Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fountainhead, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
VaCo (2017)

Издание:

Автор: Айн Ранд

Заглавие: Изворът

Преводач: Божидар Маринов

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: Английски

Издание: първо (допечатка)

Издател: ИК „МаК“; Издателство „Изток-Запад“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: Изток-Запад

Излязла от печат: януари 2011

Редактор: Калина Любомирова

Художник: Петър Христов

Коректор: Димитрина Кюркчиева

ISBN: 954-321-228-7; 978-954-321-228-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/387

История

  1. — Добавяне

VI

Роджър Енрайт бе започнал като миньор във въглищна мина в Пенсилвания. Никой не му бе помагал по пътя към милионите, които бе натрупал. „Затова никой не ми е пречил“, обясняваше той. Всъщност му бяха пречили много хора и много неща, но той не ги забелязваше. Множество случки от дългата му кариера не се радваха на възхищение, но за никоя не се носеха мълви. Кариерата му беше ярка и публична като билборд. Не беше подходящ обект за изнудвачи или очернящи биографи. Богатите не го харесваха, защото бе забогатял по брутален начин.

Мразеше банкерите, профсъюзите, жените, проповедниците и фондовата борса. Никога не бе купувал акции, нито бе продавал дял в което и да било от своите предприятия. Притежаваше състоянието си еднолично, сякаш носеше в джоба всичките си пари в брой. Освен петролния бизнес притежаваше издателска къща, ресторант, магазин за радиоприемници, гараж, завод за хладилници. Преди всяко ново начинание правеше дълги проучвания, а после действаше така, като че ли никога не е чувал за този бизнес, прегазвайки всички традиции. Някои от начинанията му бяха успешни, други се проваляха. Продължаваше да ги управлява всичките с необуздана енергия. Работеше по дванадесет часа на ден.

Реши да построи сграда и шест месеца търси архитект. Нае Роурк при първата им среща, която продължи половин час. Щом получи чертежите, незабавно нареди строежът да започне. Роурк се опита да му говори за чертежите, но Енрайт го прекъсна:

— Не ми обяснявай. Излишно е да ми обясняваш абстрактни идеи. Никога не съм имал идеали. Хората казват, че нямам никакъв морал. Хващам се само с това, което ми хареса. Но знам много добре какво ми харесва. Роурк не спомена за предишния си опит да се срещне с Енрайт, нито за разговора с отегчения секретар. Но Енрайт научи по някакъв начин. Пет минути по-късно секретарят бе уволнен, десет минути по-късно излизаше от кантората, както бе наредено, насред натоварен работен ден, оставяйки полунаписано писмо в пишещата машина.

Роурк отвори наново кантората си, в същото голямо помещение на последния етаж на стара сграда. Разшири я с още една стая за чертожниците, които нае, за да се справи с планирания светкавичен график на строежа. Чертожниците бяха млади и нямаха опит. Не познаваше нито един от тях, но не поиска препоръчителни писма. Избра ги измежду множество кандидати, разглеждайки за няколко минути чертежите им.

В последвалите свръхнапрегнати дни говореше с тях само за работата. Влизайки в кантората сутрин, те усещаха, че нямат личен живот, че е от значение единствено всепоглъщащата реалност на големите листове хартия по масите. На пръв поглед помещението им се струваше студено и бездушно като фабрика, но щом погледнеха него, разбираха, че не е фабрика, а пещ, която черпи енергия от телата им и на първо място от неговото.

Понякога той оставаше в кантората цели нощи. Сутринта го заварваха потънал в работа. Не изглеждаше изморен. Веднъж работи два дни и две нощи без прекъсване. На третия ден следобед заспа, полулегнал на масата. След няколко часа се събуди, не каза нищо и мина по масите, за да види какво е свършено. Нанесе някои поправки и думите му прозвучаха така, сякаш продължава мисъл, която е прекъснал за няколко часа.

— Нетърпим си, когато работиш, Хауърд — каза Остин Хелър една вечер, макар че Хауърд не му бе говорил за работата си.

— Защо? — попита смаяно той.

— Неуютно е човек да стои в една стая с теб. Напрежението е заразно, нали знаеш?

— Какво напрежение? Чувствам се съвсем добре, когато работя.

— Именно. Ти си съвсем добре само, когато си на сантиметър от взривяване. От какво, по дяволите, си направен, Хауърд? В края на краищата това е само сграда, а не съчетание от свято тайнство, индиански мъчения и сексуален възторг, в каквото ти явно я превръщаш.

— Нима?

Рядко мислеше за Доминик, но мисълта за нея не бе мимолетен спомен, а усещане за трайно присъствие, което не се нуждае от потвърждение. Искаше я. Знаеше къде да я намери. Изчакваше. Очакването му бе забавно, защото знаеше, че е непоносимо за нея. Знаеше, че отсъствието му я привързва към него много по-силно и по-унизително, отколкото би я обвързало присъствието му. Даваше й време да се опита да бяга, за да осъзнае колко е безпомощна, когато той реши да я потърси. Тогава тя ще разбере, че опитът за бягство е негов избор, че е само различна форма на притежание. Тогава ще е готова или да го убие, или да дойде при него по собствено желание. За нея ще е все едно кое от двете ще избере. Искаше да я тласне до това състояние. Чакаше.

 

 

Точно преди да започне строежът на „Енрайт Хауз“, Роурк бе поканен в кантората на Джоуъл Сътън. Сътън бе преуспял бизнесмен и се готвеше да построи огромна бизнес сграда. Сътън бе преуспял благодарение на пълната си неспособност да разбира хората. Обичаше всички и обичта му не признаваше никакви разлики. Тя приравняваше всички, не минаваше нито през пикове, нито през спадове, беше като повърхност на купа с меласа.

Джоуъл Сътън се запозна с Роурк на вечеря, дадена от Енрайт. Джоуъл Сътън хареса Роурк. Възхити му се, без да вижда разлика между него и когото и да било друг. Когато Роурк дойде в кантората му, Джоуъл Сътън заяви:

— Не съм сигурен, не съм сигурен, въобще не съм сигурен, само си мисля, че може би ще ви имам предвид за малката сграда, която замислям. Вашата „Енрайт Хауз“ е малко… ексцентрична, но е красива, всички сгради са красиви, а вие обичате сгради, нали?… Родж Енрайт е много умен мъж, изключително умен, той прави пари там, където никой друг не би се сетил. Винаги съм готов да приема съвет от Родж Енрайт. Което е добро за Родж Енрайт, е добро и за мен.

Изминаха седмици след първата им среща. Джоуъл Сътън никога не взимаше бързи решения.

Една декемврийска вечер Остин Хелър се отби при Роурк без уговорка и му каза, че трябва да отидат заедно идния петък на официален прием у г-жа Ралстън Холкъм.

— По дяволите, не, Остин — каза Роурк.

— Слушай, Хауърд, защо не? Знам, че мразиш такива неща, но това не е достатъчна причина. Мога да ти посоча много основателни причини да отидеш. Там е нещо като офис за наемане на архитекти. Знам, че би направил всичко, за да строиш… да, знам, за да строиш по твоя начин, и все пак би си продал душата, ако можеше. Не би ли изтърпял няколко часа скука заради бъдещи възможности?

— Сигурно. Но не вярвам, че тези неща разкриват възможности.

— Ще дойдеш ли?

— Защо точно този път?

— Първо, адската чума Кики Холкъм настоява. Вчера ми говори повече от два часа и заради нея не можах да отида на официален обяд. Репутацията й страда, защото в града се строи сграда като „Енрайт Хауз“, а тя не може да привлече архитекта в салона си. Хоби й е. Колекционира архитекти. Настоя да те заведа и аз й обещах.

— Защо?

— В петък там ще е Джоуъл Сътън. Опитай да бъдеш мил с него, колкото и да ти е противно. Почти е решил да ти възложи сградата, доколкото чувам. Може би му е нужен само малко личен контакт, за да се реши. Мнозина други го преследват и всички те ще са там. Искам да си там и ти. Искам да възложи сградата на теб. Да не чувам нищо за гранитни кариери през следващите десет години. Не си падам по гранитните кариери.

Роурк седеше върху масата и стискаше с ръце ръба й, изтощен след четиринадесет часа в кантората. Помисли си, че сигурно е изтощен, но не го усеща. Опита се да отпусне рамене, за да си отдъхне, но не успя. Ръцете му бяха напрегнати и изморени, единият му лакът слабо трепереше. Дългите му крака бяха широко разкрачени, единият сгънат и неподвижен, с отпуснато върху масата коляно, а другият висеше прав от ръба на масата и нервно се клатеше. Тези дни му беше изключително трудно да си наложи почивка.

Новият му дом беше голяма стая в малка, модерна жилищна кооперация на тиха улица. Спря се на нея, защото нямаше корнизи над прозорците, а стените отвътре бяха голи. Стаята му беше мебелирана просто и оскъдно, чиста, огромна и празна. На човек му се струваше, че чува ехо от ъглите.

— Защо не, само този път? — настоя Хелър. — Няма да е толкова противно. Може дори да ти стане забавно. Ще видиш мнозина стари приятели. Джон Ерик Снайт, Питър Кийтинг, Гай Франкън и дъщеря му — трябва да се запознаеш с дъщеря му. Чел ли си й статиите?

— Ще дойда — каза рязко Роурк.

— Толкова си непредвидим, че понякога ставаш разумен. Ще мина да те взема в осем и тридесет в петък. Сложи черна вратовръзка. Между другото, имаш ли смокинг?

— Енрайт ме накара да си купя.

— Енрайт е много умен мъж.

Хелър си тръгна, а Роурк дълго седя на масата. Реши да отиде на приема, защото знаеше, че това е последното място, където Доминик би желала да се срещнат отново.

 

 

— Няма нищо по-безсмислено, скъпа Кики — каза Елсуърт Тухи, — от богата жена, която е превърнала приемите в своя професия. Но пък всички безполезни неща имат чар. Като аристокрацията, например, която е най-безполезното нещо на света.

Кики Холкъм сбръчка нос и направи превзета укорителна гримаса, но сравнението с аристокрацията й хареса. Над балната й зала във флорентински стил грееха три кристални полилея и щом погледнеше към Тухи, светлините се отразяваха в очите й. Между тежко гримираните й мигли избликваха влажни искри.

— Говорите отвратителни неща, Елсуърт. Не знам защо ви каня.

— Именно затова, скъпа моя. Струва ми се, че ще ме каните винаги, когато пожелая.

— Какво може да направи срещу вас една най-обикновена жена?

— Никога да не започва спор с г-н Тухи — каза г-жа Гилеспи, висока жена с огърлица от диаманти, едри като зъбите, оголени от усмивката й. — Излишно е. Спорът е предварително загубен.

— Спорът, г-жо Гилеспи — каза той, — е сред най-излишните и най-неприятните неща. Оставете го на умните мъже. Умът, разбира се, е опасно признание за слабост. Твърди се, че мъжете развиват ума си, след като са се провалили във всичко останало.

— В никакъв случай не говорите сериозно — каза г-жа Гилеспи, а усмивката й казваше, че приема думите му за шеговита истина. Обсеби го тържествуващо и го отведе настрани като трофей, отнет от г-жа Холкъм, която за миг се обърна, за да поздрави новите гости. — Но вие, мъжете с интелект, сте като деца. Толкова сте чувствителни. Човек трябва да ви угажда.

— На ваше място не бих го правил, г-жо Гилеспи. Ние бихме се възползвали. По-вулгарно е дори от демонстриране на богатство.

— Скъпи, нанасяте удар, така ли? Разбира се, чувам, че сте радикален, но не го приемам сериозно. Ни най-малко. Така добре ли е?

— Много добре — каза Тухи.

— Няма да ме заблудите. Не можете да ми внушите, че сте от опасните. Те са до един нечистоплътни и граматиката им е слаба. А вие имате толкова прекрасен глас!

— Какво ви кара да мислите, че се опитвам да съм опасен, г-жо Гилеспи? Аз само… как да кажа?… Имам най-кроткото нещо — съвест. Тя е и собствената ви съвест, уютно въплътена в тялото на друг човек, която откликва на вашата грижа за не тъй щастливите на този свят и по този начин ви освобождава от тази грижа.

— Странна идея! Не знам дали е крайна или много мъдра.

— И двете, г-жо Гилеспи. Каквато е мъдростта изобщо.

Кики Холкъм наблюдаваше доволно балната си зала. Вдигна очи към полуосветения таван, недостижим над полилеите, и забеляза колко високо се издига над гостите. Въпреки тълпите от гости залата не се смаляваше, кубичното й пространство се издигаше над тях, гротескно и несъразмерно. Точно този разхитен въздух, затворен върху тях, създаваше усещане за дворцов лукс. Беше като капак на кутия за бижута, излишно голям над плоското дъно, на което е закрепен дребен скъпоценен камък.

Гостите попадаха в два големи, променливи потока, които рано или късно ги насочваха към два вихъра; център на единия беше Елсуърт Тухи, а на другия — Питър Кийтинг. Вечерното облекло не беше подходящо за Елсуърт Тухи. Правоъгълникът на бялата риза удължаваше лицето му и го разтягаше в две измерения, а зад крилцата на папийонката тънкият му врат изглеждаше като на оскубано пиле, блед, синкав и готов за извиване с едно движение на силен юмрук. Но той носеше официалното облекло по-добре от всеки сред присъстващите мъже. Носеше го нехайно, без ни най-малка неловкост, че не изглежда добре. Превръщаше в свое предимство самия факт, че външността му е гротескна и това предимство гарантираше, че никой не ще обърне внимание на неестетичния му вид.

Заговори на меланхолична млада жена с очила и вечерна рокля с огромно деколте:

Скъпа моя, ще останете завинаги интелектуална дилетантка, ако не се отдадете на кауза, по-важна от самата вас.

Каза на много пълен господин със зачервено от разгорещения спор лице:

— Приятелю мой, и на мен не ми харесва. Казвам само, че това е неумолимият ход на историята. Но кои сме вие или аз, за да противодействаме на хода на историята?

Каза на нескопосан млад архитект:

— Не, момчето ми, упреквам те не за лошата сграда, която си проектирал, а за лошия вкус, който прояви, хленчейки след моите критики. Трябва да внимаваш. Някой може да реши, че критиката ти действа зле.

Каза на вдовицата на един милионер:

— Да, наистина е добра идея да направите дарение на Симпозиума за социални изследвания. Така ще се включите в големите културни постижения, без да нарушите дневния режим или храносмилането си.

Хората около него казваха:

— Колко е остроумен! И колко е смел!

Питър Кийтинг се усмихваше лъчезарно. Чувстваше вниманието и възхищението, които го заливаха от всички кътчета на балната зала. Гледаше хората, елегантни и ухаещи сред шумоляща коприна, облени със светлина. Светлината се стичаше по тях така, както се бе стичала водата под душа преди часове, когато са се готвели да дойдат, за да отдадат почит на мъж на име Питър Кийтинг. Имаше мигове, когато забравяше, че е Питър Кийтинг, поглеждаше собственото си отражение в огледалото и му се приискваше да се присъедини към общото възхищение към него.

Оказа се лице в лице с Елсуърт Тухи. Кийтинг се усмихваше като момче, излизащо от поток в летен ден, блестящ, бодър, преливащ от енергия. Тухи го загледа с ръце, пъхнати небрежно в джобовете на панталоните. Сакото му висеше над слабите бедра, сякаш се полюшваше на малките си крака. Очите му бяха съсредоточени и загадъчно преценяващи.

— Елсуърт, чудесна вечер, нали? — каза Кийтинг с тон на дете, което говори на разбиращата си майка. Държеше се като пиян.

— Щастлив ли си, Питър? Ти си сензацията на вечерта. Малкият Питър изглежда е прекосил границата към славата. Стават такива работи, никой не може да каже точно кога и защо… Но май тук има някой, който те пренебрегва доста драстично, или се лъжа?

Кийтинг се сепна. Зачуди се кога и как Тухи е успял да забележи.

— Както и да е — каза Тухи, — изключението потвърждава правилото. Жалко, все пак. Винаги ми се е въртяла абсурдната мисъл, че само изключителен мъж може да привлече Доминик Франкън. Така че естествено се сетих за теб. Просто ми хрумна. Но мъжът, който ще я спечели, ще има качество, което на теб ти липсва и с което ще те превъзхожда.

— Никой не я е спечелил — каза рязко Кийтинг.

— Няма спор. Все още не. Това е доста учудващо. Сигурно ще е изключителен мъж.

— Какво по дяволите имаш предвид? Не харесваш Доминик Франкън ли?

— Никога не съм казвал, че я харесвам.

Малко по-късно Кийтинг дочу как Тухи произнесе високопарно в разгорещена дискусия:

— Щастие ли? Толкова е еснафско. Какво е щастието? В живота има твърде много неща, които са далеч по-важни от щастието.

Кийтинг бавно си проправи път към Доминик. Беше силно изправена, сякаш облегната във въздуха, който бе достатъчна опора за тесните й голи рамене. Вечерната й рокля беше с цвят на стъкло. Стори му се, че през тялото й вижда стената зад нея. Беше толкова крехка, че изглеждаше нереална, но крехкостта й излъчваше страховита сила, която закотвяше призрачното й тяло в реалността.

Приближи се до нея. Тя не направи опит да го пренебрегне, обърна се към него и му отговори, но монотонната прецизност на отговорите й го възпря. Почувства се безсилен и след няколко мига се отдалечи от нея.

Кики Холкъм посрещна Роурк и Хелър на вратата. Хелър й представи Роурк. Тя заговори с обичайния си пронизителен глас, помитащ всяко възражение със скоростта на изстреляна ракета.

— О, господин Роурк, толкова исках да се запознаем! Слушали сме толкова много за вас! Веднага ще ви предупредя, че съпругът ми не ви одобрява — разбира се, по чисто художествени причини, нали разбирате, — но това не бива да ви смущава, в този дом имате съюзник, възторжен съюзник!

— Много мило от ваша страна, г-жо Холкъм — каза Роурк. — Но няма нужда.

— Обожавам вашата „Енрайт Хауз“! Разбира се, не мога да кажа, че съвпада с моите естетически убеждения, но умът на културните хора трябва да е отворен за всичко. Искам да кажа, за да възприемаме всяка гледна точка в изкуство, преди всичко трябва да сме свободомислещи, нали?

— Не знам — каза Роурк. — Никога не съм бил свободомислещ.

Беше сигурна, че не е искал да прозвучи дръзко. Нямаше дързост нито в гласа, нито в поведението му, но първото й впечатление от него беше, че е дързък. Високата му слаба фигура изглеждаше добре във вечерното облекло, но то сякаш не беше за него. Оранжевата коса се караше с официалните дрехи. Освен това не хареса лицето му, което предизвикваше асоциация с бригада строителни работници или армейска част, но не се връзваше с нейния салон. Тя каза:

— Всички ние проявяваме голям интерес към вашата работа. „Енрайт Хауз“ първата ви сграда ли е?

— Петата.

— Така ли? Колко интересно.

Плесна с ръце и тръгна да поздрави друг гост. Хелър попита:

— С кого да те запозная?… Ето я Доминик Франкън, гледа към нас. Ела.

Роурк се обърна и видя Доминик, сама в другия край на залата. Лицето й беше толкова безизразно, че дори не се опитваше да заличи изражението. Странна беше гледката на човешко лице, състоящо се от кости и мускули, но без изражение, лице като анатомична илюстрация, като рамо или ръка, на което не се изписва никакво чувство. Тя не откъсна очи от тях, докато се приближаваха. Държеше се на краката си по странен начин — два тесни успоредни триъгълника, сочещи напред, все едно че наоколо няма под, освен няколкото квадратни сантиметра под подметките й, на които ще се задържи, само ако не помръдва и не гледа надолу. Роурк изпита бурно удоволствие — изглеждаше твърде крехка, за да понесе бруталното му поведение, но въпреки това го понасяше твърде добре.

— Г-це Франкън, позволете да ви представя Хауърд Роурк — каза Хелър.

Не повиши глас, произнасяйки името му и се зачуди защо то звучи толкова отчетливо. Реши, че всички са замълчали и името е увиснало във въздуха, но мълчание не бе настъпило. Лицето на Роурк бе ледено учтиво, а Доминик произнасяше с обичайна любезност:

— Приятно ми е, г-н Роурк.

Роурк се поклони:

— Приятно ми е, г-це Франкън.

Тя каза:

— „Енрайт Хауз“…

Изрече го така, сякаш не искаше да произнесе тези две думи. Сякаш те означаваха нещо много повече от една сграда.

Роурк каза:

— Да, г-це Франкън.

На устните й се появи подходящата при запознанство формална усмивка. Каза:

— Познавам Роджър Енрайт. Нещо като семеен приятел.

— Нямам удоволствието да познавам много приятели на г-н Енрайт.

— Веднъж баща ми го покани на вечеря. Беше ужасно. Макар че минава за блестящ събеседник, баща ми не можа да измъкне нито дума от г-н Енрайт. Роджър си седеше на мястото, без да продума. Само ако познава баща ми, човек би могъл да разбере какво поражение претърпя с него.

— Работил съм при баща ви… — ръката й увисна във въздуха — … преди няколко години, като чертожник.

Ръката й падна.

— Тогава сигурно сте наясно, че баща ми няма как да се разбира с Роджър Енрайт.

— Да, така е.

— Струва ми се, че Роджър почти ме хареса, но не можа да ми прости, че работя в един от вестниците на Уайнънд.

Застанал между тях, Хелър реши, че се е заблудил и че в тази среща няма нищо странно, всъщност просто няма нищо. Подразни се, че Доминик не говори за архитектура, както би могло де се очаква от нея. Реши, че за жалост човекът не й харесва, както не й харесват повечето хора, с които се среща.

Г-жа Гилеспи обсеби Хелър и го отведе нанякъде. Роурк и Доминик останаха сами. Роурк каза:

— Г-н Енрайт чете всички вестници, излизащи в града. Носят му ги в кабинета… но страниците с редакционните коментари са изрязани.

— Винаги е правил така. Роджър е сбъркал призванието си. Трябвало е да стане учен. Толкова много обича фактите и толкова мрази коментарите.

— А познавате ли г-н Флеминг? — попита той.

— Не.

— Приятел е на Хелър. Г-н Флеминг чете само редакционните коментари. Хората обичат да го слушат как говори.

Тя го наблюдаваше. Гледаше я право в очите, много любезно, както би я гледал всеки мъж при първата им среща. Искаше й се да долови някакъв намек в изражението му, следа от онази подигравателна усмивка. Дори само подигравката щеше да е признание и знак на обвързаност. Нямаше такова нещо. Говореше като непознат. Пред нея беше мъж, когото й бяха представили в светски салон, почтителен, придържащ се безупречно към правилата на светското общуване. Почтителното му отношение й подсказа, че роклята не скрива нищо от погледа му, че я бе използвал за нужда, по-интимна дори от храната, която поглъща — а сега е на около метър от нея и се държи като мъж, който не би си позволил да се приближи повече. Реши, че й се подиграва след онова, което не бе забравил, но няма да признае. Иска тя да го назове първа, да я тласне до унижението да приеме миналото, да произнесе първа думата, с която ще върне миналото към реалността, защото знае, че тя не ще го остави в забрава.

— С какво се занимава г-н Флеминг? — попита тя.

— Произвежда острилки за моливи.

— Така ли? И е приятел на Остин?

— Остин познава много хора. Той ми разказа за бизнеса му.

— Успешен ли е?

— Кой, г-це Франкън? Не съм сигурен за Остин, но г-н Флеминг е преуспяващ. Има фабрики в Ню Джързи, Кънектикът и Роуд Айлънд.

— Грешите за Остин, г-н Роурк. Той се справя отлично. В неговата и в моята професия човек се справя добре, ако съхрани недосегаемостта си.

— Как става това?

— Има два начина: или въобще да не обръщаш внимание на хората, или да се вглеждаш постоянно в тях.

— Кое е за предпочитане, г-це Франкън?

— По-трудното.

— Но стремежът да избираш най-трудното може би сам по себе си е признание за слабост.

— Разбира се, господин Роурк. Но това е най-безобидното признание.

— Ако въобще има слабост, която човек да си признае.

Някой се втурна през тълпата и обгърна с ръка раменете на Роурк. Беше Джон Ерик Снайт.

— Роурк, колко е хубаво, че си тук, сред всички тези хора! — извика той. — Толкова се радвам да те видя! Мина цяла вечност, нали? Слушай, искам да поговорим! Ще ти го отнема за малко, Доминик.

Роурк й се поклони с ръце, прибрани към тялото и паднал напред кичур коса, така че тя не видя лицето му. Видя само оранжевата глава, сведена почтително за миг. Той последва Снайт в тълпата.

Снайт му заговори:

— За бога, колко много си постигнал през последните няколко години! Кажи ми, знаеш ли дали Енрайт възнамерява да се впусне в бизнеса с недвижими имоти, имам предвид има ли планове за други сгради?

Хелър измести Снайт, за да заведе Роурк при Джоуъл Сътън. Сътън беше възхитен. Присъствието на Роурк в този салон стопи последните му съмнения. То беше гаранция за качествата на Роурк. Джоуъл Сътън хвана лакътя на Роурк и петте му пълни розови пръсти се сключиха над черния ръкав. Джоуъл Сътън му довери:

— Слушай, момче, взех решение. Избрах теб. Само да не ми изстискваш последните стотинки. Вие, архитектите, до един сте главорези и пладнешки разбойници. Но ще рискувам с теб, ти си умно момче, омая стария Родж, нали? Сега успя да залъжеш и мен, почти успя, тоест ще ти звънна след няколко дни и ще водим битка за договора!

Хелър ги загледа. Заедно изглеждаха почти неприлично: високата аскетична фигура на Роурк, с характерната искряща чистота на издължените тела, а до него буца месо с усмивка на уста, чието решение можеше да се окаже толкова важно.

Роурк заговори за бъдещата сграда, но Джоуъл Сътън го погледна изотдолу, изумен и обиден. Джоуъл Сътън не бе дошъл да говори за сгради. Приемите бяха за забавление. А какво по-голямо забавление от това да забравиш важните неща в живота? Затова Джоуъл Сътън заговори за бадминтон — неговото хоби. Обясни, че е аристократично хоби и че той не е елементарен като другите мъже, които си губят времето с голф. Роурк слушаше учтиво. Нямаше какво да каже.

— Нали играеш бадминтон? — попита внезапно Джоуъл Сътън.

— Не — каза Роурк.

— Не играеш ли? — възкликна Джоуъл Сътън. — Наистина ли? Колко жалко, колко неприятно! Сигурен бях, че играеш бадминтон, висок си като върлина и ще си много добър, ще си супер, мислех си, че винаги можем да сритаме стария Томкинс, докато се строи сградата.

— Докато се строи сградата, г-н Сътън, няма да имам никакво време за игра.

— Какво значи, няма да имаш време? За какво са ти чертожниците? Наеми още няколко, остави ги да се бъхтят, нали ще ти плащам достатъчно? Но пък ти не играеш, колко жалко, сигурен бях… Архитектът, който ми построи сградата на „Канал Стрийт“, беше факир на бадминтон, но почина миналата година, потроши се в автомобилна катастрофа, дявол да го вземе, беше чуден архитект. Но ти не играеш.

— Г-н Сътън, нали това не е толкова важно?

— Много съм разочарован, момчето ми.

— Но за какво всъщност ме наемате?

— За какво всъщност… моля?

— За какво ме наемате?

— За да построиш сграда, разбира се.

— Смятате ли, че сградата ще е по-добра, ако играя бадминтон?

— Ами има бизнес и има забавления, има практическа и човешка цел. Е, за мен няма значение, но все пак си мислех, че с твоята кльощава фигура със сигурност щеше… добре де, добре, човек не може да има всичко…

Разделиха се с Джоуъл Сътън. До Роурк се разнесе ясен глас:

— Поздравления, Хауърд. — Обърна се и видя Питър Кийтинг, който му се усмихваше лъчезарно и иронично.

— Здравей, Питър. Какво каза?

— Казах: поздравления, че омая Джоуъл Сътън. Само че, да ти кажа, не се справи много добре.

— С кое?

— Със стария Джоуъл. Разбира се, чух голяма част от разговора ви — нали няма нищо лошо? — беше много забавно. Не се прави така, Хауърд. Знаеш ли какво щях да направя аз? Щях да се закълна, че играя бадминтон от двегодишен, че това е игра за крале и благородници, че е нужна възвишена душа, за да я оцени. И до момента, когато той реши да ме изпробва, ще имам грижата да се науча да играя като аристократ. Не е кой знае колко трудно.

— Изобщо не се сетих.

— Това е тайна, Хауърд. Важна тайна. Ще ти я разкрия безплатно, като подарък: бъди винаги такъв, какъвто хората очакват да бъдеш. Тогава ще правят онова, което ти поискаш. Разкривам ти я безплатно, защото ти никога няма да я използваш. Никога няма да разбереш как. Ти си блестящ в някои отношения, Хауърд, винаги съм ти го казвал… и ужасно глупав в други.

— Сигурно.

— Длъжен си да се опиташ да усвоиш някои неща, ако ще играеш играта в салона на Кики Холкъм. Ще опиташ ли? Издигаш се, а, Хауърд? Макар че бях шокиран, като те видях точно тук. Да, поздравления за сградата на Енрайт, както винаги чудесна работа… къде беше цяло лято?… Напомни ми да те открехна как се носи смокинг, за бога, изглеждаш идиотски с него! Харесва ми, харесва ми идиотския ти вид, нали сме стари приятели, Хауърд?

— Ти си пиян, Питър.

— Разбира се. Но тази вечер не съм изпил капка, нито капка. Опиянен съм… но от нещо, което ти никога няма да разбереш, никога, то не е за теб, и това също е част от моето опиянение, че не е за теб. Знаеш ли, Хауърд, обичам те. Наистина те обичам. Обичам те… тази вечер.

— Да, Питър. Винаги ще ме обичаш.

Роурк се запозна с много хора и много хора го заговориха. Усмихваха се и искрено се опитваха да се отнасят с него приятелски, да покажат, че го ценят, да проявят добра воля и истински интерес. Казваха му: „Енрайт Хауз“ е великолепна. Почти като „Космо-Слотник Билдинг.“ „Сигурен съм, че имате прекрасно бъдеще, г-н Роурк, повярвайте ми, имам усет за тези неща, вие ще сте нов Ралстън Холкъм.“ Беше свикнал с враждебността, но тази добронамереност беше по-обидна от враждебност. Сви рамене и реши, че скоро ще си тръгне и ще се върне в ясната, чиста действителност в кантората си.

До края на вечерта повече не погледна Доминик. Тя го наблюдаваше в тълпата. Наблюдаваше хората, които го спираха и заговаряха. Наблюдаваше как раменете му се свеждаха почтително, докато слушаше. Реши, че това също е начин да й се присмее — пред очите й се отдаваше на тълпата, на всеки, който пожелае да го притежава за няколко мига. Той знаеше, че за нея тази гледка е по-мъчителна от слънцето и сондата в кариерата. Тя стоеше и наблюдаваше покорно. Не очакваше да я забележи отново. Трябваше да стои там, докато той е в залата.

Имаше и още един човек, който тази вечер беше изострено чувствителен към присъствието на Роурк от самото му появяване в залата. Елсуърт Тухи го забеляза, щом влезе. Тухи не го бе виждал и не го познаваше, но дълго остана загледан в него.

После тръгна през тълпата, усмихвайки се на приятелите си. Но между усмивките и репликите очите му се връщаха към мъжа с оранжевата коса. Поглеждаше към него така, както поглеждаше към тротоара от прозореца на тридесетия етаж, питайки се какво ли ще стане, ако тялото му полети надолу и се блъсне в паважа. Не знаеше името на мъжа, нямаше представа за професията или миналото му, а и не искаше да знае. В неговите очи не бе мъж, а само сила, защото Тухи никога не виждаше хората. Може би беше заради магията, излъчвана от тази сила, тъй силно концентрирана в човешко тяло.

Попита Джон Ерик Снайт, посочвайки с ръка:

— Кой е този мъж?

— Този ли? — каза Снайт. — Хауърд Роурк, нали знаете, „Енрайт Хауз“.

— О — каза Тухи.

— Какво?

— Да, разбира се.

— Искате ли да се запознаете с него?

— Не — каза Тухи. — Не, не искам да се запознавам с него.

През цялата вечер, щом някой му препречеше погледа към залата, Тухи припряно се обръщаше, за да открие Роурк. Не искаше да гледа към Роурк, но трябваше, също както винаги трябваше да гледа надолу към паважа, изпълнен с ужас от гледката.

Тази вечер Елсуърт Тухи не се интересуваше от никой друг, освен от Роурк. Роурк дори не знаеше, че Тухи е в залата.

Роурк си тръгна. Доминик започна да брои минутите, за да е сигурна, че той ще се отдалечи достатъчно, преди да се реши да си тръгне. После пое към изхода.

Тънките влажни пръсти на Кики Холкъм стиснаха ръката й на раздяла, стиснаха я двусмислено, изкачиха се нагоре и задържаха за миг китката й.

— Скъпа, какво мислиш за новия — попита Кики Холкъм, — видях, че говориш с него, за този Хауърд Роурк?

— Мисля — каза твърдо Доминик, — че не съм виждала по-противен човек.

— Наистина ли?

— Да не би да ти харесва подобна необуздана дързост? Не знам какво да кажа за него, освен че изглежда ужасно добре, ако това има значение.

— Изглежда добре ли? Да не би да се шегуваш, Доминик?

За първи път Кики Холкъм видя Доминик глупаво озадачена. А Доминик осъзна, че онова, което тя вижда в лицето му, което в нейните очи го прави божествено, е невидимо за другите, че те го приемат с безразличие; осъзна, че това, което тя смята за очевидна и маловажна забележка, всъщност е признание за нещо вътре в нея, което другите не споделят.

— Но, скъпа — каза Кики, — той не изглежда добре, но е изключително мъжествен.

— Не се чуди, Доминик — произнесе някой зад нея. — Естетичното възприятие на Кики не е като твоето… нито като моето.

Доминик се обърна. Елсуърт Тухи й се усмихваше и внимателно наблюдаваше лицето й.

— Ти… — изрече тя и млъкна.

— Разбира се — каза Тухи и леко се поклони, сякаш за да потвърди онова, което тя не изказа. — Признай, че съм проницателен, Доминик, почти колкото теб. Макар и не за естетична наслада. Нея оставям на теб. Но понякога и двамата виждаме неща, които не всеки забелязва, нали?

— Какви неща?

— Скъпа, ще трябва да поведем пространна философска дискусия и да затънем в нея, но тя е излишна. Винаги съм ти казвал, че трябва да сме добри приятели. Интелектуално имаме толкова общи неща. Тръгваме от различни полюси, но това няма значение, защото както виждаш, се срещаме в една точка. Вечерта беше много интересна, Доминик.

— Накъде биеш?

— Интересно ми беше например да узная какво значи според теб някой да изглежда добре. Хубаво е, че го определи така категорично и конкретно. Без думи — само чрез едно лице.

— Ако… си даваш сметка за какво говориш, не си това, за което се представяш.

— Не си права, скъпа. Аз трябва да бъда такъв, какъвто съм, точно защото си давам сметка за тези неща.

— Знаеш ли, Елсуърт, мисля, че си много по-лош, отколкото си мислех.

— И вероятно много по-лош, отколкото си мислиш сега. Но съм полезен. Всички сме полезни едни на други. Както и ти ще ми бъдеш полезна. И си мисля, че самата ти ще го поискаш.

— Какво имаш предвид?

— Лошо, Доминик. Много лошо. Толкова е безсмислено. Ако не знаеш за какво говоря, не мога да ти обясня. Но ако знаеш — тогава си в ръцете ми, без да казваш нищо повече.

— Що за разговор водите? — объркано попита Кики.

— Така се присмиваме един на друг — каза ведро Тухи. — Не се притеснявай, Кики. Двамата с Доминик винаги се присмиваме един на друг. Но не много успешно, защото както виждаш… не се получава.

— Един ден, Елсуърт — каза Доминик, — ще допуснеш грешка.

— Напълно възможно. А ти, скъпа, вече я допусна.

— Лека нощ, Елсуърт.

— Лека нощ, Доминик.

Кики се обърна към него, след като Доминик си тръгна.

— Какво ви става на вас двамата, Елсуърт? Що за разговор беше — без причина? Хорските лица и първите впечатления не са толкова важни.

— Това, скъпа Кики — отвърна той с тих и далечен глас, сякаш отговаряше не на нея, а на някаква своя мисъл, — е една от най-големите ни заблуди. Няма нищо по-многозначително от лицето на човека. Няма нищо по-красноречиво. Можем да узнаем най-много за някого от пръв поглед. Защото с този поглед узнаваме всичко. Макар че невинаги сме достатъчно прозорливи, за да го узнаем. Замисляла ли си се какво е стилът на душата, Кики?

— Моля?

— Стилът на душата. Помниш ли какво казва прочутият философ за стила на цивилизацията? Нарича го „стил“ и казва, че това е най-близката по значение дума, за която се сеща. Казва, че всяка цивилизация има основен принцип, има възвишена, определяща идея, и всяко човешко начинание в тази цивилизация съответства неосъзнато и неизбежно на този принцип… Мисля, Кики, че всяка човешка душа също има свой стил. Своя основна тема. Той е залегнал във всяка мисъл, във всяко действие и желание на този човек. Той е единствената абсолютна величина, единственият императив в този човек. Но няма да го разкриете, дори и да изследвате даден човек с години. Ще ви го разкрие лицето му. Ще трябва да изпишете томове, за да опишете човека. Мислете за лицето му. Не ви трябва нищо друго.

— Звучи фантастично, Елсуърт. И е несправедливо, ако е вярно. То разголва хората пред теб.

— По-лошо. Разголва и теб пред тях. Издаваш се сам с начина, по който реагираш на дадено лице. На определен вид лице… Стилът на душата ти… Няма нищо важно на земята, освен хората. Няма нищо по-важно за хората от отношенията помежду им…

— А какво виждаш в моето лице?

Погледна я така, сякаш за първи път забеляза присъствието й.

— Какво каза?

— Попитах какво виждаш в моето лице?

— А… да… кажи ми кои филмови актьори харесваш и ще ти кажа каква си.

— Знаеш ли, просто обичам да ме анализират. Чакай да видим. Най-любимият ми актьор е…

Но той не я изслуша. Обърна й гръб и се отдалечи, без да се извини. Изглеждаше изморен. Никога не го бе виждала да се държи грубо, освен когато го бе правил умишлено.

Малко по-късно чу великолепния му звучен глас сред група приятели:

— … следователно най-благородната идея на земята е за абсолютното равенство между хората.