Айн Ранд
Изворът (19)

IV

„… Четка за зъби между челюстите четка за зъби четка четка зъби челюст пяна купол в пяната римски купол у дома дома между челюстите Рим купол зъби четка за зъби клечка за зъби джебчия гнездо ракета…“^[1]

Питър Кийтинг примигна с нефокусиран поглед, сякаш за да се вгледа надалеч, но остави книгата. Тя беше тънка и черна. Заглавието гласеше с алени букви: „Облаци и мъгли“ от Лоис Кук. На обложката пишеше, че в нея госпожица Кук разказва за пътешествията си по света.

Кийтинг се облегна, изпълнен с усещане за топлина и благоденствие. Книгата му хареса. Тя превърна неделната му закуска в дълбоко духовно преживяване. Сигурен беше, че е дълбоко, защото нищо не разбираше от книгата.

Питър Кийтинг никога не бе изпитвал нужда да изразява абстрактни възгледи. Но разполагаше с техен ефикасен заместител. Имаше непоклатимото и неоспоримо кредо: „Възвишено е само недостижимото; велико е единствено неподлежащото на размисъл; дълбоко е само онова, чието дъно е невидимо за очите.“ Така си спестяваше всякакви опити за досег, размисъл или съзерцание и се отнасяше иронично към онези, които правят такива опити. Затова изпита наслада от писанията на Лоис Кук. Почувства се извисен от способността си за ответна реакция на абстрактното, дълбокото, идеалното. Тухи бе казал: „Съвсем просто е, звук като звук, поезия на думите като думи, стил като бунт срещу стила. Но само най-изтънченият ум може да го оцени, Питър.“ Кийтинг реши, че може да поговори за книгата със своите приятели и ако те не са я разбрали, значи ги превъзхожда. Не е нужно да обяснява с какво ги превъзхожда — съвсем просто е, „превъзходство като превъзходство“, автоматично отказвано на всеки, който иска обяснения. Книгата му хареса.

Хапна още една препечена филия. На масата беше обемистият неделен вестник, оставен от майка му. В този миг се почувства силен и уверен в тайното си духовно извисяване, готов да се изправи срещу целия свят, изпълнил вестника. Разтвори приложението с илюстрациите. Смая се. Имаше репродукция на скица: „Енрайт Хауз“ от Хауърд Роурк.

Още преди да прочете текста, още преди да види отривистия подпис в ъгъла на скицата знаеше, че никой друг не може да измисли и създаде такава сграда. Рисунката излъчваше и ведрост, и сила. Линиите, нанесени с молива върху хартията, приличаха на високоволтови проводници, изящни и безвредни за окото, но опасни за пипане. Сградата се издигаше върху широк терен до „Ист Ривър“. Приличаше на извисил се към небето масив от планински кристал. Развихрен, фантастичен устрем, стегнат в суров математически строй; прави линии и изчистени ъгли, пространство, насечено с кама, но изящно и хармонично като ювелирно творение; невероятно разнообразие от неповторими форми, всяка от които неизменно поражда следващата и изгражда цялото, така че бъдещите обитатели да не попаднат в кубични клетки, съставящи кубична купчина от клетки, а всеки да има отделен дом, вграден заедно с другите домове като кристал в скалата.

Кийтинг разгледа скицата. Знаеше отдавна, че Хауърд Роурк е избран за архитект на „Енрайт Хауз“. Видя няколко пъти името му във вестниците. Споменаваше се, че „г-н Енрайт е избрал млад архитект по някаква причина, вероятно защото му се е сторил интересен млад архитект“. Текстът под скицата гласеше, че строежът започва веднага. „Е, и?“ помисли си Кийтинг и хвърли вестника. Вестникът падна до черно-червената книга. Загледа се в тях. Обзе го усещането, че Лоис Кук го закриля от Хауърд Роурк.

— Какво пише там, Пити? — попита майка му зад него.

Подаде й вестника през рамо. След миг вестникът отново беше на масата.

— О — вдигна рамене госпожа Кийтинг. — Хм…

Застана до него. Издокараната й копринена рокля беше прекалено тясна и отдолу личеше твърдият корсет; под брадичката й проблясваше малка брошка — точно толкова малка, че ясно да се виждат диамантите. Беше показно скъпа, като новия апартамент, в който се бяха нанесли. Кийтинг се зае сам с обзавеждането на апартамента и за първи път работи за самия себе си. Обзаведе го в средновикториански стил, консервативно и солидно. Над камината в салона висеше старинна картина. Не беше знаменит прародител, но имаше вид на такъв.

— Пити, миличък, не искам да те притеснявам в неделя сутрин, но не е ли време да се облечеш? Трябва да изляза и ти напомням, че ще ми е крайно неприятно ако загубиш представа за времето и закъснееш. Толкова е любезно от страна на г-н Тухи да те покани в дома си!

— Да, майко.

— Ще има ли видни гости?

— Не. Няма да има гости. Но ще има един друг човек. Не е виден. — Тя го гледаше в очакване. Той добави: — Кейти ще е там.

Името сякаш не й оказа никакво въздействие. Напоследък се бе опаковала в някаква странна увереност, като пласт мазнина, през който този въпрос не може да проникне до нея.

— Семеен чай — подчерта той. — Така ми каза.

— Много мило от негова страна. Сигурна съм, че г-н Тухи е много умен.

— Да, майко.

Надигна се нетърпеливо и си отиде в стаята.

 

Кийтинг за първи път влизаше в изискания хотел, където Катрин и чичо й неотдавна се бяха нанесли да живеят. Не обърна голямо внимание на апартамента, но запомни, че е обзаведен пестеливо, много чист и скромно елегантен, че има много книги и твърде малко картини, всичките автентични и ценни. Човек запомняше не жилището на Елсуърт Тухи, а домакина. В неделния следобед домакинът носеше тъмносив костюм, строг като униформа и черни лачени пантофи с червен кант. Пантофите се подиграваха със строгата елегантност на костюма, но наред с това я допълваха с дръзкия си ефект. Настани се в широко ниско кресло и лицето му придоби изражение на сдържана благост, толкова сдържана, че Кийтинг и Катрин се почувстваха като незначителни сапунени мехури.

На Кийтинг не му хареса начина, по който Катрин седи на ръба на стола, свита, с неестествено притиснати един в друг крака. Искаше му се да не носи един и същ костюм вече трети сезон, но тя го носеше. Очите й бяха вперени в една точка някъде в средата на килима. Рядко го поглеждаше. Не погледна чичо си нито веднъж. Кийтинг не откри и следа от възторга и възхищението, с което тя говореше за Тухи и което той очакваше да прояви в негово присъствие. Катрин беше някак тромава, безцветна и много изморена.

Камериерът на Тухи внесе подноса с чая.

— Ще налееш ли, скъпа? — каза Тухи на Катрин. — Нищо не може да се сравнява със следобедния чай. Когато Британската империя рухне, историците ще установят, че тя е дала на цивилизацията само две безценни неща — чаеният ритуал и криминалния роман. Катрин, скъпа, защо хващаш дръжката на чайника като месарски сатър? Но нищо, чудесно е, всъщност именно затова те обичаме двамата с Питър. Нямаше да те обичаме, ако беше изящна като херцогиня — за какво му е на човек херцогиня в наше време?

Наливайки чая, Катрин разля малко по стъклото върху масичката — нещо, което никога не й се бе случвало.

— Много ми се искаше да ви видя заедно поне веднъж — каза Тухи. Държеше небрежно изящната чаша. — Глупаво от моя страна, нали? Всъщност няма повод, но понякога съм глупав и сантиментален, като всички хора. Поздравявам те за добрия избор, Катрин. Дължа ти извинение, не съм подозирал, че имаш толкова добър вкус. С Питър сте чудесна двойка. Ти ще си много важна за него. Ще му готвиш овесена каша, ще му переш носните кърпи и ще му родиш деца, макар че, разбира се, всички деца се разболяват от шарка, а това е досадно.

— Но все пак вие… вие одобрявате ли? — попита тревожно Питър.

— Да одобрявам? Какво да одобрявам, Питър?

— Нашият брак… в крайна сметка.

— Какъв излишен въпрос, Питър! Разбира се, че одобрявам. Но вие сте тъй млади! Съвсем типично за младите хора — виждат проблем там, където го няма. Питаш ме така, сякаш е толкова важно, че да заслужава неодобрение.

— Кейти и аз се запознахме преди седем години — каза Кийтинг отбранително.

— Беше любов от пръв поглед, нали?

— Да — каза Кийтинг и усети, че става смешен.

— Сигурно е било през пролетта — каза Тухи. — Обикновено така става. В тъмен киносалон двама души забравят за света и се държат здраво за ръце — но ръцете се потят, когато са твърде дълго една в друга, нали? И все пак е прекрасно да си влюбен. Най-сладката история на света… и най-баналната. Не се извръщай така, Катрин. Никога не бива да губим чувството си за хумор.

Той се усмихна и ги обгърна с топлата си усмивка. Топлотата му беше толкова всеобхватна, че любовта им сякаш се смали и стана незначителна, защото само нещо недостойно би могло да предизвика такава огромна съпричастност. Той попита:

— Между другото, Питър, кога възнамерявате да се ожените?

— Ами… не сме определили дата, нали знаете колко много неща ми се случиха, а сега Кейти е заета с работата си, и… И понеже стана дума — добави той рязко, защото се дразнеше безпричинно от работата на Кейти, — когато се оженим, Кейти ще спре да работи. Не одобрявам.

— Но разбира се — каза Тухи, — и аз не одобрявам, ако на Катрин не й харесва.

Катрин започна работа като детегледачка в детските ясли в Клифърд. Сама го бе решила. Няколко пъти бе ходила в Клифърд с чичо си, който четеше там лекции по икономика. Работата й бе харесала.

— Но на мен ми харесва! — каза тя въодушевено. — Не разбирам защо не одобряваш, Питър! — В гласа й прозвуча предизвикателна и неприятна груба нотка. — През живота си не съм изпитвала по-голямо удоволствие. Да помагам на безпомощните и нещастните. Отидох там сутринта — не бях длъжна, сама пожелах, — а после толкова бързах да се върна у дома, че не ми остана време да се преоблека. Но това няма значение, кой го е грижа как изглеждам? — грубата нотка замлъкна, тя заговори пламенно и много бързо, — чичо Елсуърт, представи си! Малкият Били Хансън го болеше гърлото… нали помниш Били? Сестрата я нямаше и се наложи аз да му промия гърлото с аргирол, горкото дете! Цялото му гърло беше в налепи!

Гласът й засия, сякаш описваше нещо много красиво. Погледна чичо си. За първи път Кийтинг усети очакваната привързаност. Тя продължи да говори за работата си, за децата, за дома. Тухи слушаше сериозно и мълчеше. Но жадното внимание в очите му го промени, присмехулната веселост изчезна и той забрави собствения си съвет, стана сериозен, наистина много сериозен. Забеляза, че чинията на Катрин е празна и й подаде подноса със сандвичите с непринуден жест, който се превърна в елегантен израз на почтителност.

Кийтинг зачака нетърпеливо да млъкне. Искаше да смени темата. Огледа се из стаята и видя неделните вестници. Отдавна искаше да зададе въпрос. Попита внимателно:

— Елсуърт… какво мислите за Роурк?

— Роурк? Роурк ли? — попита Тухи. — Кой е Роурк?

Твърде невинният и небрежен начин, по който повтори името, със загатнатия, леко пренебрежителен въпрос накрая убеди Кийтинг, че на Тухи името му е много добре известно. Човек не изтъква, че не знае нищо по даден въпрос, ако наистина не знае нищо. Кийтинг каза:

— Хауърд Роурк. Архитектът. Проектира „Енрайт Хауз“.

— О, да, някой най-после се зае с „Енрайт Хауз“, нали?

— Има нейна скица в днешния „Кроникъл“.

— Така ли? Хвърлих поглед в „Кроникъл“.

— И… какво мислите за сградата?

— Ако беше интересна, щях да я запомня.

— Разбира се! — сричките на Кийтинг затанцуваха, сякаш дъхът му спираше на всяка, докато отмине. — Пълна щуротия! На нищо не прилича!

Олекна му. Все едно че цял живот бе смятал, че има наследствено заболяване и изведнъж най-прочутият специалист на света го обявява за здрав. Изпита желание да се смее свободно, глупаво, без достойнство. Изпита желание да говори.

— Хауърд ми е приятел — каза доволно.

— Приятел ли? Значи го познаваш?

— Да го познавам ли! Та ние учехме заедно в Стантън, та той живя в нашата къща три години, мога да ви кажа какъв цвят е бельото му и как взема душ — виждал съм го!

— Живял е във вашата къща в Стантън ли? — повтори Тухи. Произнасяше думите внимателно и прецизно. Гласът му звучеше тихо, сухо и категорично, като пукане на кибритени клечки.

Много странно, каза си Кийтинг. Тухи му задаваше твърде много въпроси за Хауърд Роурк. Но въпросите бяха безсмислени. Не бяха нито за сгради, нито за архитектура. Бяха маловажни лични въпроси и беше странно, че ги задава за човек, за когото твърди, че не е чувал.

— Смее ли се често?

— Много рядко.

— Нещастен ли изглежда?

— В никакъв случай.

— Имаше ли много приятели в Стантън?

— Никога не е имал приятели.

— Момчетата не го ли харесваха?

— Никой не е в състояние да го хареса.

— Защо?

— Кара те да се чувстваш така, сякаш би било нахалство да го харесваш.

— Излизаше ли да изпие по някое питие, забавляваше ли се?

— Никога.

— Обича ли парите?

— Не.

— Обича ли да му се възхищават?

— Не.

— Вярва ли в Бог?

— Не.

— Говори ли много?

— Много малко.

— Изслушва ли, когато другите обсъждат някакви… идеи с него?

— Изслушва. Но щеше да е по-добре, ако не изслушва.

— Защо?

— Нямаше да е толкова обидно… ако разбирате какво имам предвид, когато някой ви слуша по този начин, а вие знаете, че думите ви за него нямат никакво значение.

— Винаги ли е искал да бъде архитект?

— Той…

— Какво, Питър?

— Нищо. Просто ми дойде наум колко странно е, че никога не съм си задавал този въпрос. Странното е, че не можете да задавате този въпрос за него. Той е маниак на тема архитектура. Изглежда тя е толкова важна за него, че е изгубил всичко човешко. Изобщо няма чувство за самоирония — ето един човек без чувство за хумор, Елсуърт. Излишен е въпросът какъв щеше да бъде, ако не искаше да е архитект.

— Не — каза Тухи. — Ще зададем въпроса какво би правил, ако не може да е архитект.

— Ще мине през трупове. През колкото е необходимо. През труповете на всички нас. Но ще бъде архитект.

Тухи сгъна смачканата си носна кърпа върху коляното, сгъна я старателно два пъти и прокара нокът по гънките, за да направи ръбове.

— Помниш ли нашата малка група млади архитекти, Питър? — попита той. — Готвя се скоро да свикам първата среща. Говорих с мнозина от бъдещите членове. Ще бъдеш поласкан от мнението им за теб като вероятен председател.

Поговориха си приятно още половин час. Когато Кийтинг стана да си ходи, Тухи каза:

— О, да. Говорих с Лоис Кук. Скоро ще ти се обади.

— Толкова съм ви благодарен, Елсуърт. Между другото, чета „Облаци и мъгли“.

— Е?

— Страхотна е. Знаете ли, Елсуърт, тя… кара човек да промени напълно начина си на мислене.

— Нали? — отвърна Тухи.

Стоеше до прозореца, загледан в последните слънчеви лъчи на студения ясен следобед. Обърна се и каза:

— Прекрасен ден. Вероятно един от последните хубави дни за тази година. Защо не изведеш Катрин на малка разходка, Питър?

— С удоволствие! — каза нетърпеливо Катрин.

— Хайде, тръгвайте. — Тухи се усмихна весело. — Какво има, Катрин? Мигар чакаш позволение от мен?

Тръгнаха заедно, сами по студените бляскави улици, огрени от късните слънчеви лъчи. Кийтинг си припомни какво означава Катрин за него. Обзе го познатата емоция, която избледняваше в присъствието на други хора. Хвана ръката й. Тя я изтегли, свали ръкавицата и мушна пръстите си между неговите. И тогава помисли, че пръстите наистина се потят, ако хората се държат за ръце твърде дълго. Ускори ядосано крачка. Представи си, че сигурно приличат на Мики и Мини Маус и изглеждат смешни в очите на минувачите. За да се отърси от тези мисли, погледна към нея. Тя гледаше право напред в златистата светлина. Видя нежния й профил и неуловима частица усмивка в ъгълчето на устата, усмивка на тихо щастие. Забеляза, че ръбът на клепача й е блед и се запита дали наистина е анемична.

 

 

Лоис Кук седна на пода насред всекидневната си. Кръстоса крака по турски, разголвайки едрите си колене. Носеше сиви чорапи, навити на стегнати ластици и избелели розови долни гащи. Питър Кийтинг седна на ръба на шезлонг от виолетов сатен. Не му се бе случвало да се чувства така неловко на първи разговор с клиент.

Лоис Кук беше на тридесет и седем години. В публични изказвания и частни разговори се представяше на шестдесет и четири. Повтаряше го като ексцентрична шега, която създаваше около името и разсеяно усещане за вечна младост. Беше висока, суха, с тесни рамене и широки бедра. Имаше издължено бледо лице и сближени очи. Косата й висеше около ушите на мазни кичури. Ноктите й бяха счупени. Носеше се предизвикателно развлечена, умишлено небрежна. Поддържаше тази своя външност така, както се поддържа прическа — със същата цел.

Говореше неспирно, клатейки се върху ханша си:

— … да, на „Бауъри“. Моят дом. Светилището на „Бауъри“. Вече имам парцела, исках го и го купих, толкова е просто, по-точно купи го тъпият ми адвокат, трябва да се запознаеш с моя адвокат, има лош дъх. Не знам колко ще ми струваш ти, но това не е важно, парите нямат значение. Зелето също няма значение. Искам къща на три етажа и всекидневна с керамични плочки на пода.

— Госпожице Кук, прочетох „Облаци и мъгли“. Книгата ви ме извиси духовно. Позволете ми да се присъединя към малцината, които разбират смелостта и значимостта на вашите постижения, докато…

— Я стига с тия глупости — прекъсна го Лоис Кук и му намигна.

— Но аз наистина мисля така! — сопна се той. — Харесвам книгата ви. Аз…

Тя придоби отегчен вид.

— Толкова е банална — каза провлечено, — че всеки може да я разбере.

— Но г-н Тухи каза…

— Да, г-н Тухи. — Очите й се напрегнаха, дръзко виновни, като очите на дете, току-що измислило мръсна шегичка. — Г-н Тухи. Председател съм на малка група млади писатели, към които г-н Тухи проявява силен интерес.

— Така ли? — каза той доволно. Като че ли за първи път между тях се установи пряк контакт. — Колко интересно! Г-н Тухи събира също малка група млади архитекти и беше така любезен да ме предвиди за председател.

— О — каза тя и смигна. — Един от нас?

— От кои нас?

Не разбра защо, но усети, че някак я е разочаровал. Тя прихна. Седеше и го гледаше отдолу, смеейки се предизвикателно в лицето му. Смехът й беше неприятен и невесел.

— Какво по… — Опомни се. — Какво става, г-це Кук?

— Господи! — каза тя. — Ти си толкова приятно и красиво момче!

— Г-н Тухи е изключителен човек — изрече той гневно. — Той е най… най-благородният човек, когото…

— О, да, господин Тухи е изключителен човек. — Гласът й прозвуча странно, защото в него липсваше нещо, драстично липсваше уважение. — Той е най-добрият ми приятел. Най-прекрасният човек на земята. Светът съществува, съществува и г-н Тухи — това е природен закон. Освен това, само помисли колко добре се римува: Тухи-гухи-фухи-хухи. И въпреки всичко той е светец. Срещат се много рядко. Също както рядко се срещат гении. Аз съм гений. Искам всекидневна без прозорци. Да няма никакви прозорци, запомни го добре, когато правиш проекта. Да няма прозорци, подът да е с керамични плочки, а таванът да е черен. И да няма електричество. Не искам електричество в къщата си, искам газени лампи Газени лампи с шишета и свещи. По дяволите Томас Едисън! Всъщност кой беше той?

Смутиха го не толкова думите, колкото усмивката й. Не беше усмивка, а самодоволна гримаса, която изви крайчетата на дългата й уста и тя придоби изражение на лукав и зъл палавник.

— Кийтинг, освен това искам къщата ми да е грозна. Внушително грозна. Искам да е най-грозната къща в Ню Йорк.

— … Най-грозната ли, г-це Кук?

— Сладурче, красивото е толкова банално!

— Да, но… но аз… добре, не знам как бих могъл…

— Кийтинг, нямаш ли смелост? Не си ли способен на благороден жест? Всички работят толкова усърдно, борят се и страдат, опитвайки се да сътворят красота, състезавайки се кой да сътвори по-голяма красота. Нека ги изпреварим всички! Да хвърлим собствената им пот в лицата. Да ги унищожим с един удар. Нека бъдем богове. Нека бъдем грозни.

Той прие поръчката. След няколко седмици престана да се чувства неловко. Щом заговореше за новия си проект, всички реагираха почтително и любопитно. Беше насмешливо, но почтително любопитство. Името на Лоис Кук беше известно в най-изисканите салони. Заглавията на книгите й проблясваха в светските разговори като брилянти в интелектуалната корона на ораторите. В гласовете, които ги произнасяха, винаги прозвучаваше предизвикателна нотка, сякаш говорещият беше много дързък. Тази дързост беше приятна, защото не пораждаше антагонизъм. За автор, чиито книги нямат кой знае какъв успех на пазара, името й беше необяснимо известно и почитано. Тя беше знаменосец на интелектуалния и бунтарски авангард. Само дето на Кийтинг не му беше съвсем ясно срещу какво е насочен бунтът. Той обаче предпочиташе да не знае.

Проектира къщата точно както тя поиска — триетажна, от мрамор и тухли, украсена с водоливници и файтонджийски фенери. Приличаше на павилион в увеселителен парк.

Вестниците публикуваха повече репродукции на тази скица от която и да било друга, с изключение на „Космо-Слотник Билдинг“. Един коментатор написа следното: „Питър Кийтинг очевидно е нещо повече от талантлив млад човек, който умее да угажда на педантични магнати от едрия бизнес. Той се впуска в полето на интелектуалния експеримент с клиент като Лоис Кук.“ Тухи нарече къщата „космическа шега“.

Но у Кийтинг се загнезди особено усещане за остатъчен привкус. Долавяше го смътно, докато проектираше други важни сгради, усещаше го в мигове, когато се гордееше с работата си. Не можеше да го определи, но знаеше, че отчасти е и срам.

Веднъж го сподели с Елсуърт Тухи. Той се засмя:

— Не е лошо за теб, Питър. Човек не бива да се смята за прекалено важен. Излишно е да товариш съзнанието си с мисли за абсолютното.