Айн Ранд
Изворът (56)

XVII

Беше безоблачен и хладен летен ден. Слънцето сякаш грееше през невидим воден слой и топлинната енергия преливаше в още по-ярка светлина, която придаваше сияйни очертания на градския пейзаж. По улиците сивееха като петна от мръсна пяна захвърлени броеве от „Банър“. Градът бе прочел тържествуващо статията на Уайнънд, в която той обяви отстъплението си.

— Чудесно — възкликна Гъс Уеб, председател на комитета „Ние не четем Уайнънд“.

— Много добре — каза Айк.

— Да можех да го видя, само да зърна как изглежда днес великият господин Гейл Уайнънд — каза Сали Брент.

— Крайно време беше — каза Хоумър Слотърн.

— Не е ли прекрасно? Уайнънд капитулира — каза жена с тънки устни. Тя не знаеше почти нищо за Уайнънд и нямаше представа какъв е проблемът, но й харесваше да слуша за хора, които капитулират. В кухнята си след вечеря една много пълна жена изсипа остатъците от храната върху парче вестник. Никога не четеше първата страница, а само любовния сериал във втория раздел. Зави в „Банър“ обелките от лука и костите от агнешкия котлет.

— Изумително — каза Ланселът Клоуки, — но наистина съм ядосан на Съюза, Елсуърт. Как можаха да те измамят така?

— Не бъди глупак, Ланс — каза Елсуърт Тухи.

— Какво искаш да кажеш?

— Аз им казах да приемат условията.

— Ти ли им каза?

— Да.

— Но за бога! „Един тих глас“…

— Можеш да почакаш „Един тих глас“ още около месец, нали? Днес заведох дело в комисията по труда да бъда възстановен на работа в „Банър“. Има много начини да се одере котка, Ланс. Не е толкова важно как ще я одереш, след като си й прекършил гръбнака.

 

 

Същата вечер Роурк звънна на вратата в апартамента на Уайнънд. Отвори икономът:

— Господин Уайнънд не може да ви приеме, господин Роурк.

Роурк пресече улицата и от отсрещния тротоар видя осветен квадрат високо над покривите — в кабинета на Уайнънд светеше.

Следващата сутрин Роурк отиде в кабинета на Уайнънд в „Банър Билдинг“. Секретарката му каза:

— Господин Уайнънд не може да ви приеме, господин Роурк. — Добави с любезен, стегнат глас: „Господин Уайнънд ме помоли да ви предам, че не иска повече никога да ви вижда.“

Роурк му написа дълго писмо:

„… Гейл, разбирам. Надявах се, че ще се справиш, но след като е било писано да стане така, започни отначало, оттам, където си сега. Знам какво си преживял. Не го правиш заради мен, нещата не опират до мен, но ако това ще ти помогне, искам да ти кажа, че повтарям всичко, което съм ти казвал. За мен нищо не се е променило. За мен ти си същият. Не казвам, че ти прощавам, защото между нас няма нищо за прошка. Но ако ти не можеш сам да си простиш, ще ми позволиш ли да го направя аз вместо теб? Нека ти кажа, че няма значение, че това не е окончателна присъда над теб. Дай ми възможност да ти позволя да забравиш. Довери ми се, докато се възстановиш. Знам, че никой не е в състояние да направи такова нещо за друг човек, но ако все още държиш на мен както преди, ще приемеш. Приеми го като кръвопреливане, от което имаш нужда. Приеми. По-трудно е от битката със стачкуващите. Направи го заради мен, ако това може да ти помогне. Направи го. Върни се. Има още един шанс. Онова, което смяташ, че си загубил, не може да бъде нито загубено, нито намерено. Не допускай да изчезне.“

Писмото се върна при Роурк неотворено.

Алва Скарет пое ръководството на „Банър“. Уайнънд се затвори в кабинета си. Махна снимката на Роурк от стената. Зае се с договорите за реклама, с разходите и счетоводството. Скарет пое редакционната политика. Уайнънд престана да чете „Банър“.

Уайнънд понякога ходеше из сградата. Служителите му се подчиняваха както и преди. Той продължаваше да е като машина и те знаеха, че тази машина е по-опасна от всякога — кола, летяща надолу по хълма, без гориво и без спирачки.

Спеше в апартамента си. Не се видя с Доминик. Скарет му каза, че тя се е върнала в къщата извън града. Веднъж Уайнънд нареди на секретарката си да се обади в Кънектикът. Застана до бюрото й, а тя попита иконома дали г-жа Уайнънд е там. Икономът отвърна утвърдително. Секретарката затвори телефона и Уайнънд се върна в кабинета си.

Реши, че ще си даде няколко дни. После ще се върне при Доминик. Бракът им ще бъде такъв, какъвто тя бе поискала в началото — „Госпожа Вестниците на Уайнънд“. Ще се примири.

Изчакай, казваше си той, агонизиращ от нетърпение, изчакай. Трябва да се подготвиш да се изправиш пред нея такъв, какъвто си сега. Да се подготвиш да бъдеш просяк. Не можеш да претендираш за неща, над които нямаш право. Край на равенството, на съпротивата, на гордостта да мериш силата си с нейната. Остава само примирението. Изправи се пред нея като мъж, който не може да й даде нищо, който ще живее от нейното подаяние. Тя ще се отнесе с презрение, но презрението ще е нейно и ще ни свързва. Покажи й, че приемаш. Има достойнство в честно признатия отказ от достойнство. Подготви се. Изчакай… Сядаше в кабинета в апартамента си и обронваше глава на страничната облегалка на креслото. В празните стаи наоколо нямаше свидетели… Доминик, няма да ти поискам нищо, но толкова много се нуждая от теб. И те обичам. Веднъж ти казах да не мислиш за това. Сега ще го използвам като паничка за милостиня. Ще го използвам. Обичам те…

 

 

Доминик лежеше на брега на езерото, загледана в къщата на хълма, в клоните на дърветата над нея. Лежеше по гръб, с ръце, кръстосани под главата и наблюдаваше движението на листата на фона на небето. Заниманието беше сериозно и й доставяше голямо удоволствие. Какво прелестно зелено, каза си тя, има разлика между цвета на растенията и цвета на предметите, това зелено е изпълнено със светлина, то не е обикновен цвят, а е проявление на живата сила на дървото. Без да гледам надолу, виждам клоните, ствола, корените, виждайки само този цвят. Сиянието около листата е слънцето, но и без да го виждам, знам как изглежда всичко наоколо. Плетениците от светлинни кръгове — това е езерото, това е неповторимата светлина, отразена от водата, езерото е прекрасно днес. По-добре да не го виждам, а да си го представям, гледайки тези кръгове. Досега не умеех да се наслаждавам на гледката на земята, тя е толкова прекрасна като фон, смислена е като фон, но досега, щом я видех, се сещах за онези, които я притежават и това ми причиняваше много силна болка. Но сега я обичам. Те не я притежават. Не притежават нищо. Никога не са побеждавали. Видях как живя Гейл Уайнънд и вече съм наясно. Човек не бива да мрази земята заради тях. Земята е прекрасна. Прекрасен фон, но не им принадлежи.

Реши какво ще направи. Реши също да си даде няколко дни. Умеех да понасям всичко, освен щастието, каза си тя. Сега трябва да се науча да живея щастливо. Щастието да не ме сломява. Отсега нататък това е единственото, с което ще свиквам.

 

 

Роурк стоеше на прозореца в къщата си в долината „Монаднок“. Нае къщата за лятото и отиваше там, за да се усамоти и да си почива. Вечерта беше тиха. Прозорецът гледаше към тясна тераса, обрамчена от дървета, а отсреща беше небето. Над тъмните върхове на дърветата светлееше залезът. Знаеше, че надолу по склона има къщи, но те не се виждаха. Като всеки друг наемател и той беше доволен от начина, по който бе построил „Монаднок“.

Чу шума на кола, приближаваща от другата страна на пътя. Вслуша се учудено. Не чакаше гости. Колата спря. Той отиде да отвори вратата. Не се учуди, виждайки Доминик.

Тя влезе така, сякаш бе излязла от къщата преди половин час. Не носеше шапка, беше със сандали на бос крак и обикновена рокля от тъмносин лен, тясна и с къси ръкави, като дреха за работа в градината. Видът й с нищо не издаваше, че е прекосила с колата си три щата. Сякаш бе излязла да се разходи по хълма. Той си даде сметка, че мигът е тържествен, защото тържествеността е напълно излишна, че този миг не бива да бъде изтъкван или разграничаван, че не се вмества в конкретната вечер, а е завършек на изминалите седем години.

— Хауърд.

Той остана на мястото си, сякаш загледан в звученето на името си в стаята. Получил бе всичко, което желаеше.

Но имаше една мисъл, която все още му причиняваше болка. Каза й:

— Доминик, изчакай, докато той се съвземе.

— Знаеш, че няма да се съвземе.

— Имай малко милост към него.

— Не използвай техния език.

— Той нямаше избор.

— Можеше да закрие вестника.

— Той беше животът му.

— А това е моят живот.

Не му бяха известни някогашните думи на Уайнънд, че да обичаш означава да допускаш изключения. Уайнънд нямаше как да знае, че Роурк го обича достатъчно, за да допусне най-голямото изключение в живота си, единствения път, когато се опита да направи компромис. После осъзна, че е излишно, като всяка жертва. Думите, които изрече, бяха неговият подпис под нейното решение:

— Обичам те.

Тя огледа стаята, за да даде възможност на най-обикновените неща — на стените и столовете, да й помогнат да преживее онова, за което се бе подготвяла. Стените, проектирани от него, столовете, които той използваше, неговият пакет цигари на масата, вещите, необходими във всекидневието, които грейват с ненадминат блясък, ако животът се превърне в онова, което бе сега.

— Хауърд, знам какво смяташ да направиш в съда. Така че е все едно дали ще научат истината за нас.

— Все едно.

— Когато дойде при мен онази нощ и ми каза за „Кортланд“, аз не се опитах да те възпра. Знаех, че трябва да постъпиш по този начин, тогава бе дошъл моментът ти да определиш условията, при които ще продължиш нататък. Сега настъпи моментът за мен. За моя взрив в „Кортланд“. Трябва да ме оставиш да действам така, както съм решила. Не ми задавай въпроси. Не ме закриляй. Независимо какво ще направя.

— Знам какво ще направиш.

— Нали знаеш ли, че трябва да го направя?

— Да.

Тя сви едната си ръка в лакътя и вдигна пръсти с рязко движение назад, сякаш изхвърли някакъв предмет зад рамото си. Въпросът бе решен и нямаше нужда от повече приказки.

Отдалечи се от него и се разходи из стаята. Лекотата, с която пристъпваше, трябваше да превърне тази къща в неин дом, да превърне неговото присъствие в правило за бъдещите й дни, и да покаже, че няма нужда да направи онова, което най-много й се искаше в този миг: да го гледа. Даваше си сметка и за онова, което отлагаше, защото не бе готова и никога нямаше да е готова. Протегна ръка към пакета цигари на масата.

Той обхвана с пръсти китката й и я дръпна за ръката. Обърна я с лице към себе си, прегърна я и притисна устни върху нейните. Тя почувства, че изминалите седем години, през които бе искала точно това, през които отхвърляше болката и мислеше, че е победила — че нито един миг от тези седем години не е отминал, нито е отхвърлен, че всеки един от тези мигове е непокътнат в натрупания глад и сега трябва да изживее наведнъж докосването на тялото му, ответната реакция, общото очакване.

Не беше сигурна дали вече е способна на онова, за което се подготвяше — сякаш не съвсем, каза си тя. Той я вдигна, отиде до един стол и седна, слагайки я на коленете си. Засмя се мълчаливо, както би се засмял на дете, но ръцете му я държаха здраво, със загриженост и зорко внимание. Всичко стана съвсем просто, нямаше какво да крие от него. Прошепна:

— Да, Хауърд… толкова много…

Той продължи:

— Много трудно ми беше… през всичките тези години.

И годините останаха в миналото.

Тя се изплъзна от ръцете му и седна на пода, опирайки лакти на коленете му. Вдигна очи към него и се усмихна. Осъзна, че не би могла да изпита този снежнобял покой, ако не бе опознала всички цветове, ако не бе понесла цялото насилие.

— Хауърд… готова съм винаги и докрай… без уговорки, без никакъв страх от онова, което могат да сторят на теб или на мен… както ти поискаш… като твоя съпруга или любовница, тайно или явно… тук или в стая, която ще наема в някой град до затвора, за да те виждам през телена ограда… все едно… Хауърд, ако спечелиш делото, дори и това няма да е толкова важно. Ти отдавна си спечелил… Ще остана същата и ще остана с теб — сега и завинаги, така, както ти поискаш…

Той взе ръцете й в своите. Раменете му се сведоха към нея и тя го усети безпомощен, усети, че в този миг е безсилен, също като нея. Човек може да признае дори и болката си, но да признае щастието си означава да застане разголен, зависим от свидетеля, и въпреки това те го показаха един на друг, без да се почувстват уязвими. Падналият здрач погълна вещите в стаята. Виждаше се само прозорецът, открояващ небето като фон на неговите рамене.

Събудиха я първите слънчеви лъчи, огрели очите й. Лежеше по гръб и наблюдаваше тавана, също както бе наблюдавала листата. Няма да помръдва, ще отгатва по нюансите, ще си представи всичко, следвайки логиката на асоциациите. Начупените триъгълници светлина по несиметричните пластмасови плочки на тавана означават, че е утро и това е спалнята в Монаднок, а геометрията на сиянието и конструкцията над нея са проектирани от него. Сиянието е бяло — това означава, че е много рано и лъчите греят през чист планински въздух, че в пространството няма нищо между спалнята и слънцето. Тежестта на завивката, плътна и приятна до голото й тяло, напомняше за изминалата нощ. Усещаше с ръката си кожата на Роурк, който спеше до нея.

Измъкна се от леглото. Изправи се до прозореца, вдигна ръце и се хвана за рамката. Ако погледне назад, ще види, че тялото й не хвърля сянка на пода, защото слънчевата светлина минава през нея, защото тялото й е безплътно.

Трябваше да действа бързо, преди той да се събуди. Извади негова пижама от едно чекмедже в скрина и я облече. Влезе в хола и затвори внимателно вратата зад себе си. Вдигна телефона и поиска номера на най-близкия шериф.

— Обажда се госпожа Гейл Уайнънд. Звъня от къщата на господин Хауърд Роурк в „Монаднок Вали“. Снощи тук ми откраднаха пръстен със звездовиден сапфир… Около пет хиляди долара… Беше ми подарък от господин Роурк… Можете ли да дойдете до един час?… Благодаря ви.

Отиде в кухнята, сложи кафе и се загледа в блясъка на електрическия реотан под кафеника. За нея това бе най-прекрасната светлина на земята.

Подреди масата до големия прозорец в хола. Той се появи по халат и се засмя, като я видя с неговата пижама. Тя му каза:

— Не се обличай. Седни да закусим.

Привършваха закуската, когато се разнесе шумът от спираща кола. Тя се усмихна и отиде да отвори.

Навън бяха шерифът, помощникът му и двама репортери от местни вестници.

— Добро утро — каза Доминик. — Влезте.

— Госпожо… Уайнънд? — попита шерифът.

— Да. Госпожа Гейл Уайнънд. Влезте. Седнете.

Със смешно нагънатата пижама и тъмната кухненска престилка, увиснала над стегнатия колан, с ръкави, стигащи до пръстите й, тя беше също толкова елегантна домакиня, колкото би била и в най-шикозната си вечерна рокля. Единствена тя сред присъстващите сякаш не намираше нищо необичайно в ситуацията.

Шерифът стоеше с бележник в ръце и не се сещаше какво да направи с него. Тя му помогна да зададе правилните въпроси, на които даде точни отговори, като добра репортерка.

— Пръстенът ми беше със сапфир във форма на звезда, в платинена обкова. Свалих го и го оставих тук, на тази маса, до дамската ми чанта, преди да си легна… Около десет часа снощи… Като станах сутринта, не го намерих… Да, този прозорец беше отворен… Не, не сме чули нищо… Не, не беше застрахован, нямах време, господин Роурк ми го подари съвсем скоро… Не, тук няма прислуга, няма никакви гости… Да, моля, огледайте къщата… Хол, спалня, баня и кухня… Да, разбира се, огледайте и вие, господа. Журналисти сте, нали? Имате ли въпроси?

Нямаше какво да я питат. Всичко бе казано, репортажът беше готов. Репортерите не бяха виждали подобно събитие, поднесено по такъв начин.

Тя се опитваше да не поглежда Роурк, след като зърна лицето му. Той удържа обещанието си. Не се опита да я възпре, нито да я защити. Зададоха му няколко въпроса. С отговорите си той подкрепи думите й.

После мъжете си тръгнаха. Бяха доволни, че си отиват. Шерифът беше наясно, че няма защо да търси пръстена.

Доминик каза:

— Съжалявам. Знам, че се чувстваш ужасно. Но това е единственият начин вестниците да узнаят.

— Трябваше да ми кажеш точно кой от твоите звездовидни сапфири ти е подарък от мен.

— Нямам нито един. Звездовидните сапфири не ми харесват.

— Изпипа го по-добре от експлозията в „Кортланд“.

— Да. Сега Гейл е изстрелян обратно там, където му е мястото. Нали според него ти си „безпринципен и антисоциален“? Нека прочете как „Банър“ ще окаля и мен. Защо да го щадя? Съжалявам, Хауърд, не съм милостива като теб. Прочетох редакционната статия. Не казвай нищо. Изобщо не ми говори за саможертва, защото ще рухна… и защото изобщо не съм толкова силна, колкото вероятно си мисли шерифът. Не го направих заради теб. За теб сега стана още по-зле — към всичко, което ще ти стоварят, аз добавих и този скандал. Но, Хауърд, сега сме заедно срещу всички тях. Ти ще бъдеш подсъдим, а аз — прелюбодейка. Хауърд, помниш ли, че се страхувах да те споделям с крайпътни ресторанти и прозорци на чужди къщи? Сега не ме е страх, че нашата нощ ще бъде опръскана с кал във всичките им вестници. Скъпи мой, разбираш ли колко съм щастлива и свободна?

Той каза:

— Никога не ще ти напомня, че съм те видял да плачеш, Доминик.

 

 

Дописката, в която бе описано всичко, включително пижамата, халата, закуската и леглото, бе отпечатана още същия ден във всички нюйоркски следобедни вестници.

Алва Скарет влезе в кабинета на Уайнънд и хвърли един вестник на бюрото му. До този момент Скарет не се бе замислял колко много обича Уайнънд. Чувстваше се толкова оскърбен, че успя само да избълва поток от ругатни:

— Да те вземат дяволите, нещастник такъв! Пада ти се! Така ти се пада и аз се радвам, малоумнико! Сега какво ще правим?

Уайнънд прочете дописката. Седеше на бюрото и не откъсваше очи от вестника. Скарет стоеше пред него. Не се случи нищо. Беше кабинет като всеки друг, в който един мъж седеше на бюрото и държеше вестник. Уайнънд държеше ръцете си пред очите на Скарет, от двете страни на вестника. Ръцете му бяха съвсем спокойни. Не, каза си Скарет, човек не е в състояние да държи ръцете си вдигнати, без да ги опира, и те да не трепнат.

Уайнънд вдигна глава. Скарет видя в очите му леко учудване, сякаш Уайнънд се запита какво ли прави там Скарет. Потресен, Скарет прошепна:

— Гейл, какво ще правим?

— Ще отпечатаме дописката — каза Уайнънд. — Това е новина.

— Но… как?

— Както намериш за добре.

Скарет почти извика — даде си сметка, че ще го каже сега или никога, че няма да има смелост да направи нов опит. Освен това се почувства като в клопка и не се престраши да отстъпи към вратата.

— Гейл, разведи се с нея. — Усети, че все още е там и продължи, без да поглежда Уайнънд, крещейки, за да го изрече докрай: — Гейл, вече нямаш избор! Трябва да съхраниш остатъка от репутацията си! Трябва да се разведеш. Трябва ти да поискаш развод!

— Добре.

— Ще го направиш ли? Веднага? Съгласен ли си Пол да подаде веднага документите?

— Да.

Скарет излезе бързо, втурна се към кабинета си, затръшна вратата, грабна телефона и се обади на адвоката на Уайнънд. Разказа му и настоя:

— Остави всичко и заведи делото веднага, Пол, сега, днес, побързай, Пол, преди той да е променил намерението си!

Уайнънд се качи в колата и отиде в извънградската си къща. Доминик го чакаше.

Стана, когато той влезе в стаята. Направи няколко крачки напред, за да няма мебели между тях. Искаше той да я види в цял ръст. Той застана в празното пространство и се вгледа в нея, сякаш наблюдаваше и двамата едновременно, като страничен наблюдател, който вижда Доминик и мъжа срещу нея, но той не беше Гейл Уайнънд.

Тя зачака. Той мълчеше.

— Осигурих ти история, която ще увеличи тиража, Гейл.

Той чу думите й, но очите му бяха празни, сякаш настоящето нямаше значение. Приличаше на банков служител, направил баланс на сметката на непознат клиент, от която са изтеглени всички пари и тя трябва да бъде закрита. Каза:

— Бих искал да знам само едно нещо, ако ми отговориш: за първи път ли беше, откакто сме женени?

— Да.

— Но не беше първият път?

— Не. Той ми беше първият мъж.

— Трябваше да се досетя. Ти се омъжи за Питър Кийтинг веднага след процеса „Стодард“.

— Искаш ли да знаеш всичко? Готова съм да ти разкажа. Срещнах го, когато работеше в гранитна кариера. Защо не? Ти би го пратил на каторжен труд или в затвор със строг режим. Той работеше в кариера. Не ме попита съгласна ли съм. Изнасили ме. Така започна всичко. Ще използваш ли тази информация? Ще я отпечаташ ли в „Банър“?

— Обичал те е.

— Да.

— И въпреки това ни построи тази къща.

— Да.

— Само исках да знам.

Той се обърна да си ходи.

— Върви по дяволите! — извика тя. — След като го приемаш по такъв начин, не си имал право да станеш онова, което си!

— Точно затова го приемам.

Излезе от стаята. Затвори тихо вратата.

 

 

Гай Франкън се обади на Доминик същата вечер. След като се пенсионира, заживя сам в имението си близо до кариерата. През този ден тя отказа да разговаря с когото и да било, но взе слушалката, когато камериерката й каза, че на телефона е господин Франкън. Очакваше гневен изблик, но чу спокойния му глас:

— Здравей, Доминик.

— Здравей, татко.

— Ще напуснеш ли Уайнънд?

— Да.

— Не се премествай в града. Не е необходимо. Не изпадай в крайности. Ела и постой при мен. До… до процеса „Кортланд“.

Думите, които не изрече и гласът му, твърд, ясен и звучащ почти щастливо, я подтикнаха да му отговори след малка пауза:

— Добре, татко. — Отвърна с момичешки глас, с глас на дъщеря, изпълнен с изморена, доверчива, закопняла радост. — Ще бъда при теб около полунощ. Приготви ми чаша мляко и сандвичи.

— Не карай много бързо, както си свикнала. Пътищата не са хубави.

Когато пристигна, Гай Франкън я чакаше на вратата. Усмихнаха се един на друг и тя разбра, че няма да има нито въпроси, нито укори. Заведе я до малката столова, където й беше приготвил да хапне на масата до прозореца, отворен към тъмната ливада. Миришеше на трева, на масата имаше свещи и букет жасмин в сребърна ваза.

Тя седна и сключи пръсти около студената чаша. Той седна срещу нея и кротко задъвка сандвич.

— Искаш ли да поговорим, татко?

— Не. Искам да си изпиеш млякото и да си лягаш.

— Добре.

Франкън забоде една маслина и я заразглежда замислено, въртейки я на цветната клечка за зъби. После вдигна очи към нея.

— Слушай, Доминик, дори не се опитвам да разбера защо се случи всичко това. Но знам едно — че е добре за теб. Този път намери подходящия мъж.

— Да, татко.

— Затова се радвам.

Тя кимна.

— Кажи на г-н Роурк, че може да идва тук винаги, когато пожелае.

Тя се усмихна.

— На кого да кажа, татко?

— Кажи на… Хауърд.

Ръката й бе облегната на масата. Отпусна глава върху ръката си. Той се загледа в златистата коса, осветена от свещите. По-лесно й беше да овладее гласа си:

— Не ме оставяй да заспя тук. Изморена съм.

А той отвърна:

— Ще го оправдаят, Доминик.

 

 

Всеки ден носеха всички нюйоркски вестници в кабинета на Уайнънд, както беше наредил. Четеше дума по дума всичко, написано за слуховете в града. Всички бяха наясно, че историята е инсценирана; съпругата на мултимилионер не би съобщила, че й е откраднат пръстен за пет хиляди долара при тези обстоятелства. Въпреки това всички приемаха историята, както бе разказана, и я коментираха по съответния начин. Най-обидните коментари се сипеха от страниците на „Банър“.

Алва Скарет се хвърли в битка. Отдаде й се с най-искрената пламенност, на която бе способен. Беше убеден, че така ще изкупи всички свои минали прояви на нелоялност към Уайнънд. Реши, че е открил начин да очисти името на Уайнънд. Зае се да представи Уайнънд на обществото като жертва на голяма страст към пропаднала жена — Доминик бе заставила съпруга си да отстоява безнравствена кауза, която самият той не подкрепяше; заради любовника си почти бе съсипала вестника на своя съпруг, престижа му, всичко, което бе градил през целия си живот. Скарет молеше читателите да простят на Уайнънд, чието оправдание беше трагичната му, самоотвержена любов. Скарет пресметна, че ще задейства обратнопропорционално съотношение: всяко прилагателно, очернящо Доминик, поражда у читателя съчувствие към Уайнънд. Скарет подхрани таланта си да оклеветява. Сметката му се оказа точна. Публиката реагира, преди всичко старите читателки на „Банър“. Това се оказа полезно в бавната, мъчителна работа за възстановяване на вестника.

Започнаха да получават съчувствени писма, пълни с невъздържани коментари за Доминик Франкън.

— Също като в доброто старо време, Гейл — радваше се Скарет, — точно като в доброто старо време! — Трупаше писмата на бюрото на Уайнънд.

Уайнънд се усамотяваше в кабинета си с писмата. Скарет не подозираше, че това е най-тежкото страдание, преживявано от Гейл Уайнънд. Налагаше си да чете всяко едно писмо. Доминик, която се бе опитвал да държи настрана от „Банър“…

Срещаха се из сградата и Скарет го гледаше очакващо, с умоляваща, колеблива полуусмивка, като ревностен ученик, копнеещ за признание от своя учител за добре научения и усвоен урок. Уайнънд мълчеше. Веднъж Скарет се осмели да каже:

— Умно, нали, Гейл?

— Да.

— Имаш ли идея откъде да издоим още?

— Това е твоя работа, Алва.

— Тя наистина е в основата на всичко, Гейл. Много отдавна. Още когато се ожени за нея. Още тогава ме беше страх. Всичко започна още тогава. Помниш ли, че не ни позволи да напишем нищо за твоята женитба? Това беше първият знак. Тя съсипа „Банър“. Но да горя в ада, ако не го съживя за сметка на самата нея. Ще стане точно какъвто си беше. Нашият стар „Банър“.

— Да.

— Имаш ли идеи, Гейл? Какво друго да направя?

— Каквото намериш за добре, Алва.