Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fountainhead, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
VaCo (2017)

Издание:

Автор: Айн Ранд

Заглавие: Изворът

Преводач: Божидар Маринов

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: Английски

Издание: първо (допечатка)

Издател: ИК „МаК“; Издателство „Изток-Запад“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: Изток-Запад

Излязла от печат: януари 2011

Редактор: Калина Любомирова

Художник: Петър Христов

Коректор: Димитрина Кюркчиева

ISBN: 954-321-228-7; 978-954-321-228-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/387

История

  1. — Добавяне

II

Доминик се събуждаше всеки ден с мисълта, че има цел пред себе си: да мине денят, без да ходи в кариерата.

Изгуби любимата си свобода. Знаеше, че постоянната битка с едно-единствено тиранично желание е също тирания, но предпочете да приеме тази нейна форма. Това бе единственият начин, по който можеше да му позволи да определя живота й. Откри мрачно задоволство в болката — защото болката идваше от него.

Отиде на гости на далечни съседи — богато и мило семейство, което в Ню Йорк я отегчаваше. Цяло лято не бе посещавала никого. Те се изненадаха и възхитиха, че я виждат. Седна сред група изискани хора до басейна. Наблюдаваше претенциозната им елегантност. Наслаждаваше се на почтителността, с която се отнасят към нея. Поглеждаше към отражението си в басейна: беше най-изящната и аскетичната сред тях.

Запита се с порочна тръпка какво биха направили тези хора, ако могат да прочетат мислите й, ако знаят, че копнее за мъж от каменната кариера, че мисли за тялото му силно интимно, както човек не мисли за тялото на никой друг, а само за своето. Усмихна се. Студената чистота на лицето й скри от другите какво означава тази усмивка. Посети семейството още няколко пъти само заради тези свои мисли, изникващи на фона на уважението, което проявяваха към нея.

Една вечер един от гостите й предложи да я изпрати до вкъщи. Беше известен млад поет, бледен и строен, с меки, чувствени устни и очи, натъжени от цялата вселена. Не забеляза скръбното внимание, с което дълго я бе наблюдавал. По пътя в колата усети, че колебливо се навежда към нея. Чу го да шепне умолително и несвързано, също като много други мъже. Колата спря. Устните му се впиха в рамото й.

Отдръпна се рязко. Остана за миг неподвижна — ако беше станала, трябваше да го докосне, а мисълта за това й бе непоносима. Разтвори вратата, изскочи от колата и тръшна вратата зад себе си, сякаш за да го заличи с трясъка. Побягна. След малко забави ход и продължи по неосветения път потръпвайки, докато видя очертанията на своя покрив.

Спря и удивено се огледа. Опита се да свърже мислите си. Подобни неща й се случваха често. Забавляваше се, без да изпитва отвращение, без да усеща нищо.

Тръгна бавно към къщата през моравата. Спря по стълбите към стаята си. Мислеше за мъжа в кариерата. Знаеше ясно и недвусмислено, че мъжът от кариерата я иска. Усети го от самото начало, още щом я погледна за първи път. Но до този момент не го признаваше пред себе си.

Разсмя се. Хвърли поглед наоколо, към смълчаното великолепие на своята къща. Къщата правеше думите излишни. Знаеше, че никога няма да й се случи. Знаеше също какво страдание може да му причини.

Два дни обикаляше доволно из стаите на своята къща. Тя й беше защита. Слушаше взривовете от кариерата и се усмихваше.

Тя обаче се чувстваше прекалено уверена, а къщата беше прекалено сигурна. Изпита желание да подсили сигурността, като я предизвика.

Избра мраморната плоча пред камината в спалнята си. Трябваше да я счупи. Коленичи с чук в ръка и се опита да строши мрамора. Заудря по него, вдигайки високо тънката си ръка, блъскайки с яростно безсилие. Заболяха я костите на ръката и рамото. Успя само да направи дълга драскотина в мрамора.

Отиде в кариерата. Видя го отдалеч и тръгна право към него.

— Здравей — каза небрежно.

Той изключи сондата. Облегна се на каменния ръб и отвърна:

— Здравейте.

— Сетих се за теб — каза тя спокойно и замълча. После добави със същия подканващ глас: — В къщата ми трябва да се свърши дребна черна работа. Искаш ли да спечелиш малко пари отгоре?

— Разбира се, госпожице Франкън.

— Ще дойдеш ли в къщата ми довечера? Входът за прислугата е от Риджууд Роуд. Счупи се мраморната плоча на камината и трябва да се смени. Искам да я изнесеш и да поръчаш нова.

Очакваше да се разгневи и да откаже. Той попита:

— Кога да дойда?

— В седем часа. Колко ти плащат тук?

— Шестдесет и два цента на час.

— Сигурна съм, че ги заслужаваш. Готова съм да ти платя по същата тарифа. Знаеш ли как да стигнеш до дома ми?

— Не, госпожице Франкън.

— Когото и да попиташ в селото, ще те упъти.

— Добре, госпожице Франкън.

Тръгна си разочарована. Почувства, че тайното им разбирателство е секнало. Отнесе се така, като че ли работата е проста и може да я свърши всеки друг работник. После й премаля силно, обзета от срам и удоволствие, както всеки път в негово присъствие. Осъзна, че разбирателството им е по-интимно и скандално от всякога. То се прояви в естествения начин, по който прие неестественото й предложение. Показа й колко много неща са му известни, тъй като изобщо не се изненада.

Помоли стария пазач и съпругата му да останат вечерта в къщата. Почтителното им присъствие допълваше атмосферата на феодално имение. В седем часа звънна звънецът на входа за прислугата. Възрастната жена го поведе към големия салон. Доминик стоеше на площадката на широкото стълбище.

Загледа го как приближава, вдигнал очи към нея. Остана загледана в него достатъчно дълго, за да му даде възможност да заподозре, че може би го прави съзнателно, преднамерено, и произнесе точно в мига, преди той да се убеди в това:

— Добър вечер.

Гласът й беше строг и спокоен.

Той не отговори, само кимна и се заизкачва към нея. Беше с работни дрехи и носеше чанта с инструменти. Движенията му излъчваха гъвкавост и енергия, които бяха необичайни за нейния дом, за излъсканите стъпала, за изящните строги перила. Очакваше, че присъствието му ще е неподходящо в дома й, но се оказа, че домът й е в дисхармония с него.

Посочи с ръка вратата на спалнята си. Той я последва покорно. Сякаш не забеляза стаята, в която влезе. Влезе като в работилница. Отиде право при камината.

— Ето я — каза тя и посочи с пръст мраморната плоча.

Той коленичи мълчаливо, извади тънък метален клин от чантата, опря острието му в драскотината на плочата и удари веднъж с чука. Плочата се разцепи по дължина.

Вдигна очи към нея. Именно от този поглед се ужасяваше, от насмешката, на която не може да отвърне, защото насмешката не се вижда, а само се усеща. Той каза:

— Строшена е и трябва да се смени.

Тя попита спокойно:

— Знаеш ли какъв е мраморът и къде може да се поръча нова?

— Да, госпожице Франкън.

— Тогава давай. Изнеси я.

— Добре, госпожице Франкън.

Тя остана загледана в него. Изпитваше странна, нелепа необходимост да наблюдава механичната му работа, сякаш му помага с очи. Усети, че я е страх да погледне стаята наоколо. Наложи си да вдигне глава.

Зърна лавицата на тоалетната масичка. Стъкленият й ръб проблясваше като ивица зелен сатен в полумрака. Зърна кристалните шишенца, белите спални пантофи, бледосинята хавлия на пода до огледалото, чорапите, метнати върху облегалката на креслото, бялата сатенена покривка на леглото. По ризата му имаше влажни Петна. Сив каменен прах бе полепнал по ръцете му. Стори й се, че всеки предмет в стаята е докоснат от него, че въздухът е като огромен басейн с вода, в който са се потопили и водата, докоснала него, пренася докосването до нея, до всеки предмет в стаята. Поиска й се той да вдигне поглед. Но той работеше, с наведена глава.

Приближи се и застана мълчаливо над него. Не бе го доближавала толкова много. Загледа се в гладката кожа на врата му. Различаваше отделните нишки в косата му. Погледна към върха на сандала си на пода, на сантиметри от тялото му. Можеше да го докосне само с едно движение, с много леко движение на крака. Отдръпна се.

Той мръдна глава, но не погледна нагоре, а само взе някакъв инструмент от чантата, отново се наведе и продължи да работи.

Тя се засмя на висок глас. Той спря и я погледна.

— Да? — попита.

Отговори му любезно и със сериозно изражение:

— О, съжалявам. Може би си решил, че се смея на теб. Не ти се смея, разбира се.

Добави:

— Не исках да те смущавам. Сигурна съм, че нямаш търпение да свършиш и да си тръгнеш. Имам предвид, разбира се, че сигурно си изморен. Но от друга страна, аз ти плащам на час, така че е съвсем редно малко да удължиш времето, ако искаш да спечелиш повече. Вероятно има неща, за които искаш да поговорим.

— Да, госпожице Франкън.

— Е?

— Мисля, че тази камина е отвратителна.

— Така ли? Тази къща е проектирана от баща ми.

— Да, разбира се, госпожице Франкън.

— Неуместно е ти да оценяваш работата на архитекта.

— Така е.

— Сигурно можем да изберем друга тема.

— Да, госпожице Франкън.

Отдалечи се от него. Седна на леглото, облегната на изпънатите си ръце, с кръстосани и притиснати в дълга права линия крака. Тялото й, отпуснато от раменете, контрастираше с напрегнатата поза на краката. Студеното й строго лице контрастираше с позата на тялото.

Поглеждаше я от време на време, докато работеше. Заговори почтително:

— Ще се постарая да намеря мрамор със съвсем същото качество, госпожице Франкън. Много е важно да се прави разлика между видовете мрамор. Общо взето те са три. Белите мрамори, които се получават от рекристализация на варовик, ониксовите, които са химически депозити на калциев карбонат, и зелените мрамори, които се състоят главно от воден магнезиев силикат или серпентин. Последният не е същински мрамор. Истинският мрамор е метаморфна форма на варовик, възникнала от топлината и налягането. Налягането е могъщ фактор. То предизвиква процеси, които, след като започнат, не се поддават на контрол.

— Какви процеси? — попита тя, накланяйки се напред.

— Рекристализация на частиците на варовика и проникване на чужди елементи от околната почва. Те съставляват цветните нишки в повечето мрамори. Розовият мрамор се получава от манганови оксиди, сивият се дължи на въглеродни съединения, жълтият мрамор на водни оксиди на желязото. Тази плоча тук, разбира се, е бял мрамор. Има много разновидности на белия мрамор. Трябва да сте много внимателна, госпожице Франкън…

Тя седеше сведена напред, смалена в смътно черно очертание; светлината на лампата се лееше върху едната й ръка, отпусната на коленете с дланта нагоре и с полуотворени пръсти. Огънят в камината осветяваше с тънка ярка линия всеки пръст на ръката й. Върху тъмния плат на роклята ръката й изглеждаше разголена и блестяща.

— … и да се уверите, че ще поръчам нова плоча със съвсем същото качество. Например не е препоръчително плочата да се замени с бял мрамор от Джорджия, който не е така ситнозърнест като белия мрамор от Върмонт. Той пък не е ситнозърнест като белия мрамор от Алабама. Това е алабамски мрамор. Много високо качество. Много скъп.

Ръката й се сключи и се отдръпна от светлината. Той продължи да работи мълчаливо.

След като свърши, стана и попита:

— Къде да оставя камъка?

— Остави го там. Ще наредя да го изнесат.

— Ще поръчам да отрежат нова плоча със същите размери и да ви я доставят с наложен платеж. Искате ли да дойда да я монтирам?

— Разбира се. Ще те уведомя, когато пристигне. Колко ти дължа? — Тя хвърли поглед към часовника на нощната масичка. — Работил си три четвърти час. Това прави четиридесет и осем цента. — Взе чантата си, извади банкнота от един долар и му я подаде. — Задръж рестото — каза му.

Очакваше да хвърли банкнотата в лицето й. Той я прибра в джоба си и каза:

— Благодаря ви, госпожице Франкън.

Видя как краят на дългия черен ръкав трепери над свитите й пръсти.

— Лека нощ — каза тя с глас, приглушен от гняв.

Той се поклони:

— Лека нощ, госпожице Франкън.

Обърна се, слезе по стълбите и излезе от къщата.

 

 

Престана да мисли за него. Мислеше за поръчаната мраморна плоча. Зачака я трескаво и напрегнато, като вманиачена. Броеше дните, загледана в редките камиони по пътя отвъд моравата. Яростно си повтаряше, че само иска мраморът да пристигне, само това, нищо друго, че няма никакви други причини, че въобще няма причини. Беше последна истерична последица, но бе свободна от всичко друго. Камъкът ще дойде и всичко ще приключи.

Камъкът дойде, но тя едва го погледна. Още преди да потегли камионът, седна на бюро и написа бележка на изящна бланка за писма:

 

„Мраморът е доставен. Искам да бъде монтиран довечера.“

 

Изпрати пазача с бележката до кариерата. Нареди му да я предаде:

— Не знам как се казва. Рижият работник, който веднъж идва тук.

Пазачът се върна и й донесе парче от кафяв хартиен плик. На него бе написано с молив:

 

„Ще бъде монтиран довечера“.

 

Зачака до прозореца на спалнята си, потопена в душната празнота на нетърпението. Звънецът на входа за прислугата звънна в седем часа. На вратата й се почука.

— Влез — каза рязко тя, опитвайки се да приглуши странното звучене на гласа си.

Вратата се отвори. Появи се съпругата на пазача и махна на някого зад нея да я последва. Влезе нисък, дебел италианец на средна възраст с криви крака, с голяма златна халка в едното ухо и протрита шапка, която държеше почтително с две ръце.

— Човекът, когото изпратиха от кариерата, госпожице Франкън — каза жената на пазача.

Доминик издаде нещо средно между вик и въпрос:

— Кой си ти?

— Паскуале Орсини — отговори мъжът покорно и смутено.

— Какво искаш?

— Ами аз… рижият долу в кариерата каза камината трябва бъде поправена, каза вий искате да поправя нея.

— Да. Да, разбира се — изрече тя и се изправи. — Забравих. Започвай.

Трябва да излезе от стаята. Трябва да бяга, за да не я види никой, за да не види сама себе си, ако може да избяга и от себе си.

Спря в градината и затрепери, притискайки очите си с юмруци. Обзе я гняв — чист и ясен, който помете всичко, с изключение на ужаса, стаен под него. Сети се, че вече няма защо да приближава кариерата, но въпреки това ще отиде.

 

 

Изминаха много дни. Една привечер отиде до кариерата. Връщаше се от дълга езда из околността. Сенките по моравата се удължаваха. Знаеше, че няма да издържи още една нощ. Трябваше да стигне в кариерата, преди работниците да си тръгнат. Препусна с коня. Вятърът пронизваше бузите й.

Когато стигна до кариерата, него го нямаше. Веднага разбра, че го няма, макар че работниците тъкмо си тръгваха, изпълвайки пътеките на излизане от каменната кариера. Стисна устни и го затърси с очи. Знаеше, че си е тръгнал.

Препусна през гората, напосоки между стени от листа, които бледнееха в падащия здрач. Спря, откърши от едно дърво дълъг тънък клон, откъсна листата и продължи, шибайки коня с гъвкавата пръчка като с камшик, за да препуска по-бързо. Сякаш скоростта може да ускори вечерта, да скъси задаващите се часове, да й помогне да направи скок във времето, да улови новото утро, преди да е настъпило. И тогава го видя. Вървеше сам по пътеката пред нея.

Втурна се напред. Настигна го и спря внезапно. Рязкото движение я тласна напред, после назад, като пружина. Той спря.

Мълчаха, загледани един в друг. Тя помисли, че всеки миг мълчание е предателство. Безсловесната среща бе твърде красноречива, тя бе признание, че няма нужда от никакъв поздрав.

Попита с равен глас:

— Защо не дойде да монтираш мрамора?

— Реших, че за вас е без значение кой ще дойде. Не е ли така, госпожице Франкън?

Думите и подействаха не като звуци, а като плесница през устата. Вдигна клона и го шибна по лицето. Препусна, набрала сила от движението.

 

 

Доминик седеше до тоалетната масичка в спалнята си. Стана много късно. В голямата празна къща цареше пълна тишина. Френските прозорци на спалнята бяха отворени към терасата. Листата бяха притихнали в тъмната градина.

Чаршафите я очакваха разтворени на леглото, възглавницата белееше на фона на високите черни прозорци. Реши, че ще се опита да заспи. Не го бе виждала три дни. Прокара ръце по главата си. Извивките на дланите притиснаха гладката й плътна коса. Опря слепоочия с върховете на пръстите си, намокрени с парфюм, и ги задържа за миг. Изпита облекчение от студеното, тръпчиво щипване на студената течност по кожата й. На стъклото на тоалетната масичка блестеше като скъпоценен камък разлята капчица парфюм.

Не чу стъпките в градината. Чу ги едва когато се заизкачваха по стълбите към терасата. Седна в леглото и се намръщи. Погледна към френските прозорци.

Той влизаше. Беше с работни дрехи, мръсната му риза бе с навити ръкави, панталоните му бяха полепнали с каменен прах. Загледа се в нея. Изражението му не беше насмешливо. Лицето му беше изопнато, сурово и жестоко, страстно и аскетично, с хлътнали бузи и издължени стиснати устни. Тя скочи на крака, изправи се с опънати назад ръце и разтворени пръсти. Той не помръдна. На врата му изпъкна вена, запулсира и се сви.

Тръгна към нея. Прегърна я така, че плътта му проряза нейната. Усети костите на ръцете му върху ребрата си. Притисна здраво краката й към своите, с устни върху нейните.

Не разбра дали веднага я обзе ужас и заби лакти в гърлото му, извивайки се, за да избяга, или в първия миг остана неподвижна в ръцете му, шокирана от усещането за кожата му върху нейната. Онова, което бе обмисляла и очаквала, се оказа съвсем различно. Но тя нямаше как да го знае, защото то бе извън живота. Човек можеше да го понесе не по-дълго от миг.

Опита да се изтръгне от него. Усилието й се разби в ръката му, която дори не го усети. Заудря го с юмруци по раменете и по лицето. С една ръка хвана двете й китки, стисна ги зад гърба и й изви плешките. Тя извърна глава. Усети устните му върху гърдите си. Изтръгна се от него.

Облегна се на тоалетката. Обхвана с ръце ръба зад себе си. Очите й бяха разширени, безцветни, безформени от ужас. Той се смееше. Лицето му се раздвижи от смях, но без звук. Изглежда я пусна нарочно. Стоеше разкрачен, с ръце отстрани. Даде й възможност да усети тялото му през разделящото ги пространство по-силно, отколкото в прегръдката му. Тя погледна към вратата зад гърба му. Той долови намекнатото движение — то беше само мисъл за скок към вратата. Протегна ръка без да я докосва, после я отпусна. Раменете й леко се повдигнаха. Той направи крачка напред и раменете й увиснаха. Тя се приведе по-близо до тоалетката. Даде й малко време. После се приближи. Вдигна я съвсем леко. Впи зъби в ръката му и вкуси кръв на върха на езика си. Той отметна главата й назад и я накара да отвори уста в неговата.

Бореше се животински, но не издаде нито звук. Не извика за помощ. Чу как ударите й отекнаха в дъха му и усети, че той пъшка от удоволствие. Посегна към лампата на тоалетката. Той изби лампата от ръката й. Кристалът се разби в тъмнината.

Хвърли я на леглото. Кръвта заби в гърлото и в очите й. Заляха я омразата и безсилният ужас на кръвта й. Потъна в омразата и в неговите ръце — ръце, които се движат по тялото й и разбиват гранита. Направи последен опит за съпротива. Остра болка прониза цялото й тяло, чак до гърлото. Изкрещя. После притихна.

Това действие може да е нежно, за да изрази любов, или презрително, в знак на унижение и завоевание. Може да го извърши любовник, но може да го извърши и войник, за да оскверни жената враг. Той го извърши презрително. Не беше любов, а оскверняване. Накара я да легне и да му се покори. Ако бе проявил и капка нежност, тя би останала студена, недосегаема за случващото се с тялото й. Но той се държа като господар, облада я презрително и безсрамно, а тя изпита очаквания възторг. Усети го, че тръпне от агонията на удоволствието, непоносимо дори и за него. Разбра, че му го дава тя, че идва от нея, от нейното тяло. Прехапа устни. Вече знаеше какво е искал да й покаже.

Лежеше неподвижен, далеч от нея, с глава, висяща над края на леглото. Чу бавните му, затихващи неравни вдишвания. Тя лежеше по гръб, както я беше оставил, без да помръдва, с отворена уста. Усещаше се олекнала и унила.

Той стана. Видя силуета му пред прозореца. Тръгна си, без й продума, без да я погледне. Забеляза го, но нямаше значение. Заслуша се равнодушно в шума на стъпките му, които се отдалечаваха в градината.

Лежа неподвижно дълго време. После раздвижи език в отворената си уста. Чу звук, идващ някъде отвътре в нея. Беше сухо, кратко, противно хлипане. Но не заплака, очите й бяха като парализирани, сухи и широко отворени. Звукът прерасна в движение, разтърсване, слизащо от гърлото към стомаха. Накара я да се надигне. Изправи се мъчително, приведена, с ръце притиснати към стомаха. Нощната масичка до леглото тракна в тъмнината. Изгледа я удивена, че се движи без причина. Разбра, че самата тя трепери. Не беше уплашена; беше глупаво да се тресе така, на кратки, откъслечни тласъци, като хълцане без звук. Реши, че трябва да се изкъпе. Изпита непреодолима нужда да се изкъпе, сякаш я бе усетила отдавна. Всичко е все едно, стига само да се изкъпе. Бавно провлече крака към вратата на банята.

Светна лампата в банята. Видя се във високото огледало. Видя моравите следи, оставени по тялото й от устата му. В гърлото й се надигна приглушен стон. Не беше заради вида й, а заради внезапната мисъл, че няма да се изкъпе. Изпита желание да задържи усещането за неговото тяло, следите от тялото му по нейното. Ясно си даде сметка какво означава това желание. Падна на колене и се вкопчи в ръба на ваната. Нямаше сили да пропълзи над този ръб. Ръцете й се плъзнаха и тя се отпусна неподвижно на пода. Плочките под тялото й бяха твърди и студени. Лежа там до сутринта.

 

 

Роурк се събуди сутринта с мисълта, че предишната вечер е като постигната цел, като спирка в движението на живота му. Вървеше напред в името на тези спирки — подобни на мига, когато обхождаше строящата се къща на Хелър, подобни на предишната вечер. По необясними причини предишната вечер за него бе равнозначна на строяща се сграда, създаваше му усещане за живот.

Постигнаха единение отвъд насилието, отвъд умишлената скверност, която бе извършил. Ако не държеше толкова много на нея, не би я обладал така. Ако тя не държеше толкова на него, не би оказала такава отчаяна съпротива. Изживяха неизразим възторг, защото и двамата го знаеха.

Отиде в кариерата и работи както обикновено. Тя не дойде. Не очакваше да дойде. Но продължи да мисли за нея. Следеше с любопитство мислите си. Беше му странно да усеща съществуването на друг човек, да го чувства като осъзната, неотложна необходимост; необходимост, която не подлежи на квалификации, не е нито приятна, нито болезнена, но е непоклатима като ултиматум. Важното беше, че я има на света. Важното беше, че мисли за нея, мисли как се е събудила сутринта, как движи тялото си, което му принадлежи завинаги, какво си мисли.

Докато вечеряше в окадената кухня, отвори вестник и прочете името на Роджър Енрайт в светската хроника. Краткият текст гласеше:

„Изглежда ще отпадне още един голям проект. Петролният крал Роджър Енрайт този път сякаш е затруднен. Ще трябва да се откаже от мечтата си за «Енрайт Хауз». Според нашата информация има проблем с архитектите. Твърди се, че на г-н Енрайт никой не може да угоди. Показал е вратата на половин дузина архитекти — всичките от тежката артилерия.“

Прониза го острата болка, с която толкова често се бореше. Опита се да не й се поддаде. Болка от безсилието пред яснотата на какво е способен, какво би могъл да направи, ако не му беше забранено. После, без никаква връзка, се сети за Доминик Франкън. Тя нямаше нищо общо с онова, за което мислеше. Порази го, че е в съзнанието му дори и сред тези мисли.

Измина цяла седмица. Една вечер намери писмо в къщата, където живееше. Беше препратено от неговата бивша кантора към последния му адрес в Ню Йорк, от там до Майк, от Майк в Кънектикът. На плика имаше релефен адрес на неизвестна за него петролна компания. Отвори писмото и прочете:

Уважаеми г-н Роурк,

Опитвам да се свържа с вас, но не мога да ви открия. Моля, свържете с мен, щом ви е възможно. Бих искал да поговорим за плановете ми за „Енрайт Хауз“, ако вие сте човекът, проектирал магазина на Фарго.

Искрено ваш:

Роджър Енрайт

Половин час по-късно Роурк беше във влака. Когато влакът потегли, той си спомни за Доминик, спомни си, че я оставя. Тази мисъл му се стори далечна и маловажна. Смая се, че продължава да мисли за нея.

 

 

С времето може би ще се примири и ще забрави всичко, мислеше си Доминик. С изключение на спомена, че изпита удоволствие от случилото се, че той го знае, че го е знаел, преди да отиде при нея и че е дошъл само затова. Можеше да се защити само по един начин — да реагира с погнуса, но не го направи. Изпита наслада от погнусата си, от страха си и от неговата сила. Устреми се към падението и това я накара да го намрази.

Една сутрин намери писмо на масата със сервираната закуска. Беше от Алва Скарет. „… Кога се връщаш, Доминик? Не мога да ти опиша колко много ни липсваш. Не си от приятните хора, когато си тук, всъщност аз се страхувам от теб, но от разстояние ще раздуя допълнително и без това раздутото ти его и ще призная, че всички те чакаме с нетърпение. При нас ще се върне Императрицата.“

Прочете го и се разсмя. Ако знаеха… тези хора… от някогашния й живот, които благоговееха пред нея… изнасилиха ме… Изнасили ме рижав бачкатор в каменна кариера… Изнасили мен, Доминик Франкън… В яростното унижение тези думи й доставяха същото удоволствие, което изпита от прегръдката му.

Продължи да мисли за него, докато се разхождаше из околността, когато се разминаваше с хора по пътя, а те й се кланяха, защото бе господарката на замъка. Искаше да крещи пред всички.

Дните й минаваха незабелязано. Затъна в странно усамотение, наслаждавайки се на думите, които неспирно си повтаряше. Една сутрин на моравата в градината си даде сметка, че е изтекла цяла седмица, през която не го е виждала. Забърза през моравата и излезе на пътя. Тръгна към кариерата.

Извървя разстоянието до кариерата пеша, без шапка в зноя. Не бързаше. Нямаше защо да бърза. Беше неизбежно. Да го види отново… Не си постави никаква цел. Изпитваше толкова силна нужда от него, че не й трябваше цел. По този въпрос ще мисли после… Имаше и други неща, отблъскващи и важни, които се надигаха смътно в ума й, но първо и преди всичко, само едно: да го види отново…

Стигна до кариерата и се огледа бавно, внимателно и глупаво. Толкова бе чудовищно, че не можа да повярва на очите си: веднага разбра, че го няма. Работата кипеше под високото обедно слънце, не се виждаше нито един бездействащ човек, но той не беше сред работещите. Вцепени се и зачака. Мина много време.

Видя началника и го повика, махвайки с ръка.

— Добър ден, г-це Франкън… Прекрасен ден, нали, г-це Франкън? Още е средата на лятото, но есента наближава, да, есента наближава, вижте листата, г-це Франкън.

Тя попита:

— Имаше тук един човек… мъж с ярко оранжева коса… къде е?

— О, да. Знам го. Отиде си.

— Отиде си?

— Напусна. Мисля, че замина за Ню Йорк. Съвсем ненадейно.

— Кога? Преди седмица ли?

— Не. Вчера.

— Кой беше…

Млъкна. Вместо да зададе въпроса: „Кой беше той?“, попита:

— Кой работеше тук до толкова късно снощи? Чух взривове.

— Изпълняваме специална поръчка за сградата на г-н Франкън. Нали знаете, сградата „Космо-Слотник“. Спешно е.

— Да… разбирам…

— Съжалявам, че сме ви обезпокоили, г-це Франкън.

— О, не… всичко е наред.

Тръгна си. Не попита за името му. Това беше последен шанс да остане свободна.

Закрачи бързо, леко, с внезапно облекчение. Зачуди се защо не си е давала сметка, че не знае как се казва и защо не го е попитала. Може би защото й бе станало ясно всичко, което искаше да знае за него, още от първия поглед. Човек не може да открие в Ню Йорк работник, чието име не знае. Беше в безопасност. Ако знаеше името му, щеше вече да е тръгнала за Ню Йорк.

Занапред всичко е ясно. Не е нужно да прави нищо повече, освен да не пита за името му. Отдъхна си. Има шанс да се бори. Ще го сломи… или ще бъде сломена. Ако бъде сломена, ще пита за името му.