Айн Ранд
Изворът (24)

IX

Елсуърт Монктън Тухи беше на седем години, когато насочи маркуча към Джони Стоукс. Джони минаваше край моравата на семейство Тухи, облечен в най-хубавия си празничен костюм. Джони бе чакал година и половина за този костюм, защото майка му беше много бедна. Елсуърт не го издебна, нито се скри. Извърши го съвсем умишлено, системно и целенасочено: отиде до крана, отвъртя го, застана в средата на моравата и насочи безпогрешно маркуча към Джони. Той беше с майка си, която вървеше няколко крачки зад него, а майката и бащата на Елсуърт, заедно с гостуващия проповедник, бяха на верандата на семейство Тухи. Джони Стоукс беше будно дете с трапчинки и златни къдрици. Хората винаги се обръщаха след Джони Стоукс. Никой не се обръщаше след Елсуърт Тухи.

Възрастните, които станаха свидетели на сцената, бяха толкова смаяни и шокирани, че никой не се втурна веднага да възпре Елсуърт. Той напрегна дребното си телце, за да удържи право към целта тресящия се край на маркуча. Щом реши, че е изпълнил замисленото, пусна маркуча на земята и водата засъска в тревата. Той направи две крачки към верандата, изправи се и зачака наказанието с високо вдигната глава. Наказанието щеше да се стовари от Джони, но г-жа Стоукс му попречи. Без да ги удостои дори с поглед, Елсуърт се обърна към майка си и проповедника и произнесе бавно и отсечено:

— Джони е мръсен хулиган. Бие всички момчета в училището.

И така си беше.

Въпросът за наказанието прерасна в етичен проблем. Много трудно беше да се наложи наказание на Елсуърт заради крехката му физика и здраве. Освен това не беше редно да се наказва момче, пожертвало себе си, за да отмъсти за несправедливост, и то смело, открито, напук на физическата си слабост. Превърна се в мъченик. Елсуърт не каза нищо такова, той дори не каза нищо повече, но го каза майка му. Проповедникът сякаш се съгласи с нея. Елсуърт беше лишен от вечеря и изпратен в стаята си. Не се оплака. Затвори се послушно в стаята и отказа храната, която майка му донесе късно през нощта, престъпвайки волята на съпруга си. Г-н Тухи настоя да плати на г-жа Стоукс костюма на Джони. Г-жа Тухи се подчини неохотно. Тя не харесваше г-жа Стоукс.

Бащата на Елсуърт управляваше бостънския клон на национална верига магазини за обувки. Получаваше скромна, но добра заплата и имаше скромна, но уютна къща в невзрачно предградие на Бостън. Тайната му болка беше, че няма собствен бизнес. Беше тих и съвестен човек без въображение. Ранният брак сложи край на всички негови амбиции.

Майката на Елсуърт беше слаба и неспокойна жена, която за девет години смени пет религии. Имаше нежни черти, дори беше красива, но само за няколко години от живота си — в периода, когато разцъфна. Елсуърт беше нейният идол. Сестра му Хелън беше пет години по-голяма от него. Момичето беше добродушно и незабележимо, не се отличаваше с красота, но беше симпатично и здраво — не създаваше проблеми. Елсуърт обаче се роди с лошо здраве. Майка му изпита обожание към него в мига, когато лекарят обяви, че няма да оцелее. Осъзнавайки колко великодушна е обичта й към едно тъй непривлекателно същество, тя се извиси духовно. Бебето Елсуърт ставаше все по-синкаво и грозно, а нейната любов към него се разгаряше. Тя почти се разочарова, когато той оцеля, без да се превърне в инвалид. Не проявяваше голям интерес към Хелън, защото в обичта към нея нямаше нищо мъченическо. Момичето със сигурност заслужаваше много повече обич и затова изглеждаше почти справедливо, че не я получава.

По причини, които самият той не можеше да обясни, г-н Тухи не беше особено привързан към сина си. Но Елсуърт господстваше над дома чрез своето мълчаливо, доброволно послушание на двамата си родители, въпреки че баща му така и не разбираше какво е неговото участие в това послушание.

Вечер, под лампата в семейния хол, г-жа Тухи изричаше с напрегнат, предизвикателен глас, издаващ предварителното й поражение:

— Хоръс, искам да купиш велосипед. Велосипед за Елсуърт. Всички момчета на неговата възраст имат велосипеди, Уили Ловет получи нов онзи ден, Хоръс. Хоръс, искам да купиш велосипед на Елсуърт.

— Не сега, Мери — отговаряше изморено г-н Тухи. — Може би следващото лято… Сега не можем да си позволим…

Г-жа Тухи повеждаше спор и гласът се издигаше до крясък.

— Майко, защо ми е? — питаше Елсуърт с тих, плътен и ясен глас. Гласът му беше по-нисък от гласовете на неговите родители и въпреки това ги пронизваше, заповеднически и странно убедителен. — Нуждаем се от много неща повече, отколкото от велосипед. Защо се хващаш за Уили Ловет? Уили не ми харесва. Уили е тъпанар. Купиха му колело, защото баща му има галантериен магазин. Баща му е фукльо. Не искам велосипед.

Всичко това си беше чиста истина. Елсуърт наистина не искаше велосипед. Но г-н Тухи го погледна озадачено и се зачуди защо ли детето е изрекло тези думи. Синът му го наблюдаваше с безизразни очи иззад малките стъкла; очите му не бяха нито ласкави, нито укоряващи, нито зли, те бяха просто безизразни. Г-н Тухи си даде сметка, че трябва да е благодарен на сина си, задето проявява разбиране, но адски му се прииска момчето да не бе споменало за магазина.

Елсуърт не получи велосипед. Но всички вкъщи се отнасяха мило и внимателно с него, отнасяха се с грижовно уважение — нежно и изпълнено с вина от страна на майка му, неловко и подозрително от страна на баща му. Г-н Тухи беше готов на всичко, стига да не се налага да разговаря с Елсуърт. В същото време се чувстваше като глупак и се ядосваше на собствения си страх.

— Хоръс, искам да купиш нов костюм на Елсуърт. Видях костюм на една витрина и…

— Майко, имам четири костюма. За какво ми е нов? Не искам да изглеждам идиотски като Пат Нунън, който ги сменя всеки ден. Баща му има сладкарница за сладолед. Пат е суетен към облеклото си като момиче. Не искам да съм глезльо.

Елсуърт ще стане светец, казваше си щастлива и притеснена г-жа Тухи. Изобщо не го интересуват материалните неща. Това беше съвсем вярно. Елсуърт не се интересуваше от материалните неща.

Беше слабо и бледо дете с лошо храносмилане. Майка му трябваше да го храни диетично. Често страдаше от простудни заболявания в главата. Имаше изумително звучен глас за крехкото си тяло. Пееше в хора, където нямаше равен. Беше образцов ученик. Винаги си знаеше уроците, тетрадките му бяха най-прегледните, ноктите — най-чистите. Ходеше с радост на неделно училище и предпочиташе четенето пред спортните занимания, в които беше слаб. Не беше много добър по математика — тя не му харесваше, — но се справяше отлично с историята, английския, обществените науки и литературата, а по-късно с психологията и социологията.

Учеше съзнателно и упорито. Не беше като Джони Стоукс, който не слушаше в час и рядко отваряше книга у дома, но знаеше всичко още преди учителят да го е обяснил. Учението се удаваше на Джони наготово, както и всички други неща. Имаше силни малки юмруци, здраво тяло, удивително красива външност, преливаща жизненост. Но Джони вършеше шокиращи и неочаквани неща, докато Елсуърт правеше всичко, което се очаква от него по-добре от когото и да било. Когато пишеха съчинения, Джони смайваше класа с блестящи бунтарски прояви. Зададоха им темата „Дните в училище: Златният век“ и Джони написа изумително есе, в което разказа колко мрази училището и защо. Елсуърт написа поема в проза за славните училищни дни, която беше публикувана в местния вестник.

Освен това Елсуърт разбиваше Джони, когато ставаше дума за имена и дати. Паметта на Елсуърт беше като слой течен цимент: тя задържаше всичко, попаднало върху нея. Джони беше изригващ гейзер, Елсуърт беше попиваща гъба.

Децата го наричаха Елси Тухи. Обикновено го оставяха да стори, каквото си е намислил и се опитваха да го избягват, но не го правеха открито. Не го разбираха. Беше им полезен и разчитаха на него, когато имаха нужда от помощ за уроците. Беше много находчив и съкрушаваше всяко дете, на което измисли точен и обиден прякор. Рисуваше унищожителни карикатури по оградите. Имаше всички данни да бъде мамино синче, но това определение някак не му пасваше. Беше твърде самоуверен и спокоен. Всички се смущаваха от мъдрото му и презрително отношение. Не се страхуваше от нищо.

Отиваше право при най-силните момчета, насред улицата, и изричаше без да крещи, с ясен глас, отекващ през няколко пресечки — никой не бе виждал Елсуърт Тухи разгневен: „Джони Стоукс има кръпка на задника. Джони Стоукс живее в апартамент под наем. Уили Ловет е тъпак. Пат Нунън яде риба.“ Джони не налиташе да го бие, не му налитаха и другите момчета, защото Елсуърт носеше очила.

Не играеше на топка с другите деца, но единствен той се хвалеше с това, вместо да се натъжава или да се срамува като другите по-дребни момчета. Смяташе спорта за просташко занимание и не криеше мнението си. Умът е по-голяма сила от мускулите, казваше той и наистина го мислеше.

Нямаше близки приятели. Смятаха го за безпристрастен и неподкупен. Майка му много се гордееше с две случки от неговото детство.

Веднъж заможният и популярен Уили Ловет покани децата на рожден ден, но на същия ден празнуваше и Сополивия Мън, син на овдовяла шивачка. Той вечно хленчеше и носът му вечно течеше. Никой не прие поканата на Сополивия, освен децата, които никой никога не канеше. Измежду поканените и на двете празненства Елсуърт Тухи единствен отряза Уили Ловет и отиде на рождения ден на Сополивия Мън, макар че не очакваше и не изпита никакво удоволствие от посредственото парти. Месеци наред след това враговете на Уили Ловет се кикотеха и се подиграваха на Уили, че е бил пренебрегнат заради Сополивия Мън.

Втората случка: Пат Нунън предложи на Елсуърт кесия желирани бонбони, ако му позволи да надникне в неговото контролно. Елсуърт прие бонбоните и позволи на Пат да препише контролното. Седмица по-късно Елсуърт отиде при учителката, сложи на бюрото й плика с бонбоните, от които не бе хапнал нито един и призна престъплението си, без да назове другия съучастник. Всичките й опити да изтръгне името му се провалиха. Елсуърт не продума. Само обясни, че виновникът е един от най-добрите ученици и че не може да пожертва успеха му заради гласа на съвестта си. Наказаха само него — остана в училище два часа след учебния ден. Учителката се принуди да се откаже от усилията да узнае истината и остави непроменени бележките от контролното. Така възникнаха подозрения около оценките на Джони Стоукс, Пат Нунън и на всички отличници в класа, с изключение на Елсуърт Тухи.

Елсуърт беше на единадесет години, когато майка му почина. Леля Адилин, неомъжена сестра на баща му, дойде да живее с тях и пое домакинството на Тухи. Леля Адилин беше висока и енергична жена, на чието мислене и физиономия отлично подхождаше определението „кон“. Тайната й болка беше, че никой не се бе влюбил в нея. Хелън веднага й стана любимка, а Елсуърт й се стори малък сатана. Елсуърт неизменно се държеше с нея сериозно и почтително. Скачаше на секундата да й вдигне кърпичката или да й премести стола, когато бяха сред хора и особено когато бяха в мъжка компания. Пращаше й красиви картички за свети Валентин, с хартиени панделки, напъпили рози и любовни стихотворения. Запяваше гръмогласно „Сладка Адилин“.

— Ти си паразит, Елси — каза му веднъж тя. — Храниш се с чуждата мъка.

— Значи няма да умра от глад — отвърна той.

Постепенно заживяха във въоръжен неутралитет. Елсуърт беше оставен на мира да расте както му харесва.

В гимназията Елсуърт стана местна знаменитост — най-прочутият оратор. Години наред в училището не наричаха момчетата с дар слово добри оратори, а „Тухи“. Печелеше всяко състезание по реторика. След състезанията слушателите си спомняха за „хубавото момче“, забравяйки дребното телце с хлътнал гръден кош, несъразмерни крачета и очила. Запомняха гласа му. Винаги печелеше дебатите. Можеше да докаже каквото и да е. Веднъж победи Уили Ловет, застъпвайки положителната теза в словесния двубой на тема „Писалката е по-силна от меча“. Веднага предложи на Уили да си сменят позициите, застъпи отрицателната теза и пак го победи.

До шестнадесетата си година Елсуърт смяташе, че е призван да стане проповедник. Размишляваше много за религията. Говореше за Бога и за духовните неща. Четеше много по тези въпроси. Изчете повече книги за историята на църквата, отколкото за вярата по същество. Постигна един от най-големите си ораторски триумфи, докарвайки до сълзи аудиторията си със слово на тема „Смирените ще господстват над света“.

По това време започна да печели приятели. Обичаше да говори за вярата и намираше хора, готови да го слушат. Установи, че неговите умни, силни и способни съученици не изпитват никаква нужда да слушат, а и изобщо не изпитват никаква нужда от него. Но страдащите и онеправданите идваха при него. Сополивият Мън го следваше навсякъде, мълчалив и предан като куче. След като майка му почина, Били Уилсън идваше до къщата на Тухи вечер, сядаше с Елсуърт на верандата и слушаше, потръпвайки, без да казва нищо, с широки, сухи и умоляващи очи. Скини Дикс се разболя от детски паралич, легна на легло и все гледаше през прозореца към ъгъла на улицата, очаквайки Елсуърт. Ръсти Хейзълтън не успя да премине в по-горен клас и дълго плака, чувствайки на рамото си студената, спокойна ръка на Елсуърт.

Никой не разбра дали те откриваха Елсуърт или Елсуърт откриваше тях. Сякаш действаше природен закон: както природата не търпи вакуум, така болката и Елсуърт Тухи се привличаха. Говореше им с плътен и сладък глас:

— Хубаво е да страдате. Не се оплаквайте. Търпете, отстъпвайте, приемайте и бъдете благодарни, че Бог ви е отредил да страдате. Страданието ви прави по-добри от хората, които се смеят и са щастливи. Ако не разбирате, не се опитвайте да разберете. Всички злини идват от ума, защото умът задава твърде много въпроси. Благословен е онзи, който вярва, а не който разбира. Ако не си преминал в по-горен клас, радвай се. Това означава, че си по-добър от умните момчета, които мислят твърде много и всичко им се удава твърде лесно.

Хората се трогваха, виждайки как приятелите на Елсуърт се привързват към него. Прекарваха с него известно време и после не можеха без него. Беше като пристрастяване към наркотик.

Елсуърт беше на петнадесет години, когато смая със странен въпрос учителя, преподаващ Библията. Учителят коментираше текста: „Какво печели човек, ако спечели целия свят, но изгуби душата си?“ Елсуърт попита:

— Излиза, че за да бъде истински богат, човек трябва да колекционира души, така ли?

Учителят за малко не го попита какво по дяволите иска да каже, но се овладя и го попита какво всъщност иска да каже. Елсуърт не обясни.

На шестнадесет години Елсуърт изгуби интерес към религията. Откри социализма. Промяната смая леля му Адилин.

— Първо, това е богохулство и глупост — каза тя. — Второ е напълно нелепо. Изненадваш ме, Елси. „Бедните духом“ е добре, но само „бедните“ звучи неприлично. Освен това не ти приляга. Не си в състояние да създаваш големи проблеми, само малки. Нещо не е наред, Елси. Просто не е наред. Не е в твоя стил.

— Първо, мила ми лельо — отвърна той, — не ме наричай Елси. И второ, грешиш.

Промяната сякаш се отрази добре на Елсуърт. Не стана агресивен фанатик. Стана по-благ, по-спокоен, по-кротък. Стана по-внимателен и загрижен за хората. Сякаш уталожи нервността си и придоби увереност. Околните започнаха да го харесват. Леля Адилин престана да се тревожи. От страстта му към революционните теории не произтече нищо сериозно. Не се присъедини към политическа партия. Четеше много, посети няколко съмнителни събрания, където говори един-два пъти, и то не много успешно. По-често сядаше в някой ъгъл, слушаше, наблюдаваше и размишляваше.

Елсуърт се записа да учи в Харвард. Майка му бе завещала своята застраховка живот за тази цел. Успехът му като студент в Харвард беше превъзходен. Избра си историята за специалност. Леля Адилин смяташе, че ще се ориентира към икономиката или социологията и се опасяваше, че в края на краищата ще стане социален работник, но такова нещо не се случи. Увлече се по литературата и изящните изкуства. Тя се озадачи, защото беше новост за него — никога не бе проявявал такива склонности.

— Не си от хората, подходящи за изкуство, Елси — заяви тя. — Не е в твоя стил.

— Грешиш, лельо — каза той.

Отношенията на Елсуърт с неговите състуденти бяха сред най-необикновените му постижения в Харвард. Държеше се така, че всички го приемаха. В компанията на гордите млади наследници на горди стари фамилии той не само не криеше скромния произход, а го изтъкваше. Не им казваше, че баща му е управител на магазин за обувки, а твърдеше, че е обущар. Не го казваше предизвикателно, огорчено или по пролетарски арогантно — казваше го като шега за самия него, а ако човек погледнеше внимателно усмивката му, и като шега за тях. Държеше се снобски, но не като изявен сноб, а естествено и непокварено, като сноб, който полага усилия да не проявява снобизъм. Държеше се любезно, но не като човек, който търси благосклонност, а който я дарява. Отношението му беше заразително. Хората не поставяха под съмнение причините за превъзходството му. Те приемаха за даденост, че има такива причини. Отначало бе забавно да градят представата си за Тухи като за „Монаха“, после стана изискано и прогресивно. Ако това беше победа, Елсуърт не го приемаше така. Сякаш не го интересуваше. Движеше се сред безпросветните младежи с увереността на човек, който има план, подробен план за години напред, човек, който може само да се забавлява от дребните случки по пътя си. В усмивката му имаше нещо тайно и прикрито, приличаше на усмивка на магазинер, пресмятащ печалбите, макар че видимо не се случваше нищо особено.

Не говореше за Бога и за благородството на страданието. Говореше за масите. На събрания, продължаващи до сутринта, доказваше на захласнатата аудитория, че религията поражда егоизъм, защото поставя твърде силно ударение върху духа на отделния човек. Религията има една-единствена грижа — спасението на собствената душа, казваше той.

— За да бъде добродетелен в абсолютния смисъл — започна веднъж словото си Елсуърт Тухи, — човек трябва да е готов да поеме в душата си най-отвратителните престъпления, за да спаси своите братя. Бичуването на плътта е нищо. Единствено бичуването на душата е добродетелен акт. Смятате ли, че обичате човечеството? Та вие не знаете нищо за обичта. Дали сте два долара в подкрепа на стачка и решавате, че сте изпълнили дълга си? Бедни глупци! Дарението си заслужава само, ако е най-ценното, което имате. Дарете душата си. Дори в името на лъжа ли? Да, ако други вярват в нея. Или в името на някоя заблуда? Да, ако други се нуждаят от нея. Или може би в името на предателство, измама, престъпление? Да! За всичко онова, което ви изглежда най-низко и най-порочно. Само когато изпитате презрение към безценното си дребно его, можете да се извисите до истинската, необятна вселена на себеотрицанието, до сливането на вашия дух с необятния колективен дух на човечеството. В тясната, претъпкана скъперническа дупка на егото няма място за обич към другите. Опразнете я, за да се изпълните. „Онзи, който обича живота си, ще го изгуби; а който намрази живота си в този свят, ще го запази за вечен живот.“ В тези думи се крие нещо много ценно за търговците на религиозен опиум, но те не го осъзнават. Себеотричане ли? Да, приятели мои, с всякакви средства. Но човек не може да се отрече от себе си, ако иска да се съхрани чист и горд. Жертвата, която изисква унищожение на собствената душа… но какво говоря? Само героите могат да го разберат и да го постигнат.

Тухи нямаше успех сред бедните момчета, които се издържаха сами в колежа, но печелеше привърженици между момчетата от заможни семейства, второ и трето поколение милионери. Предлагаше им възможности за извисяване, на което смятаха, че са способни.

Завърши с големи отличия. Малката му лична слава стигна до Ню Йорк преди самият той да се озове в града. От Харвард се понесе слухът за един изключителен човек на име Елсуърт Тухи. Неколцина измежду свръхинтелектуалците и супер богатите чуха слуха, веднага забравиха точно какво са чули, но запомниха името, което се запечата в паметта им със смътна асоциация за бляскав ум, смелост и идеализъм.

Около Елсуърт Тухи закръжиха хора — онези, за които той се превърна в духовна необходимост. Други не идваха, сякаш по интуиция. Веднъж някой заговори за верните последователи на Тухи — той нямаше титла, програма или организация, но някак от самото начало кръгът около него бе наречен последователи. Изпълнен със завист съперник отбеляза:

— Тухи е прилепчив. Нали знаете кои две неща лепнат най-силно: калта и лепилото.

Тухи чу забележката, вдигна рамене и каза с усмивка:

— Хайде, хайде, има още много: лейкопласт, пиявици, карамел, мокри чорапи, каучукови ленти, дъвка, пудинг от тапиока.

Отдалечавайки се, добави през рамо, без да се усмихва:

— И цимент.

Защити магистърска степен в нюйоркски университет и написа дисертация на тема „Колективните модели в градската архитектура от XIV век“. Изкарваше си хляба с множество разнообразни и хаотични дейности — никой не знаеше точно какви. В университета беше съветник по избор на професия, пишеше рецензии на книги, пиеси, изложби, пишеше статии, изнасяше лекции пред малобройни невзрачни аудитории. В работата му се проявяваха определени тенденции. Когато пишеше рецензии на книги, предпочиташе романите за земята пред тези за града, за обикновените хора, а не за надарените, за болните, не за здравите. В писанията му се усещаше особена страстност, когато ставаше дума за „малките хорица“. Любимото му прилагателно беше „човешки“. Предпочиташе психологията пред действието, описанието пред психологията. Харесваше романи без интрига, но най-много му харесваха романите без герой.

Смятаха го за забележителен съветник по избор на професия. Малкият му кабинет в университета стана като изповедалня, където студентите споделяха всичките си проблеми — академични и лични. На драго сърце разговаряше с тях, еднакво внимателно, задълбочено и съсредоточено, за избора на предмети, за любовните им авантюри и избора на бъдеща кариера.

Когато студентите му искаха съвет за любовните си преживявания, Тухи препоръчваше отдаване, ако ставаше дума за свалка с очарователна девойка на пиянска сбирка. „Нека сме модерни“, казваше той. Но ако се отнасяше за дълбока, емоционална страст, съветът му беше: „Да се държим като възрастни хора.“ Случваше се някое момче да отиде при него и да му признае, че се срамува от посредствено сексуално представяне. Тухи му казваше да не се вживява:

— Било ти е адски полезно. Има две неща, от които трябва да се избавим още на младини: чувството за лично превъзходство и преклонението към секса.

Хората забелязаха, че Елсуърт Тухи рядко допускаше момчетата да се посветят на кариерата, която сами са избрали.

— Не, на твое място не бих се посветил на правото. Ти си твърде неспокоен и страстен. С истерично отдаване на кариерата не се постига нито щастие, нито успех. По-мъдро е да си избереш професия, в която да бъдеш спокоен, разумен и практичен. Да, дори да я мразиш. Така ще станеш реалист…

— Не, не бих те посъветвал да продължиш с музиката. Фактът, че тя ти се удава толкова лесно, е сигурен знак, че талантът ти е повърхностен. Проблемът е именно че ти харесва. Не си ли съгласен, че децата разсъждават така? Откажи се. Да, дори да е адски мъчително…

— Не, съжалявам, много ми се иска да ти кажа, че одобрявам, но не мога. Когато мислиш за архитектура, изборът ти е чисто егоистичен, нали? Замисляш ли се за нещо друго, освен да задоволиш егоизма си? Та кариерата на всеки човек засяга цялото общество. Най-важното е да си най-полезен на другите. Не какво можеш да вземеш от обществото, а какво можеш да му дадеш. А когато става въпрос за възможностите да служиш на хората, няма по-благородна професия от тази на хирурга. Замисли се по този въпрос.

След колежа някои от неговите последователи преуспяха, други се провалиха. Един-единствен се самоуби. Твърдеше се, че Елсуърт Тухи им повлиял благотворно, защото не го забравиха: години по-късно продължаваха да се съветват с него за много неща, пишеха му, оставаха му верни. Бяха като двигатели без собствен стартер, които трябва да задвижва външна ръка. Въпреки голямата си заетост той винаги намираше време да ги изслуша.

Животът му беше натоварен, изложен на показ и безличен като градски площад. Приятелят на човечеството нямаше нито един личен приятел. Хората идваха при него, но той не се сближи с никого. Приемаше всички. Отзивчивостта му беше златна, гладка и равна, като огромен пясъчен плаж, на който няма да вее вятър, за да издигне дюни — пясъкът е неподвижен под високото слънце.

От скромните си доходи правеше дарения на множество организации, но не даваше назаем и долар на отделни хора. Никога не молеше заможните си приятели да помагат на изпаднали в нужда, но получаваше от тях големи суми и дарения за благотворителни цели: за приюти, възстановителни центрове, домове за пропаднали момичета, училища за деца в неравностойно положение. Участваше безвъзмездно в управителните съвети на тези институции. Множество филантропски начинания и радикални публикации, ръководени от най-различни хора, имаха едно свързващо звено помежду си, един общ знаменател: името на Елсуърт Тухи в управата. Той бе еднолично акционерно дружество за алтруизъм.

Жените нямаха никаква роля в живота му. Сексът изобщо не го интересуваше. Потайните му редки пориви го тласкаха към млади, стройни, едрогърдести и празноглави момичета — кискащи се сервитьорки, маникюристки с нечленоразделна реч, неопитни стенографки с розови или лилави рокли и шапчици на темето и големи златни къдри на челото. Беше напълно безразличен към умните жени.

Твърдеше, че семейството е буржоазна институция, но не го превръщаше в проблем и не отстояваше свободната любов. Темата за секса го отегчаваше. Смяташе, че по този маловажен въпрос се вдига твърде много шум, докато по света има далеч по-съществени неща.

Годините минаваха. Всеки натоварен ден от живота му беше като дребна новичка монета, пускана търпеливо в гигантски монетен автомат, без поглед към комбинацията на екрана, без очакване за възвръщаемост. Постепенно една от многото му дейности започна да се откроява: прочу се като забележителен архитектурен критик. Пишеше статии за сгради в три списания, които се появиха шумно на бял свят, просъществуваха няколко години и едно след друго отмряха: Нови гласове, Нови пътища, Нови хоризонти. Четвъртото — Нови граници, се задържа. Елсуърт Тухи единствен оцеля от последователните корабокрушения. Архитектурната критика сякаш бе пренебрегвана сфера за изява — малцина си правеха труда да пишат за сгради, а още по-малко четяха. Тухи спечели слава и неофициален монопол. Добрите списания се обръщаха към него винаги, когато имаха нужда от статия на архитектурна тема.

През 1921 г. в личния живот на Тухи настъпи малка промяна: неговата племенница Катрин Холси, дъщеря на сестра му Хелън, се пренесе да живее при него. Баща му отдавна бе починал, а леля Адилин изчезна в затънтено бедно градче. Родителите на Катрин починаха и нямаше кой да се грижи за нея. Тухи не бе помислял да я задържи у дома. Но когато слезе от влака в Ню Йорк, на невзрачното й личице грейна красота, сякаш пред нея се откри бъдещето и блясъкът му озари челото й, а тя го посрещна гордо и нетърпеливо. Беше един от редките мигове, когато най-скромно човешко същество внезапно се превръща в център на вселената и се разкрасява, а светът — в очите на свидетелите — изглежда по-добър, защото има такъв център. В този миг Елсуърт Тухи реши да задържи Катрин при себе си.

През 1925 написа „Проповеди върху камък“ и се прослави.

Елсуърт Тухи стана мода. Домакините интелектуалки водеха битки за него. Някои хора не го харесваха и му се подиграваха. Но тези подигравки не им носеха удоволствие, защото той винаги пръв правеше най-скандалните забележки за самия себе си. На един прием самодоволен и недодялан бизнесмен изслуша задълбочените социални теории на Тухи и отсече наперено:

— Тия интелектуални приказки са далеч от мен. Аз играя на фондовия пазар.

— А аз — каза Тухи — играя на фондовия пазар на духа. И печеля добре.

Най-важният резултат от „Проповеди върху камък“ беше договорът на Тухи да пише всеки ден в „Ню Йорк Банър“ на Гейл Уайнънд.

Договорът бе изненада и за двете страни и в началото разгневи всички. Тухи често говореше без всякакво уважение за Уайнънд, а вестниците на Уайнънд лепваха на Тухи всички квалификации, които могат да се отпечатат на хартия. Но вестниците на Уайнънд нямаха друга политика, освен да отстояват най-големите предразсъдъци на най-широкия кръг хора. Те блуждаеха, но все пак в предвидима сфера: в непоследователността и безотговорността, в сферата на блудкавото и сантименталното. Вестниците на Уайнънд бяха против Привилегията и за Обикновения човек, но го правеха така, че да не се засяга никой. Разобличаваха монополите, ако им изнася, подкрепяха стачките, ако им изнася и обратното. Еднакво разпалено заклеймяваха Уолстрийт, критикуваха социализма и настояваха за благоприличие в киното. Бяха кресливи и безсрамни — но по същество напълно беззъби. Елсуърт Тухи беше прекалено краен, за да се вмести в облика на „Банър“.

Но екипът на „Банър“ беше непретенциозен като политиката на вестника. В него можеше да влезе всеки, който угажда на публиката или на по-голяма част от нея. Казваха: „Гейл Уайнънд не е прасе. Яде всичко.“ Елсуърт Тухи беше на върха на славата си, а обществото изведнъж се заинтересува от архитектура. „Банър“ не беше влиятелен в тази сфера и затова се обърна към Елсуърт Тухи. Беше съвсем просто.

Така се появи „Един тих глас“.

„Банър“ написа следното: „От понеделник «Банър» ще ви представи нов приятел — ЕЛСУЪРТ М. ТУХИ, — чиято блестяща книга «Проповеди върху камък» всички сте прочели и харесали. Името на г-н Тухи е свързано с прекрасната професия на архитекта. Той ще ви помага да разбирате всичко, което искате да знаете за чудесата на съвременното строителство. От понеделник търсете «ЕДИН ТИХ ГЛАС». Рубриката ще излиза единствено в нюйоркския «Банър».“ Другите неща, с които се свързваше името на г-н Тухи, не бяха споменати.

Елсуърт Тухи не написа нищо, за да се представи или за да обясни защо приема да пише във вестника на Уайнънд. Не обърна никакво внимание на приятелите си, които се възмутиха, че се е продал. Просто се хвана на работа. Веднъж в месеца посвещаваше рубриката си „Един тих глас“ на архитектурата. В другите дни рубриката беше гласът на Елсуърт Тухи, казващ онова, което желае да каже на милиони читатели.

Тухи беше единственият човек, нает от Уайнънд, чийто договор допускаше да пише каквото му скимне. Самият той настоя за това и всички го приеха като голяма победа, с изключение на самия Елсуърт Тухи. Той си даде сметка, че това може да означава едно от двете неща: или Уайнънд бе отстъпил почтително пред славата на името му… или го презираше и смяташе, че не си заслужава да го ограничава.

„Един тих глас“ сякаш никога не казваше опасно революционни неща и рядко споменаваше за политика. Той изразяваше нагласи, споделяни от повечето хора: себеотрицание, братство, равенство. „По-важно е да съм добър, отколкото да съм прав“. „Милосърдието превъзхожда справедливостта, въпреки несъгласието на безсърдечните.“ „От гледна точка на анатомията — а може би и от други гледни точки — сърцето е най-важният ни орган. Мозъкът е суеверие.“ „В духовната сфера има един прост, непогрешим критерий: всичко, което произтича от егото, е зло; всичко, което произтича от любовта към другите, е добро.“ „Полезността е единственият знак за благородство. Не виждам нищо обидно в понятието тор като висш символ на човешката съдба: именно торът прави житото и розите.“ „Най-лошата народна песен е по-добра от най-добрата симфония.“ „По-смелият обижда косвено своите събратя със смелостта си. Нека не се стремим към добродетели, които не могат да бъдат споделени.“ „Не познавам гений или герой, който да се опари с горяща клечка и да изпита по-малка болка от обикновения си събрат.“ „Геният е преувеличено измерение. Гигантизмът също. И двете са болестни състояния.“ „Всички под кожата си сме братя — и аз съм готов да одера човечеството, за да го докажа.“

В кабинетите на „Банър“ се отнасяха с уважение към Елсуърт Тухи и не го закачаха. Шепнеше се, че Гейл Уайнънд не го харесва — защото Уайнънд се държеше безупречно любезно с него. Алва Скарет реши да бъде приветлив, но спазваше предпазлива дистанция. Между Тухи и Скарет се установи негласно, бдително равновесие: всеки си даваше сметка какъв е другият.

Тухи не направи никакъв опит да се сближи с Уайнънд. Отнасяше се безразлично към всички важни хора в „Банър“. Насочи вниманието си към останалите.

Организира клуб на служителите на Уайнънд. Не беше профсъюз, само клуб. Събираше се веднъж в месеца в библиотеката на „Банър“. Не се занимаваше със заплати, работно време или условия на труд, нито имаше конкретна програма. Хората се опознаваха, разговаряха и слушаха речи, повечето произнасяни от Елсуърт Тухи. Той говореше за новите хоризонти и за печата като глас на масите. Веднъж Гейл Уайнънд се появи неочаквано по средата на едно събрание. Тухи се усмихна и го покани да стане член на клуба, заявявайки, че и той има това право. Уайнънд не стана член. Седна и слуша половин час, прозя се, стана и си излезе преди събранието да свърши.

Алва Скарет беше благодарен, че Тухи не се опитва да се меси в неговата територия, във важните въпроси на политиката. Отвръщайки на любезността му, Скарет допускаше Тухи да препоръчва нови служители, когато имаше вакантно място, особено ако не е важно. По принцип на Скарет не му пукаше, докато Тухи винаги проявяваше загриженост, дори ако става дума за момче за поръчки. Хората, посочени от Тухи, биваха назначавани. Повечето бяха млади, безразсъдни и хитри, имаха шарещи погледи и се ръкуваха с отпуснати ръце. Имаха и други общи неща, но те не бяха толкова очевидни.

Тухи ходеше редовно на месечните събрания на Съвета на американските строители, Съвета на американските писатели, Съвета на американските художници. Беше организатор и на трите.

Лоис Кук председателстваше Съвета на американските писатели. Събираха се в нейния салон, в къщата й в „Бауъри“. Тя беше единственият известен член. Останалите бяха: жена, която не използваше главни букви в своите книги и мъж, който не използваше запетаи; младеж, който бе написал роман от хиляда страници без нито едно „о“ и друг, който пишеше стихотворения без рими и мерена реч; изтънчен мъж с брада, който се доказваше, използвайки най-нецензурната четирибуквена дума на всеки десет страници от ръкописите си; жена, която подражаваше на Лоис Кук, но стилът й беше по-неясен; когато я питаха защо пише така, тя отвръщаше, че така й звучи самият живот, пречупен през призмата на подсъзнанието й: „Нали знаете какво прави призмата с лъча светлина?“ Имаше и един свиреп младеж, известен просто като Геният Айк, но никой не знаеше какво точно прави, освен че обяснява колко обича всяко нещо от живота.

Съветът подписа декларация, че писателите са слуги на пролетариата. Всъщност не беше толкова просто — текстът беше по-заплетен и много по-дълъг. Декларацията бе изпратена до всички вестници в страната, но бе публикувана само на страница 32 в „Нови граници“.

Председател на Съвета на американските художници беше смъртно блед младеж, който рисуваше видения от сънищата си. Имаше едно момче, което не използваше платна, а правеше неща с клетки за птици и метрономи. Друго бе открило нова техника за рисуване: почерняше листа и рисуваше с гума. В Съвета членуваше набита дама на средна възраст, която рисуваше подсъзнателно. Твърдеше, че никога не гледа ръката си и няма представа какво прави тя. Ръката й била водена от духа на покоен любовник, с когото не се била срещала на земята. Всъщност те не говореха много за пролетариата, а по-скоро се бунтуваха срещу тиранията на реалното и обективното.

Приятели на Тухи му обърнаха внимание, че е непоследователен; той бе голям противник на индивидуализма, а всичките му писатели и художници бяха яростни индивидуалисти.

— Наистина ли мислите така? — каза Тухи, усмихвайки се невъзмутимо.

Никой не приемаше сериозно Съветите. Говореше се за тях, защото хората смятаха, че са добра тема за разговор; бяха толкова смехотворни, че на никого не пречеха.

— Наистина ли мислите така? — питаше Тухи.

Елсуърт Тухи беше на четиридесет и една години. Нанесе се в елегантен апартамент. Жилището изглеждаше скромно в сравнение с доходите, които можеше да получава, ако поискаше. Само в едно отношение обичаше да използва за себе си прилагателното „консервативен“: обличаше се изискано консервативно. Никой не го бе виждал да губи самообладание. Поведението му бе еднакво в салоните, на профсъюзните събрания, на лекторската трибуна, в банята или при сексуален акт: хладен, спокоен, весел, леко покровителствен.

Хората се възхищаваха на чувството му за хумор. Казваха, че е човек, който може да се надсмива на себе си.

— Аз съм опасен. Трябва да ви предупредят да се пазите от мен — казваше той с такъв тон, сякаш изрича най-нелепото нещо в света.

От всички квалификации, с които го обсипваха, той предпочиташе да го наричат Елсуърт Тухи, човеколюбецът.