аз, но той няма да ти благодари. Всъщност може би Роурк не знае какво правиш, а това ти разваля удоволствието, не е ли така?

Тя попита изморено:

— Откъде знаеш какво правя?

— Скъпа, да не би да си забравила, че аз ти дадох тази идея?

— О, да — отвърна тя разсеяно. — Разбира се.

— Освен това знаеш защо съм тук. Знаеш какво имам предвид, когато говоря за „моята страна“.

— Да. Разбира се.

— Това е договор, скъпа моя. Съюз. Съюзниците никога не се доверяват един на друг, но от това ефективността им не намалява. Възможно е мотивите ни да са напълно противоположни. И те са. Но няма значение. Резултатът ще е същият. Не е задължително да имаме обща благородна цел. Необходимо е само да имаме общ враг. Какъвто имаме.

— Да.

— Затова имаш нужда от мен. Вече ти бях полезен.

— Да.

— Мога да навредя на твоя г-н Роурк много повече от всяко твое чаено парти.

— В името на какво?

— Остави това. Аз не те питам защо.

— Добре.

— Значи се разбрахме? Съюзници ли сме?

Тя го погледна и се наведе съсредоточено, с безизразно лице.

— Съюзници сме.

— Чудесно, скъпа. Слушай внимателно. Престани да го споменаваш в рубриката си през ден. Знам, всеки път му нанасяш ожесточени удари, но е излишно. Името му е непрекъснато във вестниците, но ти не бива да го правиш. Още нещо: ще е по-добре да ме каниш на тези твои чаени партита. Има неща, които аз мога да направя, а ти не можеш. Още един съвет: г-н Гилбърт Колтън, калифорнийският производител на керамика, възнамерява да строи фабрика на изток. Търси добър архитект модернист. Мисли за г-н Роурк. Не допускай Роурк да получи поръчката. Тя е огромна, а и рекламата ще е голяма. Измисли нов сандвич за чая на г-н Колтън. Направи каквото ти дойде на ум, но не допускай Роурк да получи поръчката.

Тя стана, тръгна бавно към масата с отпуснати ръце и си взе цигара. Запали я, обърна се към него и каза равнодушно:

— Умееш да говориш много кратко и по същество… когато пожелаеш.

— Когато смятам, че е необходимо.

Застана до прозореца и се загледа над града. Каза:

— Никога не си направил нищо против Роурк. Не знаех, че толкова те е грижа.

— О, скъпа. Наистина ли не съм направил нищо?

— Никога не си писал за него.

— Точно това съм направил против г-н Роурк, скъпа. Засега.

— Кога чу за него за първи път?

— Когато видях скиците на къщата на Хелър. Нали знаеш, че не бих пропуснал такова нещо? А ти кога узна за него?

— Когато видях скиците на „Енрайт Хауз“.

— Не беше ли по-рано?

— Не.

Тя пушеше мълчаливо. Каза, без да се обръща към него:

— Елсуърт, ако някой от нас се опита да повтори онова, което си казахме тук тази вечер, другият ще отрече и то никога не ще може да бъде доказано. Така че няма значение дали сме искрени един с друг, нали? Съвсем безопасно е. Защо го мразиш?

— Не съм казал, че го мразя.

Тя вдигна рамене.

— А за другото — добави той — мисля, че можеш да си отговориш сама.

Тя кимна бавно към блестящата точица на отразената в стъклото цигара.

Той стана, отиде до нея и се загледа в светлините на града под тях, в ъглестите очертания на сградите, в тъмните стени, озарени от светлината на прозорците. Стените приличаха на мрежа от тънък черен воал над твърда лъчиста маса. Елсуърт Тухи каза тихо:

— Погледни. Върховно постижение, нали? Драматично постижение. Помисли колко хиляди са работили, за да създадат града и колко милиони се възползват от него. Някои твърдят, че благодарение на духа на десетина души, пръснати във времето, не повече от десетина — а може би и по-малко — нямаше да има и следа от всичко това. Може и да е вярно. Ако е така, пак има две възможни гледни точки. Можем да кажем, че тези десетина са велики благодетели, че всички ние съществуваме благодарение на великолепната щедрост на техния дух, която приемаме с радост, благодарност и братска обич. Но можем да кажем също, че с блясъка на техните постижения, с които не можем нито да се мерим, нито да съхраним, тези дузина души ни показват какви сме, че не искаме безвъзмездните дарове на тяхното величие, че предпочитаме пещера до кално блато и огън, запален с търкане на пръчки пред небостъргачи и неонови светлини… ако пещерата и пръчките са границата на нашите творчески способности. От двете гледни точки, Доминик, коя според теб е истински човеколюбивата? Защото аз съм човеколюбец.

 

 

След време Доминик откри, че по-лесно общува с хора. Научи се да приема самоизтезанието като изпитание за издръжливост, тласкана от любопитството да разбере колко може да устои. Явяваше се на официални вечери, на театър, приеми и танци грациозна и усмихната. С усмивката лицето й изглеждаше по-блестящо и студено, като слънце в зимен ден. Изслушваше равнодушно празните думи, изричани така, сякаш онзи, който ги произнася, би се засегнал от най-малкия признак на въодушевление или интерес от страна на събеседника си, сякаш досадата е единствената възможна връзка между хората, единственото нещо, което може да запази застрашеното им достойнство. Кимаше непрекъснато и се съгласяваше с всичко.

— Да, господин Холт, мисля, че Питър Кийтинг е човекът на века — на нашия век.

— Не, господин Инскип, не и Хауърд Роурк, Хауърд Роурк не е подходящият… Шарлатанин ли? Разбира се, че е шарлатанин. Трябва да се замислите за почтеността му… Не е кой знае какво ли? Разбира се, г-н Инскип, че Хауърд Роурк не е кой знае какво. Всичко е въпрос на мащаби и дистанция — и дистанция… Не, не пия много, г-н Инскип — драго ми е, че харесвате очите ми — да, винаги са такива, когато се забавлявам — стана ми много приятно, като казахте, че Хауърд Роурк не е кой знае какво.

— Запознахте се с г-н Роурк ли, г-жо Джоунс? И той не ви хареса?… Да, той е от хората, към които човек не може да изпита съчувствие. Колко вярно. Съчувствието е прекрасно нещо. Човек изпитва съчувствие, като види смачкана гъсеница. Извисяващо преживяване. Човек може да му се отдаде и да го разпръсне около себе си — все едно че си отпуска колана. Няма защо да си стяга корема, сърцето или духа, когато е обзет от съчувствие. Трябва само да погледне надолу. Толкова е лесно. Като гледате нагоре, ви заболява вратът. Съчувствието е най-голямата добродетел. То оправдава страданието. По света трябва да има страдание, иначе как можем да сме добродетелни и да изпитваме съчувствие?… О, то има своя противоположност — но тя е толкова трудна и завладяваща… Възхищението, г-жо Джоунс, възхищението. Но то изисква много повече от отпускане на колан… Затова казвам, че всеки, когото не сме в състояние да съжалим, е покварен. Като Хауърд Роурк.

Често ходеше късно нощем в стаята на Роурк. Ходеше без да го предупреди, сигурна, че ще го завари сам. В стаята му не се налагаше никого да щади, да лъже, да се съгласява или да омаловажава собственото си съществуване. Тук беше свободна да оказва съпротива, радваща противника, който е твърде силен, за да се страхува от битката и достатъчно силен, за да се нуждае от битка. Срещаше воля, която й разкриваше собствената й същност, недосегаема, докосвана само в честна битка, в която или побеждаваш, или те побеждават, но оставаш съхранен и в победата, и в поражението, вместо да те погълне лепкаво безличие.

Лягаха заедно в леглото и извършваха акт на насилие. Беше отстъпление, още по-цялостно заради силната им съпротива. Беше акт, изпълнен с напрежение, като всички значими неща на земята. Напрежението между тях бе като електричество, то бе сила, подхранвана от съпротивлението, потичаща по опъната метална жица; беше и като вода, която се превръща в енергия от възпиращото насилие на язовирната стена. Допирът на кожата му с нейната не бе ласка, а порив на болка, породена от неудържимото желание, от отприщването му след изминалите часове на копнеж и въздържане. Вършеха го със стиснати зъби и омраза, с нетърпимост и агония, със страст — дума, изкована да означава страдание. Беше миг, изтъкан от омраза, напрежение и болка. Миг, който разбива своите елементи, преобразява ги тържествуващо и помита всяко страдание, за да го превърне в неговата антитеза — възторга.

Идваше в стаята му след прием, облечена в дълга вечерна рокля, скъпа и крехка като коричка лед около тялото й. Облягаше се на стената, за да усети мазилката под кожата си. Оглеждаше бавно всеки предмет наоколо, грубата кухненска маса, отрупана с хартия, металните линии, кърпите с черни петна от пръсти, голите дъски на пода. Плъзгаше поглед по блестящия сатен на роклята, до малкия триъгълник на сребристия сандал, мислейки как ще бъде разсъблечена. Обичаше да кръжи из стаята, да си хвърли ръкавиците върху разпилените моливи, гуми и парцали, да остави сребристата си чантичка върху някоя мръсна захвърлена риза, да отвори фермоара на брилянтната си гривна и да я пусне в чиния с остатъци от сандвич, до някой недовършен чертеж.

— Роурк — казваше тя и заставаше зад стола му. Обгръщаше му раменете и мушваше ръце под ризата, с разтворени пръсти, притиснати към гърдите му. — Днес накарах господин Саймънс да възложи поръчката си на Питър Кийтинг. Тридесет и пет етажна сграда, колкото поиска като разходи, парите не са проблем, важно е изкуството, чистото изкуство. — Чу тихия му смях. Той не се обърна да я погледне, само пръстите му се сключиха около китката й. Изтегли ръката й още по-надолу под ризата, притискайки я силно към кожата си. Тя дръпна главата му назад и се наведе, за да покрие устните му със своите.

Веднъж влезе и намери на масата брой на „Банър“, отворен на страницата с „Вашият дом“ от Доминик Франкън. Рубриката съдържаше следния текст: „Хауърд Роурк е архитектурният маркиз дьо Сад. Влюбен е в своите сгради — само ги погледнете.“ Знаеше, че вестникът не му харесва, че го е сложил там само заради нея, че я наблюдава с онази полуусмивка, която й вдъхва страх. Това я ядосваше. Искаше й се той да чете всичко, написано от нея, и все пак предпочиташе мисълта, че нейните статии го нараняват достатъчно, за да ги избягва. После лягаха на леглото, той целуваше гърдите й, тя гледаше през оранжевата му коса към вестника, който се белееше на масата и той я усещаше да тръпне от удоволствие.

Седна на пода, до краката му, с глава притисната в коленете му. Пое ръката му, обхващайки с юмрук последователно всеки от пръстите му, стискайки го здраво и плъзгайки бавно юмрука си надолу по дължината на пръста. Усети твърдите възли на ставите и попита тихо:

— Роурк, нали искаше да получиш фабриката на Колтън? Нали много я искаше?

— Да, много — отвърна той без усмивка и без болка. Тя повдигна ръката му към устните си и я задържа там за дълго.

Стана от леглото в тъмнината и прекоси стаята гола, за да си вземе цигара от масата. Наведе се към пламъка на кибритената клечка и плоският й корем леко се изви при движението. Той каза:

— Запали една и на мен — и тя постави цигара между устните му. Заразхожда се из тъмната стая пушейки, а той лежеше в леглото, опрян на лакът и я наблюдаваше.

Веднъж дойде и го завари да работи на масата. Каза й:

— Трябва да свърша. Седни. Изчакай.

Повече не я погледна. Тя зачака мълчаливо, свита на един стол в най-далечния край на стаята. Наблюдаваше правите линии на веждите му, съсредоточено опънати, формата на устата му, пулсиращата вена под стегнатата кожа на врата му, рязката хирургическа увереност на ръката му. Не приличаше на творец, а на работник в кариера, на разрушител на стени, на монах. Прииска й се да не спира да работи, да не я поглежда. Искаше й се да съзерцава аскетичната чистота на личността му, лишена от всякаква чувственост, да съзерцава тази гледка… и да мисли за онова, което добре помнеше.

Понякога нощем той отиваше в нейния апартамент, също както тя ходеше в неговия, без предупреждение. Ако се случеше тя да има гости, той казваше:

— Отпрати ги — и влизаше в спалнята, а тя ги отпращаше. Имаха мълчаливо споразумение да не се явяват заедно пред хора. Спалнята й беше изящна, със стъклени мебели в студено бледозелено. Обичаше да влиза в спалнята й с работните си дрехи, след като бе прекарал цял ден на строежа. Отмяташе покривката на леглото. Сядаха и си говореха спокойно час-два, без да поглеждат към леглото, без да споменават нито нейните статии, нито неговите сгради, нито последната поръчка, която бе издействала за Питър Кийтинг. Харесваше им да се отпуснат. Така часовете ставаха още по-чувствени от отлаганите мигове.

Понякога вечер сядаха във всекидневната й, до големия прозорец над града. Харесваше й да го вижда до този прозорец. Стоеше полуобърнат към нея, пушеше и гледаше надолу, към града. Тя се отдръпваше от него, сядаше на пода в средата на стаята и го наблюдаваше.

Веднъж той стана от леглото, тя светна лампите и го видя изправен и гол. Загледа се в него, после каза с тих и отчаян глас, безнадеждна в искреността си:

— Роурк, всичко, което правя в живота си, се дължи на този свят, който те принуди да работиш в кариерата миналото лято.

— Зная.

Седна на пода до леглото. Тя се приближи до него, притисна лице към бедрото му, сви се с крака върху възглавницата и с отпусната ръка, прокарвайки бавно длан по крака му, от глезена към коляното и обратно. Каза:

— Разбира се, ако зависеше от мен, когато си бил сломен и без работа миналата пролет, щях да те изпратя точно на тази работа, точно в тази кариера.

— И това зная. А може би щеше да направиш друго. Да ме пратиш да чистя тоалетните в клуба на АГА.

— Да. Възможно е. Сложи си ръката на гърба ми, Роурк. Задръж я там. Така. — Лежеше неподвижно, с лице, заровено в коленете му. Ръката й висеше край леглото, сякаш животът в нея бе само в кожата между раменете, под неговата ръка.

В светските салони, които посещаваше, в ресторантите, в офисите на АГА, всички заговориха за неприязънта на г-ца Доминик Франкън от вестник „Банър“ към Хауърд Роурк, архитектът особняк на Роджър Енрайт. Това му създаваше скандална слава. Хората казваха: „Роурк ли? Та той е човекът, когото Доминик Франкън ненавижда.“ „Дъщерята на Франкън е познавачка на архитектурата и ако казва, че не го бива, трябва да е по-калпав, отколкото си мислех.“ „Господи, тези двамата наистина се мразят! Макар че доколкото знам, дори не се познават.“ Харесваше й да слуша тези приказки. Зарадва се на статията на Атълстън Бийсли в Бюлетина на АГА за архитектурата на средновековните замъци: „За да разберем мрачната ярост на тези постройки, трябва да си спомним, че феодалите са воювали дивашки — както враждуват г-ца Доминик Франкън и г-н Хауърд Роурк.“

Остин Хелър, с когото бяха приятели, веднъж й заговори по въпроса. Не го бе виждала толкова ядосан. На лицето му нямаше и следа от чара на обичайната му саркастична самоувереност.

— Какво по дяволите си мислиш, че правиш, Доминик? — сопна й се той. — Не съм виждал по-голямо журналистическо хулиганство. Защо не оставиш тия работи на Елсуърт Тухи?

— Елсуърт го бива, нали? — каза тя.

— Той поне си държи мръсната уста затворена за Роурк — макар че, разбира се, това също е неприлично. Но какво става с теб? Даваш ли си сметка за кого и какво говориш? Не ти ли беше достатъчно забавление, като похвали онова изчадие на дядката Холкъм, или като се грижиш за поръчките за собствения си баща и за момчето от месарски календар, което си е взел за съдружник. Дотук добре. Но да използваш същия интелектуален подход към човек като Роурк… Знаеш ли, мислех, че си почтена и умна… ако ти дадат възможност да използваш тези качества. Всъщност, мислех си, че се държиш като уличница, за да подчертаеш посредствеността на всичките боклуци, за чиято работа ти се налага да пишеш. Но не съм допускал, че си безотговорна кучка.

— Сгрешил си — каза тя.

Една сутрин Роджър Енрайт влезе в кабинета й и каза, без да я поздрави:

— Вземи си шапката. Идваш с мен да я видиш.

— Добро утро, Роджър — каза тя. — Какво да видя?

— „Енрайт Хауз“. Докъдето е стигнал строежът.

— Разбира се, Роджър — тя се усмихна и стана. — С удоволствие ще разгледам „Енрайт Хауз“.

В колата го попита:

— Какво целиш, Роджър? Опитваш се да ме подкупиш ли?

Той седеше сковано на огромните сиви възглавници в своята лимузина, без да я поглежда. Отвърна:

— Мога да разбера глупавото озлобление. Мога да разбера невежото озлобление. Но не мога да разбера умишленото очерняне. Разбира се, ти си свободна да напишеш каквото пожелаеш… след това. Но то няма да е нито глупост, нито невежество.

— Надценяваш ме, Роджър — тя сви рамене и повече не проговори.

Минаха покрай дървената ограда и влязоха в джунгла от гола стомана и дъски — бъдещата „Енрайт Хауз“. Доминик стъпваше леко с високите си токове по опръсканите с вар дъски. Движеше се изправена, безгрижно и дръзко елегантна. Спря и погледна към затвореното в стоманена рамка небе, което изглеждаше по-далеч от обичайното, запратено нагоре от извисяващите се греди. Загледа се в стоманените клетки на бъдещите помещения, към дръзките ъгли, към невероятно сложната конструкция, оживяваща в изчистено и логично цяло, гол скелет с въздушни повърхности, очертаващи стените, гол скелет в студения зимен ден, зареден с обещание за раждане и живот, като разлистващо се дърво.

— О, Роджър!

Той я погледна и видя изражение на човек, отишъл на църква на Великден.

— Нищо не съм подценил — каза той сухо. — Нито теб, нито сградата.

— Добро утро — каза зад тях нисък, рязък глас.

Появата на Роурк не я изненада. Не го чу да се приближава, но присъствието му бе съвсем нормално на строежа на сградата, която бе проектирал. Усети присъствието му от мига, в който премина през външната ограда. Строежът сякаш изразяваше същността му много по-ярко от собственото му тяло. Застана пред тях с ръце в джобовете на широкото палто, без шапка в студа.

— Госпожица Франкън, господин Роурк — каза Енрайт.

— Вече се запознахме — каза тя, — у Холкъм. Ако г-н Роурк си спомня.

— Разбира се, г-це Франкън — каза Роурк.

— Исках г-ца Франкън да види сградата — каза Енрайт.

— Да ви разведа ли из строежа? — попита го Роурк.

— Да, моля ви — отвърна тя.

Тримата тръгнаха из строежа. Работниците любопитно зяпаха Доминик. Роурк обясняваше разпределението на бъдещите стаи, системата от асансьори, отоплителната инсталация, разположението на прозорците, също както би обяснявал на хората на строителния предприемач. Тя задаваше въпроси, той отговаряше.

— Каква е кубатурата, г-н Роурк?

— Колко тона стомана ще отидат?

— Внимавайте с тръбите, г-це Франкън. Минете оттук.

Енрайт вървеше заедно с тях. Погледът му бе прикован в земята. Попита:

— Как върви, Хауърд?

Роурк се усмихна и отговори:

— Два дни преди срока. — Заговориха за строежа, все едно че бяха братя. За миг я забравиха. Металният грохот на машините заглушаваше думите им.

Изправена в самото сърце на сградата, тя помисли, че не притежава от него нищо, освен тялото му, но тук й се разкрива останалото, тук може да го види и да го докосне, открит за всички; трегерите, тръбопроводите и извисяващите се пространства бяха негови и не биха могли да принадлежат на никой друг в света; те бяха негови като лицето и душата му; виждаше зараждащата се сграда, сътворена от него, както и вътрешната му сила, която го бе подтикнала да я сътвори, виждаше крайната цел и причината, събрани в едно. Виждаше движещата сила, бликаща от всяка стоманена линия и изразяваща същността на човека, която в този миг й принадлежеше, защото я виждаше и вникваше в нея.

— Изморихте ли се, г-це Франкън? — попита Роурк, вглеждайки се в лицето й.

— Не — каза тя, — не, ни най-малко. Мислех си… какви водопроводни връзки ще използвате тук, г-н Роурк?

 

 

След няколко дни седна на ръба на чертожната му маса и видя вестника с рубриката си: „Ходих на строежа на Енрайт. Иска ми се при бъдещо въздушно нападение бомба да разруши тази сграда. Така тя ще има достоен край. Много по-добър, отколкото ако остарее и почернее, осквернявана от семейните снимки, мръсните чорапи, миксерите за коктейли и обелките на грейпфрутите, изядени от нейните обитатели. Няма човек в Ню Йорк, достоен да живее в тази сграда.“

Роурк застана до нея и притисна крака в коленете й. Погледна вестника с усмивка.

— Съвсем обърка Роджър — каза той.

— Той прочете ли статията ми?

— Бях в кабинета му тази сутрин, когато я прочете. Първо те нарече с имена, каквито не съм чувал да изрича. След това каза: чакай малко, прочете я отново, придоби твърде озадачен вид, но вече не беше ядосан. После каза: като го прочетеш по един начин… но пък от друга страна…

— Ти каза ли му нещо?

— Не. Знаеш ли, Доминик, признателен съм, но кога ще престанеш да ме обсипваш с такива екстравагантни хвалби? Някой може да забележи. А на теб няма да ти хареса.

— Някой друг ли?

— Ти знаеше, че на мен ми е ясно, още от първата ти статия за „Енрайт Хауз“. Искаше да съм наясно. Но не мислиш ли, че някой друг може да разбере как точно правиш нещата?

— О, да. Но последствията — за теб — ще бъдат по-лоши, отколкото ако не разберат. Ще те намразят още повече. Но не знам кой би си направи труда да разбере. Освен ако… Роурк, какво мислиш за Елсуърт Тухи?

— За бога, защо изобщо да мисля за Елсуърт Тухи?

 

 

Доставяха й удоволствие редките срещи с Роурк на приеми, където го водеха Хелър или Енрайт. Харесваше й неговото учтиво, безлично „госпожице Франкън“. Наслаждаваше се на изнервеното внимание на домакинята, която се старае да не допусне да са заедно. Знаеше, че околните очакват експлозия или драстична враждебност, каквато никога не проявяваха. Не се стремеше да се среща с Роурк, но и не го избягваше. Говореха си, ако се случат заедно, както биха си говорили с всеки друг. Не изискваше усилия, беше нормално и непринудено. За нея беше напълно приемливо, когато са сред хора, да се държат като непознати, дори като врагове. Тези хора може би се чудят какви са отношенията между нас, но никога не биха могли да се досетят, мислеше си тя. Това извисяваше още повече незабравимите им мигове, недокоснати от чужди погледи и от чужди думи. Тези мигове са само в мен и в него, казваше си тя. Изпитваше чувство на притежание, каквото не можеше да изпита никъде другаде — притежание, стигащо до кулминация в стаята, изпълнена с чужди хора, сред които рядко поглеждаше към него.

Когато го зърнеше да разговаря с безизразни, равнодушни лица, тя безразлично отместваше очи. Ако на тези лица имаше враждебност, тя доволно задържаше погледа си за миг. Ядосваше се, когато види усмивка, израз на топлота или одобрение на лице, обърнато към него. Не ревнуваше, нямаше значение дали е лице на мъж или жена — одобрението към него й действаше като обида.

Измъчваха я странни неща: улицата, на която той живееше, прагът пред дома му, колите, които завиваха край къщата. Особено силно мразеше колите — искаше й се да ги застави да се движат по другата улица. Поглеждаше кофата за смет пред верандата на съседната къща и се питаше дали е била на същото място, когато той е минавал на път към кантората сутринта, дали е видял смачканата цигарена кутия отгоре. Веднъж във фоайето на къщата един мъж излезе от асансьора. Тя се вцепени, защото винаги бе смятала, че той е единственият обитател на къщата. Качваше се в малкия асансьор, облягаше се на стената с кръстосани на гърдите ръце и обхващаше раменете си с длани. Чувстваше се на познато и уютно място, сякаш взимаше топъл душ.

Мислеше си за тези неща, докато някой й разказваше за новото представление на Бродуей, а Роурк отпиваше коктейл в другия край на стаята. През това време домакинята шепнеше на някого:

— Господи, не знаех, че Гордън ще доведе Доминик. Остин много ще ми се сърди, защото и приятелят му Роурк е тук.

По-късно лягаше на леглото му със затворени очи, с пламнало лице и мокри устни. Забравяше правилата, които сама си бе наложила, забравяше значението на собствените си думи и шепнеше:

— Роурк, днес си говорехте с един мъж и той ти се усмихваше, този глупак, невероятен глупак, миналата седмица се бе загледал в двойка актьори, които му харесват, искаше ми се да кажа на този човек: не го гледай, нямаш право да гледаш така, нямаш право да го харесваш, защото ще намразиш всичко друго на света, проклети глупако, не го гледай със същите очи, не го гледай, не го харесвай, не го одобрявай, това ми се искаше да му кажа, да не гледа с един и същи поглед и теб, и останалия свят, не мога да понеса такова нещо, не издържам някой от техния свят да те отнема, Роурк… — Не се чуваше какво говори, не виждаше усмивката му, нито напълно разбиращото му изражение, виждаше само лицето му над своето и нямаше какво да крие от него, можеше да му каже всичко, всичко беше ясно, изговорено, изказано.

 

 

Питър Кийтинг беше объркан. Внезапното отдаване на Доминик Франкън на неговата кариера му се струваше смайващо, ласкателно и изключително полезно. Всички му го казваха. Но имаше моменти, когато не се чувстваше нито смаян, нито поласкан, а притеснен.

Стремеше се да избягва Гай Франкън.

— Как успя, Питър? Как го постигна? — питаше Франкън. — Тя си е изгубила ума по теб! Кой би помислил, че точно Доминик… На кого би му хрумнало, че тя е в състояние да прави подобни неща? Ако ги бе вършила преди пет години, вече щях да съм милионер. Но, разбира се, бащата не може да предизвиква такива чувства като… — забеляза мрачното изражение на Кийтинг и завърши изречението с думите: — … като нейния мъж, нали?

— Слушай, Гай — започна Кийтинг, но млъкна, въздъхна и промълви: — Моля те, Гай, нека не…

— Знам, знам. Няма защо да бързаме. Но, дявол да го вземе, Питър, entre nous, не е ли нещо като годеж? Дори повече. И по-явно. — Усмивката изчезна и Франкън стана сериозен и спокоен. Изглеждаше видимо остарял и излъчваше достойнство. — Радвам се, Питър. Точно това ми се искаше. Всъщност винаги съм обичал Доминик и сега съм щастлив. Сигурен съм, че ще я оставя в добри ръце. Нея и в крайна сметка всичко останало…

— Виж, старче, ще ме извиниш ли? На голям зор съм — спал съм само два часа нощес заради фабриката на Колтън, господи, колко много работа! — благодарение на Доминик — скъсвам се от работа, но само почакай да я видиш! А също и да видиш чека!

— Нали е чудесна? Ще ми кажеш ли защо го прави? Попитах я, но не разбрах нищичко, разказва ми някакви щуротии, нали знаеш какви ги говори.

— Да не би да ни притеснява онова, което прави?

Нямаше как да каже на Франкън, че не знае отговора. Не можеше да му признае, че с Доминик не се бяха срещали насаме от месеци, че тя отказваше да се срещат.

Спомни си последния разговор на четири очи с нея, в таксито на връщане от събирането при Тухи. Спомни си равнодушието и спокойствието, с което тя го обсипа с обиди, пълното презрение и обидите, изречени без гняв. След подобен разговор очакваше всичко друго, само не тя да се превърне в негов застъпник, в негов рекламен агент, в негов почти… сводник. Нещо не е наред, след като ми идват подобни думи, когато се сещам за това, казваше си той.

Виждаше я често, откакто тя предприе кампанията си, без никой да я е молил. Канеше го на своите приеми, запознаваше го с бъдещи клиенти, но не допускаше да останат сами нито за миг. Няколко пъти се опита да й благодари и да я разпита. Не му се удаде да поведат разговор, който тя отбягваше, сред любопитната тълпа от гости наоколо. Той продължи да се усмихва безизразно. Понякога тя докосваше небрежно с ръка черния ръкав на смокинга му и притискаше бедро в неговото, заемайки властна и драстично интимна поза, докато разказваше на възхитените гости какво мисли за „Космо-Слотник Билдинг“. Слушаше завистливите коментари на приятелите си. Аз съм единственият в Ню Йорк, който не мисли, че Доминик Франкън е влюбена в мен, казваше си той с огорчение.

Знаеше колко опасно нетрайни са прищевките й, а точно тази прищявка беше твърде ценна за него и затова не я притесняваше. Държеше се на разстояние от нея и й пращаше цветя. Остави се на течението, опитвайки се да не мисли много-много, но не можеше да се отърве от тънкото усещане, че нещо не е наред.

Веднъж се срещнаха случайно в един ресторант, където тя обядваше сама. Той се възползва от шанса, отиде право до нейната маса, решен да се държи като стар приятел, който си спомня само невероятната й добронамереност. След поток похвали за късмета си, той попита:

— Доминик, защо не искаш да се срещаш с мен?

— А защо да се срещам с теб?

— Всемогъщи боже!… — изрече тези думи неволно. Резкият му глас не успя да скрие потискания гняв. Опита се да се усмихне: — Не мислиш ли, че трябва да ми дадеш възможност да ти благодаря?

— Благодарил си ми. Много пъти.

— Да, но не си ли съгласна, че трябва да се срещнем насаме? Не допускаш ли, че съм малко… изумен?

— Не съм се сетила. Да, възможно е да си изумен.

— Е?

— Какво?

— Защо правиш всичко това?

— За… петдесет хиляди долара досега, струва ми се.

— Държиш се ужасно.

— Да престана ли?

— Не! Нямах предвид…

— Поръчките. Добре. Няма да ги спра. Видя ли? За какво да си говорим? Правя разни неща за теб, на теб ти е приятно — с една дума разбираме се прекрасно.

— Говориш абсурдни неща! Прекрасно се разбираме. Това е и излишно, и недостатъчно. Как да се държим един с друг при тези обстоятелства? Едва ли очакваш да възразя срещу това, което правиш, нали?

— Не. Не очаквам.

— Но не съм съгласен, че се разбираме. Толкова съм ти благодарен, че направо съм зашеметен — слисан съм — не ме карай да изглеждам глупав, знам, че не би ти харесало, но съм ти толкова благодарен, че не знам какво да правя.

— Чудесно, Питър. Вече ми благодари.

— Не съм си и помислял, че цениш работата ми, че те е грижа или че я забелязваш. И изведнъж ти… Правиш ме толкова щастлив и… Доминик — попита той и гласът му трепна, защото въпросът беше като кука, дърпаща дълго и скрито въже, защото знаеше, че това е причината за неговия тормоз, — наистина ли смяташ, че съм добър архитект?

На лицето й бавно се появи усмивка. Каза:

— Питър, ако някой те чуе, че задаваш този въпрос, ще се изсмее. Още повече че го задаваш на мен.

— Да, знам, но… наистина ли мислиш всичко онова, което казваш за мен?

— Тези думи вършат работа.

— Да, но заради това ли се спря на мен? Защото смяташ, че съм добър ли?

— Продаваш се като топъл хляб. Това не е ли достатъчно?

— Да… Не… Искам да кажа… с други думи… имам предвид… Доминик, иска ми се да чуя от теб поне веднъж, само веднъж, че аз…

— Слушай, Питър, трябва да тръгвам, но преди това нека ти кажа, че тия дни сигурно ще ти се обади госпожа Лонсдейл. Запомни, че тя подкрепя сухия режим, обича кучета, мрази жените пушачки и вярва в прераждането. Иска по-хубава къща от тази на г-жа Парди, която е проектирал Холкъм, така че ако й кажеш, че къщата на госпожа Парди е твърде натруфена и че семплото е много по-шик и по-скъпо, ще се представиш добре. Може би ще се наложи да си говорите за брюкселска дантела — хобито й.

Кийтинг си тръгна доволен, унесен в мисли за къщата на г-жа Лонсдейл и забрави въпроса. По-късно си го спомни и възмутено вдигна рамене. Реши, че най-хубавото в помощта на Доминик е нежеланието й да се срещат.

Като компенсация ходеше с удоволствие на събранията на Съвета на американските строители, организирани от Тухи. Не му беше ясно защо ги приема като компенсация, но там му беше добре. Изслуша внимателно речта на Гордън Л. Прескът за значението на архитектурата.

„Следователно важността, присъща на нашия занаят, е във философския факт, че ние работим с нищото. Създаваме празнота, в която се движат физически тела — за удобство ще ги наречем човеци. Под празнота имам предвид това, което обикновено обозначаваме с думата стаи. Само непосветеният смята, че ние издигаме каменни стени. Не правим нищо подобно. Ние създаваме празнота, както вече казах. Това ни води към заключение с астрономическа важност: до безусловното приемане на твърдението, че «отсъствието» превъзхожда «присъствието». С други думи до приемане на неприемането. За яснота ще се изразя с по-прости понятия: «нищото» превъзхожда «нещото». Така става ясно, че архитектът е много повече от зидар, който реди тухли — а фактът на тухлите така или иначе е маловажна илюзия. Архитектът е метафизичен жрец, който се занимава със същностни неща. Той има смелостта да възприеме основното понятие реалност като нереалност — тъй като създава празнота. Ако това ви звучи като противоречие, то не е доказателство за сбъркана логика, а за по-висша логика, за диалектиката на живота и на изкуството. Ако искате да направите неизбежните изводи от това фундаментално схващане, можете да стигнете до заключения с огромна социологическа важност. Може би ще си дадете сметка, че красивата жена стои по-ниско от некрасивата, че грамотният е по-нисш от неграмотния, че богатият е по-нисш от бедния, способният — от некадърния. Архитектът е конкретна илюстрация на космически парадокс. Нека да бъдем скромни в огромната гордост, че го осъзнаваме. Всичко друго са празни приказки.“

Слушайки тези думи, човек можеше да бъде сигурен, че е стойностен и значим. Самоуважението ставаше излишно.

Кийтинг слушаше с голямо задоволство. Хвърли поглед към другите. Сред аудиторията цареше съсредоточено мълчание. На всички им харесваше също толкова, колкото и на него. Едно момче дъвчеше дъвка, млад мъж си чистеше ноктите с кибритена клечка, недодялано изтегнат на стола. Това също хареса на Кийтинг; те сякаш казваха: обичаме да ни говорят за възвишеното, но няма защо да сме твърде почтителни.

Съветът на американските строители се събираше веднъж в месеца и не се занимаваше с никаква конкретна дейност, освен слушане на речи и пиене на евтина бира. Членската му маса не растеше бързо, нито като количество, нито като качество. Не можеше да се похвали с конкретни резултати.

Съветът се събираше в огромно празно помещение над един гараж на „Уест Сайд“. По дълъг, тесен, непроветрен коридор се стигаше до врата, на която бе изписано името на Съвета. Вътре имаше сгъваеми столове, маса за председателя и кофа за смет. АГА смяташе Съвета на американските строители за плоска шега.

— Защо си губиш времето с тия непрокопсаници? — Франкън и Кийтинг бяха в розовата, преливаща от сатен зала на АГА. Франкън деликатно сбърчи нос.

— Проклет да съм, ако знам — отвърна весело Кийтинг. — Харесват ми.

Елсуърт Тухи присъстваше на всяка среща на Съвета, но не взимаше думата. Сядаше в ъгъла и слушаше.

Една вечер Кийтинг и Тухи си тръгнаха заедно след сбирката на Съвета по тъмните бедняшки улички в „Уест Сайд“. Влязоха да изпият по чаша кафе в евтина закусвалня.

— Защо да не влезем в закусвалня? — засмя се Тухи, когато Кийтинг му напомни за изисканите ресторанти, прочули се благодарение на него. — Тук поне никой няма да ни познае и да ни безпокои.

Изпрати струйка дим от египетската си цигара към избелялата реклама на Кока-Кола над сепарето, поръча си сандвич, отдели придирчиво резенче краставичка, което имаше вид на наплюто от мухи и заговори на Кийтинг. Говореше каквото му хрумне. Нямаше значение какво казва — Кийтинг слушаше гласа му, неповторимия глас на Елсуърт Тухи. Представи си, че е изправен насред огромна равнина под звездите. Почувства се в сигурни ръце.

— Доброта, Питър — гласът се лееше — доброта. Това е първата заповед, а може би единствената. Затова се наложи да критикувам новата пиеса във вчерашната ми рубрика. На тази пиеса изцяло й липсва доброта. Трябва да сме добри, Питър, към всекиго около нас. Трябва да приемаме и да прощаваме — на всеки от нас могат да бъдат простени толкова много неща. Ако се научиш да обичаш всичко, най-смиреното, най-дребното, най-посредственото, тогава и най-незначителното в теб ще бъде обичано. Тогава ще открием смисъла на универсалното равенство, величествения мир на братството, новия свят, Питър, прекрасния нов свят…