Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fountainhead, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
VaCo (2017)

Издание:

Автор: Айн Ранд

Заглавие: Изворът

Преводач: Божидар Маринов

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: Английски

Издание: първо (допечатка)

Издател: ИК „МаК“; Издателство „Изток-Запад“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: Изток-Запад

Излязла от печат: януари 2011

Редактор: Калина Любомирова

Художник: Петър Христов

Коректор: Димитрина Кюркчиева

ISBN: 954-321-228-7; 978-954-321-228-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/387

История

  1. — Добавяне

XIV

— Кой? — ахна Кийтинг.

— Госпожица Доминик Франкън — повтори камериерката.

— Ти си пияна, дявол да те вземе!

— Господин Кийтинг!…

Скочи на крака, изблъска я от пътя, влетя в хола и видя Доминик Франкън в жилището си.

— Здравей, Питър.

— Доминик!… Доминик, как е възможно? — Изпита гняв, страх и любопитство, почувства се поласкан и доволен. Първата му мисъл беше да благодари на Бога, че майка му не си е у дома.

— Обадих се в кантората. Казаха ми, че си се върнал вкъщи.

— Толкова съм поласкан и приятно изне… По дяволите, Доминик, има ли смисъл? Винаги се опитвам да бъда коректен с теб, а ти винаги схващаш толкова добре, че няма никакъв смисъл. Затова няма да си играя на сдържан домакин. Знаеш, че съм изумен, че идването ти тук е необичайно и че всичко, което ще кажа, сигурно ще е неуместно.

— Да, така е по-добре, Питър.

Той забеляза, че все още държи ключа в ръка и го мушна в джоба си. Приготвяше куфара за сватбеното пътешествие на следващия ден. Огледа помещението и ядно отбеляза колко недодялано изглеждат викторианските мебели до елегантната фигура на Доминик. Тя беше със сив костюм, черно кожено палто с вдигната до бузите яка и шапка с падаща периферия. Изглеждаше различно от появата си на свидетелското място и на приемите. Изведнъж си спомни за онзи миг преди години, когато стоеше на стълбите пред кабинета на Гай Франкън и си пожела никога повече да не вижда Доминик. Беше същата като тогава: непозната, която го ужаси с кристално безизразното си лице.

— Седни, Доминик. Свали си палтото.

— Не, няма да стоя дълго. Тъй като днес изобщо не се преструваме, да ти кажа ли защо съм дошла, или предпочиташ първо да си поговорим любезно?

— Не, нека да не си говорим любезно.

— Добре. Ще се ожениш ли за мен, Питър?

Той се вкамени. После се свлече на стола — знаеше, че тя говори сериозно.

— Ако искаш да се ожениш за мен — продължи тя със същия отмерен, безличен глас, — трябва да стане сега. Колата ми е долу. Отиваме до Кънектикът и се връщаме. Ще са ни нужни около три часа.

— Доминик… — Нямаше сили да си мръдне устните. Успя само да произнесе името й. Изпита желание да е парализиран. Но знаеше, че е неудържимо жизнен и насила вцепенява мускулите и ума си, защото не иска да поеме отговорността да мисли трезво.

— Нека не се преструваме, Питър. Обикновено хората първо обсъждат разумните неща и чувствата си, след това уреждат практическите въпроси. Но с нас няма друг начин. Ако ти го предложа под друга форма, ще те измамя. Трябва да го направя точно така. Никакви въпроси, никакви условия, никакви обяснения. Онова, което премълчаваме, говори само за себе си. Защото не го казваме. Няма за какво друго да разсъждаваш, освен дали искаш или не.

— Доминик — заговори той съсредоточено, сякаш вървеше по гола носеща греда в строяща се сграда, — разбирам само това: разбирам само, че трябва да се опитам да се държа като теб, да не обсъждам нищо, да не говоря, само да отговарям.

— Да.

— Само че… не мога… съвсем като теб.

— Сега е моментът, Питър, в който всичко е ясно. Няма къде да се скриеш. Дори с думи.

— Само ми кажи…

— Не.

— Дай ми време…

— Не. Или слизаме заедно сега, или забравяме.

— Не бива да се сърдиш, ако аз… Никога не си ми давала надежда, че можеш… че ти… не, не, няма да го кажа… но какво очакваш да си помисля? Тук съм съвсем сам и…

— И аз съм единствената, която може да ти даде съвет. Моят съвет е да откажеш. Честна съм с теб, Питър. Но няма да ти помогна, като оттегля предложението си. За предпочитане е да не си имал възможността да се ожениш за мен. Но я имаш. Сега. Трябва да избираш.

Той не можа да запази достойнство. Сведе глава и притисна юмрук към челото си.

— Доминик… защо?

— Знаеш защо. Веднъж ти казах причините, беше отдавна. Ако нямаш смелост да мислиш за тях, не очаквай да ти ги повторя.

Седеше неподвижен, с клюмнала глава. Каза:

— Доминик, ако двама души като теб и мен се оженят, ще бъде новина за първа страница на вестниците.

— Така е.

— Не е ли по-добре да го направим както му е редът, с обява и истинско сватбено тържество?

— Силна съм, Питър, но не чак толкова. След това можеш да се заемеш с приемите и публичността.

— Искаш да ти кажа да или не, така ли?

— Точно така.

Остана дълго загледан в нея. Тя го гледаше в очите, но погледът й беше като от портрет. Почувства се сам в стаята. Тя изчакваше търпеливо и напълно безучастно, без дори да го подкани да побърза.

— Добре, Доминик. Казвам ти да — изрече той най-после.

Тя сведе глава в знак на съгласие.

Той стана.

— Ще си облека палтото. Твоята кола ли ще вземем?

— Да.

— Тя е открита, нали? Да си облека ли коженото палто?

— Не. Но си вземи дебел шал. Има вятър.

— Никакъв багаж ли да не взимам? Веднага ли се връщаме в града?

— Връщаме се веднага.

Остави вратата към коридора отворена. Тя видя как си облича палтото и завива шал около врата си, сякаш се загръща с наметало. Приближи се до вратата на хола и я прикани да тръгва с мълчаливо кимване. Натисна бутона на асансьора и отстъпи, за да й направи път. Движенията му бяха точни и уверени. Действаше без радост или емоции. Изглеждаше по-хладен и мъжествен от когато и да било.

Хвана я под ръка твърдо и покровителствено, докато пресекат улицата, за да стигнат до колата й. Отвори вратата на колата, пусна я да се настани зад волана и мълчаливо седна до нея. Тя се пресегна през него и вдигна неговото стъкло. Каза му:

— Ако не е добре, нагласи го така, че като потеглим, да не ти е много студено.

Той й каза:

— Тръгвай към Гранд Конкърс, на няколко светофара оттук.

Тя остави чантата си на коленете му, пое волана и запали двигателя. Внезапно осъзнаха, че между тях няма враждебност, а спокойно, безнадеждно приятелско чувство, сякаш са жертви на неясно бедствие и трябва да си помагат взаимно.

Тя караше бързо, както бе свикнала, с равномерна висока скорост. Пътуваха мълчаливо. Двигателят бръмчеше монотонно. Изчакваха търпеливо, без да променят положението на телата си, когато спираха на светофар. Бяха се отдали на движение, устремено в точно определена посока, като траектория на куршум, който не може да бъде спрян. По улиците на града падаше първият здрач. Уличната настилка жълтееше. Магазините още бяха отворени. Рекламата на един киносалон светна, червените крушки се разклатиха и изместиха последната дневна светлина във въздуха, от което улицата стана още по-тъмна.

Питър Кийтинг нямаше никакво желание да говори. Сякаш вече не беше Питър Кийтинг. Не изпитваше нужда от топлота или съчувствие. Не искаше нищо. Тя се замисли за това и хвърли към него поглед, който бе почти признателен и нежен. Той посрещна погледа й без да трепне и тя видя в очите му разбиране, но без никаква друга реакция. Сякаш погледът му казваше: „Разбира се“, но нищо друго.

Излязоха от града. Студеният кафяв път летеше насреща им. Той й каза:

— Пътните полицаи се заяждат по тези места. Приготви си журналистическата карта за всеки случай.

— Вече не съм журналистка.

— Моля?

— Вече не работя във вестника.

— Да не би да си напуснала?

— Не, уволниха ме.

— Какво значи това?

— Къде беше през последните дни? Мислех, че всички знаят.

— Съжалявам. Тия дни не съм чел вестници.

Изминаха още няколко километра и тя каза:

— Дай ми цигара. В чантата ми са.

Отвори чантата й и видя табакерата, пудриерата, червилото, гребена, сгънатата снежнобяла носна кърпичка, ухаеща леко на парфюм. Мярна му се мисълта, че все едно разкопчава блузата й, но не възприе съзнателно тази мисъл, нито интимното усещане за притежание, с което отвори чантата. Извади цигара от табакерата, запали я и я премести от своите устни в нейните.

— Благодаря — каза тя. Той запали цигара и на себе си и затвори чантата й.

Стигнаха до Гринич и той заразпитва къде да отидат, показваше й накъде да кара и в коя пресечка да завие:

— Ето тук — каза той, когато стигнаха пред къщата на съдията.

Излезе първи и й помогна да слезе от колата. Натисна звънеца.

Ожениха се в хола, където имаше кресла с избеляла синьо пурпурна дамаска и лампа с ресни от стъклени мъниста. Свидетели станаха съпругата на съдията и техен съсед на име Чък, който прекъсна някаква домашна работа и леко миришеше на белина.

После се върнаха при колата и Кийтинг попита:

— Искаш ли да карам, ако си изморена?

Тя отвърна:

— Не, аз ще карам.

Пътят към града минаваше през кафяви ниви. Всяка неравност на почвата червенееше от западната страна. Лека морава мъгла покриваше нивите в далечината. Небето бе озарено от огнени проблясъци. Разминаха се с няколко коли, които профучаха край тях като кафяви силуети. Други бяха със запалени фарове с тревожна жълта светлина.

Кийтинг се загледа в пътя — тясна черта в средата на предното стъкло. От двете страни на пътя имаше ниви и хълмове, вместени в стъкления правоъгълник пред него. Пътят се разгъваше пред тях, изпълваше стъклото, излизаше извън очертанията му, разтваряше се, за да ги пусне да минат, разделяйки се в две сиви ленти от двете страни на колата. Стори му се, че участват в състезание и зачака да види как предното стъкло печели, как колата се удря в тънката чертичка, преди тя да се разшири.

— Къде ще живеем, като начало? — попита той. — Вкъщи или у вас?

— У вас, разбира се.

— Предпочитам да се преместя при теб.

— Не. Ще се изнеса от моето жилище.

— Моят апартамент едва ли ще ти хареса.

— Защо?

— Не знам. Не ти подхожда.

— Ще ми хареса.

Помълчаха малко, после той попита:

— Как ще обявим женитбата си?

— Както желаеш. Оставям на теб.

Ставаше все по-тъмно и тя включи фаровете. Той наблюдаваше пътните знаци, появяващи се ниско отстрани на пътя. Изскачаха с наближаването на колата и гласяха: „Ляв завой“, „Кръстовище“. Бяха като светлинни точки, проблясващи сякаш нарочно и злобно.

Пътуваха мълчаливо, но в мълчанието им вече нямаше съпричастие, вече не се приближаваха заедно към бедствието, защото бедствието бе настъпило. Смелостта им беше без значение.

Той се почувства смутен и неуверен, както се бе чувствал винаги в присъствието на Доминик Франкън.

Обърна се към нея. Тя гледаше пътя. Профилът й в студения вятър беше спокоен, дистанциран и красив, почти непоносим за него. Погледна ръцете й в ръкавици, хванати твърдо от двете страни на волана. Погледна стройния крак върху педала на газта и очите му проследиха нагоре линията на крака й. Погледът му се задържа върху сивия триъгълник на тясната й пола. Изведнъж си даде сметка, че е в правото си да мисли онова, което мисли.

За първи път осъзна напълно мисълта, че са женени. Осъзна, че винаги е желал тази жена, че я желае, както би пожелал уличница, трайно, безнадеждно и порочно. Това е моята съпруга, помисли той за първи път, без следа от респект към тази дума. Обзе го такова неудържимо желание, че ако беше лято, щеше да й нареди да завие в първия страничен път, за да я обладае.

Плъзна ръка по облегалката и обгърна раменете й, почти без да я докосва. Тя не помръдна, не оказа съпротива, нито се обърна да го погледне. Той отдръпна ръката си и се загледа втренчено напред.

— Госпожа Кийтинг — каза с равен глас. Не беше обръщение към нея, а констатация.

— Госпожа Питър Кийтинг — каза тя.

Спряха пред неговото жилище, той излезе и отвори нейната врата, но тя остана зад волана.

— Лека нощ, Питър. Ще се видим утре.

Добави, преди лицето му да изрази нещо твърде нецензурно:

— Утре ще пратя нещата си у вас и тогава ще обсъдим всичко. Ще започнем от утре, Питър.

— Къде отиваш?

— Имам да уреждам разни неща.

— Но какво да кажа на хората тази вечер?

— Каквото искаш, ако изобщо имаш какво да кажеш.

Включи се в движението и потегли.

 

 

Когато влезе в стаята на Роурк същата вечер, той й се усмихна, но не с обичайната си лека усмивка, признаваща какво предстои, а с усмивка, изразяваща очакване и болка.

Не беше я виждал след процеса. След като даде показания, тя излезе от съдебната зала и оттогава не се появи. Той отиде веднъж в дома й, но камериерката му каза, че госпожица Франкън е заета.

Гледаше го усмихната, за първи път напълно съгласна, сякаш присъствието му беше решение за всичко, сякаш то даваше отговор на всички въпроси и тя съществуваше само, за да бъде жена, загледана в него.

Останаха мълчаливи един срещу друг и тя помисли, че най-хубавите думи са онези, които остават неизречени.

Щом тръгна към нея, тя му каза:

— Нека не говорим за процеса. После.

Взе я в прегръдката си. Тя насочи тялото си право срещу неговото, за да почувства изцяло гърдите му върху своите, да почувства цялата дължина на краката му върху дължината на своите, все едно че ляга срещу него, краката й не усещат тежест и се държи изправена от натиска на тялото му.

Останаха в леглото цялата нощ. Не усещаха кога заспиват. В моментите на изтощение общуваха също толкова наситено, колкото в единението при разтърсващите срещи на телата им.

Сутринта се облякоха. Тя наблюдаваше спокойните му движения из стаята. Замисли се за онова, което бе взела от него. Напрежението в китките й я подсети, че собствената й сила е в него, сякаш всеки от тях бе дал енергията си на другия.

Той остана за миг в другия край на стаята, обърнат с гръб към нея. Тя каза с тих и спокоен глас:

— Роурк.

Обърна се към нея, като че ли се досещаше какво ще чуе.

Тя стоеше насред стаята, също като първата вечер, когато дойде при него, все едно че се готви за някакъв обред.

— Обичам те, Роурк.

Казваше го за първи път.

Видя ефекта от следващите си думи на лицето му, още преди да ги изрече.

— Вчера се омъжих. За Питър Кийтинг.

Щеше да е лесно, ако мъжът срещу нея бе стиснал устни, за да сподави вика си, ако бе свил юмруци, за да се защити от самия себе си. Но не беше никак лесно, защото той не направи нищо такова, и все пак тя знаеше, че прави точно това, но без да го изрази с физическо действие.

— Роурк… — прошепна тя, изплашена.

Той каза:

— Добре съм. — И продължи: — Моля те, изчакай за миг… Добре. Давай нататък.

— Роурк, преди да се запозная с теб, аз се страхувах да срещна някой като теб, защото знаех, че ще трябва да преживя това, което преживях на свидетелското място и ще трябва да направя това, което направих в съдебната зала. Беше ми противно, защото за теб е оскърбление някой да те защитава, а за мен е оскърбление, че някой трябва да защитава теб… Роурк, мога да приема всичко, с изключение на онова, което изглежда най-лесно за повечето хора: половинчатостта, почти свършената работа, приблизителността, средата на пътя. Може би те имат своите оправдания. Не знам. Не искам да проверявам дали е така. Знам само, че никога няма да разбера подобно поведение. Когато се замисля какъв си ти, мога да приема само вселена като твоята. Или поне вселена, в която имаш шанс да се бориш, и то да се бориш според твоите условия. Но тя не съществува. Не мога да живея разкъсана между онова, което съществува, и теб. Това би означавало да воювам против неща и хора, които не заслужават да са ти опоненти. Да водя твоята битка, но с техните методи — но това е твърде скверно. То би означавало да правя за теб онова, което правех за Питър Кийтинг: да лъжа, да лаская, да увъртам, да правя компромиси, да насърчавам глупостта — за да ги моля да ти дадат шанс, да ги умолявам да те оставят на мира, да ти позволят да работиш, да ги моля, Роурк, не да им се надсмивам, а да треперя, защото имат власт да те наранят. Дали съм твърде слаба, след като не мога да го направя? Не знам кое би било проява на по-голяма сила: да приема всичко заради теб или да те обичам толкова много, че останалото да е неприемливо. Не знам. Твърде много те обичам.

Той я гледаше и чакаше. Тя разбра, че отдавна му е ясно, но е трябвало да бъде изречено.

— Ти не обръщаш внимание на тези неща, за разлика от мен. Нищо не мога да направя. Обичам те. Контрастът е твърде голям. Роурк, няма да спечелиш, ще те унищожат, но аз няма да съм с теб, за да видя как те унищожават. Първо бих унищожила себе си. Това е единственият израз на протест, възможен за мен. Какво друго мога да ти дам? Хората жертват толкова дребни неща. Аз ти принасям в жертва моя брак с Питър Кийтинг. Няма да допусна да съм щастлива в техния свят. Ще приема страданието. Това ще е отговорът ми към тях и подаръкът ми за теб. Сигурно повече няма да те видя. Ще се опитам да не те виждам. Но ще живея за теб, всяка минута, с всяко позорно нещо, което върша, ще живея за теб по свой начин — единствения, на който съм способна.

Той се опита да заговори, но тя продължи:

— Чакай. Нека да свърша. Можеш да ме попиташ защо тогава не се самоубия. Защото те обичам. Защото съществуваш. А това е толкова много, че не ми позволява да умра. И тъй като трябва да бъда жива, за да знам, че ти съществуваш, ще живея в света какъвто е, така, както този свят ми налага. Не половинчато, а цялостно. Не като го умолявам и бягам от него, а като се изправя открито срещу него, като го удрям до болка и до грозота и избирам първа най-лошото, което може да ми стори. Не като съпруга на някой полусносен мъж, а като съпруга на Питър Кийтинг. И само в мислите ми, само там, където нищо не ще може да ги докосва, свещени зад стената на собственото ми падение ще останат споменът за теб и знанието за теб. От време на време ще си казвам: „Хауърд Роурк“ и ще чувствам, че съм заслужила да си го кажа.

Стоеше пред него с вдигната глава. Устните й не бяха напрегнати, а меко притворени, очертани на лицето й, изразяващи болка, нежност и примирение.

Неговото лице изразяваше страдание, което бе таил и с което бе живял дълго време. Не беше като рана, а като белег от рана.

— Доминик, ако ти кажа да анулираш веднага този брак, да забравиш вселената и моята битка, да не изпитваш нито гняв, нито тревога, нито надежда, просто да живееш за мен, защото се нуждая от теб — да си моя съпруга, да те притежавам…?

— Видя на лицето й същото, което тя видя на неговото, когато му каза за женитбата си. Но той не се изплаши. Гледаше я спокойно. След малко тя му отвърна и думите сякаш не излизаха от устните й, а устните й бяха заставени да събират звуците отвън:

— Ще ти се подчиня.

— Нали разбираш защо няма да го направя. Не ще се опитам да те спра. Обичам те, Доминик.

Тя затвори очи. Той продължи:

— Не искаш да го чуеш сега ли? Но аз искам да го чуеш. Когато сме заедно, не изпитваме нужда да говорим. Казвам ти го… за времето, когато няма да сме заедно. Обичам те, Доминик. Любовта ми към теб е също толкова себична, колкото и фактът, че съществувам. Себична е като дробовете ми, които дишат въздух. Дишам заради себе си, за да зареждам тялото си, за да съм жив. Давах ти не някаква саможертва или състрадание, а егото си и нуждата си от теб. Това е единственият начин, по който ти искаш да бъдеш обичана. Това е единственият начин, по който аз искам ти да ме обичаш. Ако се омъжиш за мен сега, аз ще стана целият ти живот. Но тогава няма да те искам, а и самата ти ще станеш нетърпима за себе си и няма да ме обичаш дълго. За да каже „аз те обичам“, човек трябва първо да може да каже „аз“. Подчинението, което бих могъл да получа от теб сега, ще ми даде само куха обвивка. Ако го поискам от теб, ще те унищожа. Затова няма да те спра. Ще те пусна да отидеш при съпруга си. Не знам как ще преживея тази вечер, но ще я преживея. Искам те непокътната, какъвто съм и аз, каквато ще останеш след битката, която си решила да водиш. Една битка никога не е безкористна.

Думите му бяха заредени с напрежение. Тя разбра, че за него е по-трудно да говори, отколкото за нея да го слуша. Затова продължи да го слуша.

— Трябва да се научиш да не се страхуваш от света. Да не зависиш от него, както си зависима сега. Да не допускаш да те наранява, както стана в съдебната зала. Трябва да ти дам възможност да се научиш. Не мога да ти помогна. Трябва да намериш своя път и тогава ще се върнеш при мен. Няма да ме унищожат, Доминик, нито ще унищожат теб. Ти ще спечелиш, защото си избрала най-трудния начин да воюваш за своята свобода. Ще те чакам. Обичам те. Казвам го сега за всичките години, през които ще чакаме. Обичам те, Доминик.

Целуна и я пусна да си отиде.