Айн Ранд
Изворът (52)

XIII

Доминик огледа спалнята в апартамента. За първи път се почувства в позната обстановка. Знаеше, че са я пренесли тук след дълъг престой в болницата. Спалнята беше като лакирана със светлина. Всичко е кристалночисто, така беше и така ще остане, каза си тя. Уайнънд стоеше до леглото й. Наблюдаваше я. Изглеждаше доволен.

Спомни си, че го бе виждала в болницата. Тогава не изглеждаше доволен. Първата вечер лекарят му бе казал, че тя няма да живее. На нея й се искаше да им каже на всички, че ще живее, че няма друг избор, освен да живее. Но думите нямаха никакво значение.

Беше у дома. Усещаше превръзките по гърлото, краката и раменете си. Но ръцете й бяха върху завивката, бинтовете бяха свалени. На ръцете й имаше няколко тънки червени белези.

— Взривеното ми глупаче! — каза весело Уайнънд. — Защо трябваше да се престараваш?

Легнала на бялата възглавница, с гладка руса коса и бяла болнична нощница с висока яка, тя приличаше на дете. Излъчваше спокойствие, каквото не бе познала в детството си — спокойствието на увереността, невинността и хармонията.

— Свърши ми бензинът — каза тя. — Чаках в колата, когато внезапно…

— Вече разказах тази история на полицията. Разказа я и нощният пазач. Но нима не знаеше, че трябва да действаш по-внимателно със стъклата?

Гейл изглежда спокоен, каза си тя, и много доверчив. И за него всичко се бе променило.

— Не болеше — каза тя.

— Следващия път, когато решиш да се правиш на случаен очевидец, позволи ми да те подготвя.

— Но полицията повярва, нали?

— Да, повярва. Няма как да не повярва. Смъртта ти се размина на косъм. Не разбирам защо той спаси живота на пазача, а почти пожертва твоя.

— Кой?

— Хауърд, скъпа. Хауърд Роурк.

— Какво общо има той?

— Мила моя, сега не си на разпит в полицията. Но когато те разпитва полицията, ще трябва да си много по-убедителна. Сигурен съм обаче, че ще се справиш. Няма да се сетят за процеса „Стодард“.

— О…

— Постъпила си по този начин тогава и винаги ще постъпваш по същия начин. Каквото и да мислиш за него, винаги ще изпитваш към неговата работа онова, което изпитвам и аз.

— Гейл, доволен ли си, че го направих?

— Да.

Видя, че гледа ръката й, отпусната на ръба на леглото. После коленичи и притисна устни към ръката й, без да я вдига, без да я докосва с пръсти, само с устни. Позволи си по този начин да й признае какво е преживял, докато е била в болницата. Тя повдигна другата си ръка и го погали по косата. Изрече мислено: Гейл, за теб щеше да е по-добре, ако бях умряла, но всичко ще е наред, няма да се измъчваш, няма болка, сравнима с факта, че сме живи — той, ти и аз. Ти си наясно кое е важно на този свят, макар да не знаеш, че си ме изгубил.

Той вдигна глава и се изправи.

— Не искам да те упреквам за нищо. Прости ми.

— Няма да умра, Гейл. Чувствам се прекрасно.

— И изглеждаш прекрасно.

— Арестуваха ли го?

— Пуснат е под гаранция.

— Доволен ли си?

— Радвам се, че ти постъпи по този начин, че го направи заради него. Радвам се, че той го направи. Трябваше да го стори.

— Да. И процесът „Стодард“ ще се повтори.

— Не съвсем.

— А ти искаше шанс да опиташ отначало, нали Гейл? През всички тези години, нали?

— Да.

— Мога ли да видя някой вестник?

— Не. Не преди да оздравееш.

— Дори и „Банър“ ли?

— Най-вече „Банър“.

— Обичам те, Гейл. Ако удържиш докрай…

— Не ми предлагай подкупи. Този въпрос не е между теб и мен. Дори не е между него и мен.

— Между теб и Бог, нали?

— Може да се каже и така. Но няма да говорим за това. Ще говорим едва, след като всичко приключи. Долу те чака посетител. Идва всеки ден.

— Кой?

— Твоят любовник. Хауърд Роурк. Искаш ли да дойде да ти благодари?

Присмехулният тон, с който той изрече най-нелепото нещо в мислите си, й подсказа, че съвсем не е разгадал цялата истина. Отвърна:

— Да. Искам да го видя. Гейл, какво ще стане, ако го направя свой любовник?

— Ще ви убия и двамата. Сега не мърдай, трябва да лежиш по гръб. Лекарят каза да лежиш спокойно, защото имаш по себе си цели двайсет и шест шева.

Той излезе и тя чу как слиза по стълбите.

 

 

Първият полицай, който пристигна на мястото на експлозията, намери детонатора, с който бе взривен динамитът зад сградата, на брега на реката. Роурк стоеше до кутията с ръце в джобовете, загледан в развалините на „Кортланд“.

— Какво знаеш за това, приятел? — попита полицаят.

— Най-добре ме арестувайте — каза Роурк. — Ще говоря в съда.

Не каза нито дума повече в отговор на последвалите официални въпроси.

Уайнънд уреди да го освободят под гаранция в ранните утринни часове. Уайнънд запази спокойствие в спешното отделение на болницата, където видя раните на Доминик и му казаха, че тя няма да живее. Запази спокойствие, разговаряйки по телефона с окръжния съдия, когото измъкна от леглото и успя да уреди пускането на Роурк под гаранция. Но в кабинета на началника на малкия общински затвор внезапно побесня.

— Гадни мръсници! — процеди през зъби и изсипа всички нецензурни думи, които бе научил на пристанището. Забрави всичко, с изключение на факта, че Роурк е зад решетките. Отново беше Ластичният Уайнънд от Хелс Кичин, обзет от същата ярост, която бушуваше в него по онова време, яростта, която го обзе зад срутената стена, докато чакаше да го убият. Само че сега знаеше, че е и Гейл Уайнънд, собственикът на вестникарска империя и не разбираше защо трябва да има законова процедура, защо да не разбие този затвор с юмруците си или чрез своите вестници, в този миг му беше все едно, искаше да убива, трябваше да убива, като онази нощ зад стената, за да остане жив.

Стискайки зъби, подписа документите и изчака да му доведат Роурк. Тръгнаха двамата. Роурк го поведе, държейки го за китката. Когато стигнаха до колата, Уайнънд се беше успокоил. В колата Уайнънд попита:

— Ти го направи, нали?

— Разбира се.

— Заедно ще водим битката.

— Щом искаш тази битка да е и твоя.

— В момента личното ми състояние възлиза на четиридесет милиона долара. Би трябвало да стигнат, за да наема който адвокат поискаш, дори цялата адвокатска гилдия.

— Няма да взимам адвокат.

— Хауърд! Пак ли ще показваш снимки?

— Не. Този път не.

 

 

Роурк влезе в спалнята и седна на един стол до леглото. Доминик лежеше неподвижно, загледана в него. Усмихнаха се един на друг. Отново не се налагаше да говорят, помисли си тя.

Попита:

— В затвора ли беше?

— За няколко часа.

— Какво се случи там?

— Недей да реагираш като Гейл.

— Гейл много ли се разгневи?

— Много.

— Аз няма да се гневя.

— Може би ще се наложи да лежа в затвора с години. Ти го знаеше, когато се съгласи да ми помогнеш.

— Да. Знаех.

— Разчитам на теб да бъдеш до Гейл, ако ме осъдят.

— Разчиташ на мен ли?

Той я погледна и поклати глава.

— Скъпа… — Прозвуча като упрек.

— Да? — прошепна тя.

— Не ти ли е ясно, че ти заложих капан?

— Защо?

— Какво щеше да направиш, ако не те бях помолил да ми помогнеш?

— Вече щях да съм с теб, в твоя апартамент в „Енрайт Хауз“, публично и открито.

— Да. Но сега е невъзможно. Ти си госпожа Уайнънд и си извън всяко подозрение. Всички са убедени, че си била случайно на мястото на експлозията. Ако се разбере какво сме един за друг… ще е равностойно на признание, че аз съм взривил „Кортланд“.

— Разбирам.

— Искам да мълчиш. Ако си мислила да споделиш съдбата ми, забрави. Няма да ти казвам какво смятам да направя, защото само така мога да запазя контрол над теб до края на процеса. Доминик, ако ме осъдят, искам да останеш с Гейл. Разчитам на теб, че ще останеш с него и няма да му разкажеш за нас, защото ще имате нужда един от друг.

— А ако те оправдаят?

— Тогава… — Той огледа стаята, която беше спалня на Уайнънд. — Не искам да го изричам тук. Но ти го знаеш.

— Много ли го обичаш?

— Да.

— Толкова, че да пожертваш…

Той се усмихна.

— Страхуваш се, че е така от деня, когато дойдох тук за първи път, нали?

— Да.

Той я погледна право в очите.

— Допускаш ли, че е възможно?

— Не.

— Не бих пожертвал нито работата си, нито теб, Доминик. Никога. Но ето какво ще направя за него: ще оставя нещата в негови ръце, ако ме осъдят.

— Ще те оправдаят.

— Очаквам да ми кажеш нещо друго.

— Дори да те осъдят, да те хвърлят в затвора или в каторгата, дори да опетнят името ти с клеветнически заглавия, дори да ти забранят да работиш, дори никога да не ми позволят да те видя отново, за мен ще е все едно. Почти все едно.

— Седем години чаках да чуя тези думи, Доминик.

Взе ръката й и я притисна към устните си. Тя усети устните му на същото място, където бе притиснал устни и Уайнънд. Роурк се изправи.

— Ще чакам — каза тя. — Ще мълча. Няма да се приближавам до теб. Обещавам.

Той се усмихна и кимна. После си тръгна.

„Понякога, макар и рядко се случва сили, които движат вселената и са твърде могъщи, за да бъдат разбрани, да се фокусират в едно-единствено събитие, като лъчи, усилени от увеличителното стъкло до неудържим блясък, за да ги видим всички ние. Такова събитие е престъплението в «Кортланд». Тук, в нашия микрокосмос, наблюдаваме как злото изтезава нещастната ни планета от деня на зараждането й в космическия прах. Егото на един човек застава срещу всички представи за милосърдие, човечност и братство. Един човек разрушава бъдещия дом на онеправданите. Един човек обрича хиляди хора на ужаса на бордеите, на мръсотия, болести и смърт. Щом обществото се пробуди с ново чувство за човечен дълг, щом се впрегна в мощно усилие да избави онеправданите, щом се събраха най-добрите таланти на обществото, за да им създадат приличен дом, егоизмът на един човек взриви постиженията на другите хора. В името на какво? В името на лична суета, на някаква празна самонадеяност. Съжалявам, че законите на нашата държава не предвиждат за това престъпление по-голямо наказание от затвор. Този човек трябва да се прости с живота си. Обществото трябва да има правото да се отърве от хора като Хауърд Роурк.“

Това написа Елсуърт М. Тухи в „Ню Фронтиърс“.

Заваляха отговори от цялата страна. Експлозията в „Кортланд“ продължи половин минута. Взривът на обществения гняв ехтеше неспирно и разнасяше във въздуха облак прашна мазилка, от който се сипеха стъкла, ръжда и отпадъци.

Обвинен пред голямо съдебно жури, Роурк оспори обвинението и отказа всякакви изявления. Пуснаха го срещу парична гаранция, платена от Гейл Уайнънд. Зачака процеса.

Много се спекулираше за подбудите му. Някои твърдяха, че мотивът му бил професионална ревност. Други отбелязаха, че има известна прилика между проекта за „Кортланд“ и стила на Роурк, че Кийтинг, Прескът и Уеб вероятно са заимствали по нещо от Роурк, но това е „допустима адаптация“, а той „няма права на собственост над идеите“, че „при демокрацията изкуството принадлежи на всички“, че Роурк е бил подтикнат от жаждата за отмъщение на творец, който се смята за жертва на плагиатство.

На никого не му беше съвсем ясно, но и никой не се интересуваше чак толкова от мотива. Нещата бяха съвсем прости: един срещу всички. Той нямаше право на мотив.

Дом, построен великодушно за бедните. Изграден, след като десетки хиляди години на хората е внушавано, че милосърдието и саможертвата са върховна ценност, която не подлежи на съмнение, пробен камък за добродетелност, висш идеал. Десетки хиляди години неспирни приказки за служене и жертвоготовност. Жертвоготовността е правило номер едно в живота, трябва да служиш или да ти служат, да мачкаш или да те мачкат, жертвоготовността е благородна, прави с нея каквото можеш, от която и да е гледна точка, служи и се жертвай, служи, служи и служи…

Срещу това се възправи човек, който не искаше нито да служи, нито да управлява. И следователно извърши единственото престъпление, за което няма прошка.

Нечуваният скандал предизвика позната шумотевица и развихри праведен гняв, подобаващ на всеки линч. Но щом някой заговореше за това, във възмущението му звучеше яростно лично отношение.

„Той е обикновен егоцентрик, лишен от всякакво чувство за морал“…

— казваше светската дама, обличайки се за благотворителна разпродажба, без да се замисли по какъв начин би могла да се изяви и как да блесне пред приятелките си, ако милосърдието не се смята за универсална добродетел…

— казваше го и социалният служител, който нямаше цел в живота си и не бе в състояние да създаде никаква цел със стерилната си душа, но се кичеше с добродетели и се радваше на незаслужено уважение от всички, защото държеше пръсти върху чужди рани…

— същото твърдеше и писателят, който нямаше какво друго да каже, освен приказките за служенето и жертвоготовността, който хлипаше пред многохилядните си слушатели, че ги обича, че много ги обича и ги моли да му отвърнат с поне малко обич…

— казваше го журналистката, която току-що си бе купила голяма къща извън града, защото пишеше толкова умилително за хорицата…

— същото твърдяха всички хорица, които искаха да слушат за любов, за голямата любов, непридирчивата любов, любовта, която прегръща всичко, прощава и позволява всичко…

— казваше го всеки посредствен човек, който може да живее единствено, ако паразитира в душите на другите.

Елсуърт Тухи седеше, наблюдаваше, слушаше и се усмихваше.

Гордън Л. Прескът и Гъс Уеб бяха най-желани гости на вечери и коктейли; всички проявяваха към тях внимателна, любопитна загриженост, все едно че бяха оцелели от бедствие. Те казваха, че не знаят какви са били подбудите на Роурк и настояваха за справедливост.

Питър Кийтинг не ходеше никъде. Отказваше да се среща с журналисти. Отказваше да се среща с когото и да било. Той обаче публикува писмена декларация, че Роурк е невинен. В декларацията му имаше едно любопитно изречение — последното. То гласеше: „Оставете го на мира, моля ви, защо не го оставите на мира?“

Пред „Корд Билдинг“ дежуряха протестиращи от Съвета на американските строители. Протестът беше безсмислен, тъй като офисът на Роурк бездействаше. Поръчките, по които трябваше да започне работа, бяха отменени.

Това се казваше солидарност. Момичето, което навлиза в обществото и за първи път отива на педикюр, домакинята, която купува моркови от улична количка, счетоводителят, който мечтаел да стане пианист, но се оправдава, че трябвало да издържа сестра си, бизнесменът, мразещ бизнеса си, работникът, мразещ работата си, интелектуалецът, мразещ целия свят — всички се обединиха братски в лукса на колективния гняв, който облекчава скуката и ги прави различни, а те знаят много добре каква благословия е да бъдат различни. Читателите бяха единодушни. Вестниците също.

Гейл Уайнънд се изправи срещу течението.

— Гейл! — ахна Алва Скарет. — Не можем да защитаваме атентатор!

— Млъкни, Алва — каза Уайнънд, — преди да съм ти разбил мутрата.

Гейл Уайнънд стоеше сам насред кабинета си, с гордо вдигната глава, доволен, че е жив. Така бе стоял на кея в една тъмна нощ, загледан в светлините на града.

„В отвратителния вой, който ехти около нас — гласеше редакционна статия в «Банър», подписана от Гейл Уайнънд с главни букви, — сякаш никой не си спомня, че Хауърд Роурк се предаде доброволно. Ако беше взривил сградата, щеше ли да остане на местопрестъплението, за да го арестуват? Но ние нямаме желание да узнаем защо е постъпил така. Осъждаме го, без да сме го изслушали. Искаме да е виновен. Очаровани сме от тази случка. Онова, което се носи наоколо, не е възмущение, а злорадство. Всеки неграмотен маниак, всеки негоден малоумник, извършил отвратително убийство, бива посрещан с писъци на съчувствие и повежда армия от защитници на човечността. Но геният е виновен по дефиниция. Общоприето е, че е зловеща несправедливост някой да бъде осъден, само защото е слаб и малък. А до какво падение е доведено обществото, когато осъжда някого, само защото е силен и велик? Ето каква е цялата морална атмосфера на нашия век — векът на посредствения човек.“

„Чуваме крясъци — гласеше друга редакционна статия на Уайнънд, — че Хауърд Роурк е прекарал цялата си кариера из съдебните зали. Да, така е. Човек като Роурк е на съд пред обществото през целия си живот. Кой носи вина за това — Роурк или обществото?“ „Никога не сме си правили труда да разберем какво е величието у човека и как да го разпознаем — пишеше в друга редакционна статия на Уайнънд. — Стигаме дотам да твърдим, изпаднали в лепкав унес, че величието трябва да бъде измервано по саможертвата. Повтаряме като папагали, че саможертвата е върховна ценност. Но нека да млъкнем и да помислим. Добродетел ли е саможертвата? Може ли човек да пожертва почтеността си? Своята чест? Или свободата си? Своят идеал? Или своите убеждения? Честността на своите чувства? Самостоятелното си мислене? Та това е най-ценното, което имаме. Всичко, от което човек се отказва заради тези неща, не е саможертва, а лесна сделка. И те не бива да бъдат жертвани в името на каквато и да било кауза или съображение. Мигар не трябва да престанем да отстояваме такъв опасен абсурд? Саможертва ли? Та именно собственото аз не може и не трябва да бъде жертвано. Именно егото, което не подлежи на саможертва, трябва да ценим над всичко у човека.“

Тази редакционна статия бе цитирана в „Ню Фронтиърс“ и в много вестници, препечатана в каре под заглавие: „Виж кой говори!“

Гейл Уайнънд се надсмиваше. Съпротивата го зареждаше с енергия и го правеше по-силен. Това беше война, а той не беше водил война от години — от времето, когато градеше основите на своята империя сред протестните крясъци на цялата гилдия. Подарено му бе недостижимото, мечтата на всеки мъж: възможностите и силата на младостта, които да бъдат използвани с мъдростта на опита. Едновременно ново начало и кулминация. Чаках и живях в името на това, казваше си той.

Всичките му двадесет и два вестника, списанията и киностудиите получиха заповед: защитавайте Роурк. Отстоявайте каузата на Роурк пред обществото. Спрете линча.

— Каквито и да са фактите — обясни Уайнънд на своя екип, — съдебният процес няма да се опре върху факти. Този процес ще зависи от общественото мнение. Ние винаги сме определяли общественото мнение. Нека го определим и сега. Правете реклама на Роурк. Не ме интересува как ще я правите. Аз съм ви обучил. Вие сте експерти по рекламата. Покажете ми колко сте добри.

Думите му бяха посрещнати с мълчание. Служителите му се споглеждаха. Алва Скарет попи потта от челото си. Но всички се подчиниха.

„Банър“ отпечата снимка на „Енрайт Хауз“ с текст: „Това ли е човекът, когото искате да унищожите?“ Текстът под снимка на къщата на Уайнънд гласеше: „Опитайте се да направите нещо подобно, ако можете.“ Под снимката на Монаднок Вали пишеше: „Мигар този човек не е дал нищо на обществото?“

„Банър“ публикува биографията на Роурк от автор, чието име никой не бе чувал. Написа я Гейл Уайнънд. „Банър“ пусна поредица статии за нашумели съдебни процеси, в които невинни хора са били осъдени заради предубежденията на мнозинството. „Банър“ отпечата статии за хора, преследвани от обществото: Сократ, Галилей, Пастьор, дълга героична поредица от мислители и учени, всеки от които се е възправял срещу всички и е отказвал да се подчини на мнозинството.

— Но, Гейл, за бога, та това е само жилищен проект! — хленчеше Алва Скарет.

Уайнънд го погледна безсилно:

— Сигурно не е възможно да се обясни на глупци като вас, че жилищният проект няма нищо общо. Добре тогава. Ще пишем за жилищни проекти.

„Банър“ пусна разяснение за механизма на жилищния рекет: подкупите, некомпетентността, петорно по-високите цени от онези, които би поискал частният строител, застрояваните и изоставяни квартали, посредствените проекти, утвърждавани, хвалени, и отстоявани от свещената крава на алтруизма. „Казват, че пътят към ада е постлан с добри намерения — писа «Банър». — Дали защото не умеем да разпознаваме добрите намерения? Не е ли време да се научим? По света се тръби за безброй добри намерения. Вижте резултата.“

Гейл Уайнънд пишеше редакционните статии на „Банър“, изправен до масата в стаята за набор. Пишеше ги както винаги на голям лист вестникарска хартия, със син молив, с трисантиметрови букви. Накрая изписваше инициала Г. У. Прочутият инициал изглеждаше по-дързък и горд от всякога.

Доминик се възстанови и се върна в къщата им извън града. Уайнънд се прибираше късно вечер. Водеше Роурк винаги, когато беше възможно. Сядаха тримата в хола и отваряха прозорците в пролетните нощи. Тъмните тераси на хълма се спускаха плавно към езерото под стените на къщата, езерото блестеше сред дърветата в далечината. Не отваряха дума нито за случилото се, нито за предстоящия процес. Уайнънд разказваше за своя кръстоносен поход, но безлично, все едно че нямаше нищо общо с Роурк. Уайнънд заставаше насред стаята и им казваше:

— Добре, съгласен съм, цялата кариера на „Банър“ е достойна за презрение. Но сега ще получим възмездие. Доминик, знам, че никога не си успявала да разбереш защо не се срамувам от миналото си. Защо обичам „Банър“. Сега ще разбереш защо. Заради властта. Притежавам власт, чиято сила никога не съм изпробвал. Сега ще я изпробвам. Хората ще мислят така, както аз искам да мислят. Ще правят каквото аз им кажа. Защото това е моят град и аз наистина командвам тук. Хауърд, докато дойде време да се изправиш пред съда, така ще променя нагласите, че никакво съдебно жури не ще дръзне да те осъди.

Нощем не можеше да заспи. Нямаше желание за сън.

— Лягайте си — приканваше той Роурк и Доминик. — Ще се кача след няколко минути.

После Доминик от спалнята, а Роурк от стаята за гости в другия край на коридора чуваха как Уайнънд крачи с часове по терасата. Стъпките му звучаха радостно и неспокойно, като завършени изречения, съставящи изявление, отекнало с шума на стъпките по пода.

Веднъж Уайнънд ги отпрати. Беше късно през нощта. Роурк и Доминик тръгнаха заедно нагоре по стълбите и спряха на първата площадка. Чуха яростно драсване на кибритена клечка долу в хола. Звукът донесе образа на рязко замахналата ръка, запалила първата от множеството цигари, които мъжът ще изпуши до зазоряване, малка пламтяща точка, сновяща надлъж и нашир по терасата заедно с отекващите стъпки.

Погледнаха надолу към хола, после се спогледаха.

— Ужасно — каза Доминик.

— Великолепно — каза Роурк.

— Не може да ти помогне, каквото и да направи.

— Знам, че не може да ми помогне. Но това няма значение.

— Рискува всичко, което има, за да те спаси. Но не знае, че ще ме загуби, ако те спаси.

— Доминик, кое ще е по-зле за него — да загуби теб или да загуби битката си? — Тя кимна разбиращо. Той добави: — Знаеш, че не аз съм този, когото иска да спаси. Аз му служа само като оправдание.

Тя вдигна ръка, докосна скулата му и леко притисна към нея върховете на пръстите. Не си позволи нищо повече. Обърна се и продължи към спалнята. Чу как той затвори вратата на стаята за гости.

 

 

„Мигар не е знаково — писа Ланселът Клоуки в авторски коментар, — че Хауърд Роурк е подкрепян от вестниците на Уайнънд? Ако някой има съмнения към моралните аспекти на този потресаващ случай, ето доказателството кое какво представлява и кой какво отстоява. Вестниците на Уайнънд — тази крепост на жълтата преса, на вулгарността, корупцията и политическите скандали, това организирано оскърбление срещу обществените вкусове и благоприличието, този интелектуален подземен свят, управляван от човек, който разбира от принципи по-малко от канибал — вестниците на Уайнънд са достойни застъпници на Хауърд Роурк, а Хауърд Роурк е техен достоен герой. След като посвети целия си живот, за да взривява почтеността на пресата, сега е съвсем нормално Гейл Уайнънд да подкрепя още по-безмилостен бомбаджия.“

„Всички приказки, които се сипят около нас — каза Гъс Уеб в публична реч, — са пълен боклук. Ето за какво става дума. Този тип Уайнънд се е нагушил много, ама наистина много през всички тия години, одирайки кожите на баламите с рекета в недвижимите имоти. Да не би да му е драго, че държавата се намеси със сила и го изтика, за да може хорицата да имат чист покрив над главите и модерен клозет за децата си? Можете да си заложите ботушите, че не му е драго, хич не му е драго. Работата е нагласена между двамата — Уайнънд и неговото рижо приятелче, и ако питате мен, приятелчето е взело добри пари от господин Уайнънд, за да свърши тая работа.“

„Имаме информация от безупречен източник — писа един радикален вестник, — че «Кортланд» е само първа стъпка в гигантски заговор за проваляне на всеки жилищен проект, на всяка държавна електроцентрала, пощенска служба и училище в САЩ. Начело на заговора са Гейл Уайнънд — както се убедихме — и други оядени капиталисти като него, включително някои от най-големите мангизлии.“

„Твърде малко внимание се обръща на женския аспект в този случай — писа Сали Брент в «Ню Фронтиърс». — Ролята на г-жа Гейл Уайнънд със сигурност е много подозрителна, най-меко казано. Не е ли изключително интересно съвпадение, че точно г-жа Уайнънд толкова услужливо отпраща пазача в точния момент? И че сега съпругът й шумно защитава г-н Роурк? Ако не бяхме заслепени от глупаво, излишно и старомодно кавалерство, когато е замесена тъй наречена красива жена, нямаше да позволим тази част от случая да бъде подмината. Ако не ни плашеше общественото положение на госпожа Уайнънд и мнимият престиж на нейния съпруг — който се прави на пълен глупак, — бихме задали няколко въпроса за историята, че тя едва не загинала при експлозията. Как да сме сигурни, че е станало точно така? Лекарите могат да бъдат купени, както всеки друг, а г-н Гейл Уайнънд е експерт в тази област. Ако поразсъждаваме над всичко това, може би ще съзрем нещо, близко до най-отвратителния начин на живот.“^[1]

„Позицията, която зае пресата на Уайнънд, е необяснима и позорна“ — писа кротък консервативен вестник.

Тиражът на „Банър“ спадаше от седмица на седмица, спадаше стремително като асансьор извън контрол. Лепенките и копчетата с надпис „Ние не четем Уайнънд“ се множаха по стените, в метрото, на автомобилните стъкла и реверите на палтата. Кинопрегледите на Уайнънд бяха освирквани в киносалоните. „Банър“ изчезна от вестникарските щандове. Вместо да го излагат, продавачите го криеха под щанда и го даваха неохотно, само при изрично поискване. Почвата беше подготвена, стълбовете бяха отдавна подкопани; случаят „Кортланд“ нанесе последния удар.

Роурк беше почти забравен в бурята от възмущение срещу Гейл Уайнънд. Най-гневно протестираха самите читатели на Уайнънд: женските клубове, свещениците, майките, дребните търговци. Наложи се да държат Алва Скарет далеч от стаята, където всеки ден се трупаха купища писма до редакцията. Отначало той четеше писмата, но после приятелите му се заеха с тази работа, защото се опасяваха да не получи сърдечен удар.

Екипът на „Банър“ работеше мълчаливо. Хората престанаха да се споглеждат скришом, да ругаят шепнешком, да си шушукат в тоалетните. Няколко души напуснаха. Останалите продължиха да работят, бавно, мудно, като хора със закопчани спасителни жилетки, очакващи неизбежното.

Гейл Уайнънд забелязваше забавянето на темпото във всяка дейност на редакцията. Влизаше в „Банър Билдинг“ и служителите му се спираха, щом го видят; той им кимваше, а техният поздрав идваше със секунда закъснение; понякога се обръщаше и виждаше вторачените им погледи. Думите „Да, г-н Уайнънд“, изричани неизменно дотогава след неговите заповеди без нито миг закъснение между последната негова сричка и първата на отговора, сега се забавяха, паузата приемаше осезаема форма, така че изречението да прозвучи с въпросителна, но не в края, а в началото.

„Един тих глас“ запази пълно мълчание за случая „Кортланд“. В деня след експлозията Уайнънд извика Тухи в кабинета си и каза:

— Слушайте внимателно. Нито дума във вашата рубрика. Ясно ли е? Не ме интересува какво ще правите или ще крещите навън — засега. Но ако вдигнете твърде много шум, ще се заема с вас, когато нещата приключат.

— Да, господин Уайнънд.

— Във вашата рубрика ще бъдете глух, ням и сляп. Все едно че не сте чували за никаква експлозия. Че не сте чували за човек на име Роурк. Не знаете какво означава думата „Кортланд“. Докато сте в тази сграда.

— Да, господин Уайнънд.

— И не ми се мяркайте много пред очите.

— Да, господин Уайнънд.

Адвокатът на Уайнънд, който му беше стар приятел и работеше за него от години, се опита да го възпре.

— Гейл, какво става с теб? Държиш се като дете. Като пълен начинаещ. Опомни се, човече.

— Млъкни — каза Уайнънд.

— Гейл, ти си… ти беше най-успешният издател на вестници в света. Аз ли да ти казвам очевидното? Непопулярната кауза е опасна за всеки бизнес. А за популярен вестник тя е самоубийство.

— Ако не млъкнеш, ще те пратя да си събереш багажа и ще си намеря друг мошеник за адвокат.

Уайнънд поведе спорове за „Кортланд“ с видните хора, с които се срещаше на делови обеди и вечери. Дотогава никога не спореше на никаква тема и не отстояваше ничия кауза. Правеше категорични изявления пред слушатели, изпълнени с уважение. Сега дори нямаше кой да го изслуша. Срещаше безразлично мълчание, отегчение и неприязън. Хората, които попиваха всяка негова дума за фондовия пазар, недвижимите имоти, рекламата и политиката, не проявяваха никакъв интерес към мнението му за изкуството, таланта и абстрактната справедливост.

Понякога му отвръщаха:

— Да, Гейл, да, така е. Но от друга страна мисля, че този човек постъпи адски егоистично. А това е проблемът в днешно време — егоизмът. Навсякъде има твърде много егоизъм. За това пише Ланселът Клоуки в книгата си — прекрасна книга, в която разказва за детството си, сигурно си я чел, видях те на снимката с Клоуки. Той е пътувал из цял свят и знае какво говори.

— Добре, Гейл, но не си ли малко старомоден? Какви са тия приказки за великите мъже? Какво величие намираш в прочулия се зидар? И изобщо кой е велик? Всички ние сме съвкупност от жлези и химически съединения, ние сме храната, която сме изяли на закуска. Струва ми се, че Лоис Кук го обяснява много добре в хубавата си книжка — как й беше заглавието? — а, да, „Храбрият Жлъчен камък“. Да, сър. Собственият ти „Банър“ се скъса да рекламира тази книжка.

— Но, Гейл, той трябваше да помисли за другите хора, преди да мисли за себе си. Според мен ако човек не носи обич в сърцето си, не може да е много добър. Чух това в една пиеса снощи, беше страхотна пиеса, новата пиеса на Айк — как по дяволите му беше фамилията? Трябва да я видиш. Твоят критик Джулс Фауглър писа, че това е смела и нежна сценична поема.

— Убедителен си, Гейл, не знам как да ти възразя, не знам къде грешиш, но ми се струва несправедливо, защото Елсуърт Тухи — не ме разбирай погрешно, не съм съгласен с политическите възгледи на Тухи, знам, че е радикален, но от друга страна трябва да признаеш, че е голям идеалист със сърце, колкото къща — та Елсуърт Тухи каза, че…

Тези хора бяха милионери, банкери, индустриалци и бизнесмени. Те хленчеха в речите си по официалните обеди, че не могат да разберат защо светът отива по дяволите.

Една сутрин Уайнънд слезе от колата си пред „Банър Билдинг“ и тръгна да пресече улицата. Една жена се втурна към него. Изчакала го бе пред входа. Беше дебела, на средна възраст, с мръсна памучна рокля и смачкана шапка. Имаше пепеляво, отпуснато лице, безформени устни и черни, кръгли, блестящи очи. Пресрещна Гейл Уайнънд и хвърли в лицето му шепа изгнили листа от цвекло. Листата бяха меки и слузести, завързани с връв. Удариха го по бузата и паднаха на тротоара.

Уайнънд се закова на място. Погледна жената. Видя бялата плът, триумфално зяпналата уста, злобата, тържествуваща в собствената си правота. Минувачи хванаха жената и тя закрещя мръсни думи, които не могат да бъдат изписани. Уайнънд вдигна ръка и поклати глава, давайки им знак да пуснат създанието. После влезе в „Банър Билдинг“ със зеленикавожълто петно на бузата си.

 

 

— Елсуърт, какво ще правим? — изстена Алва Скарет. — Какво ще правим?

Елсуърт Тухи седеше на ръба на бюрото си и се усмихваше, сякаш му се искаше да целуне Алва Скарет.

— Защо не се откажат, Елсуърт? Защо не гръмне нещо, за да измести тази тема от първите страници? Защо не се хванем за някакво международно събитие или нещо такова? През живота си не съм виждал всички да се вкопчат в такава дреболия. Някаква си експлозия! За бога, Елсуърт, та това е за последна страница. Такива неща се случват всеки месец, при всяка стачка, не помниш ли? — стачката на кожарите, стачката на служителите от химическото чистене… По дяволите! Защо е цялата тази шумотевица? На кого му пука? Какво толкова им пука?

— В някои случаи, Алва, важното няма нищо общо с фактите. Реакцията на обществото изглежда прекалена, но всъщност не е така. Не бъди толкова мрачен. Изненадваш ме. Трябва да си благодарен на късмета си. Ето, точно това имах предвид, като ти казвах, че трябва да изчакаме подходящия момент. Подходящият момент винаги настъпва. Изобщо не съм очаквал, че ще ми бъде поднесен така на тепсия. Горе главата, Алва. Сега ние сме на ход.

— На ход за какво?

— За вестниците на Уайнънд.

— Ти си луд, Елсуърт. Като всички останали. Ти си полудял. Какво искаш да кажеш? Гейл държи петдесет и един процента…

— Алва, обичам те. Ти си чудесен, Алва. Обичам те, но се моля на господ да не си толкова глупав, за да можем да си поговорим! Искам да си поговоря с някого!

Една вечер Елсуърт Тухи се опита да си поговори с Гъс Уеб, но нищо не излезе. Гъс Уеб измърмори:

— Проблемът ти, Елсуърт, е, че си твърде романтичен. Адски метафизичен. За какво е цялата тази дандания? Само празни приказки. Няма за какво да се хванеш, всичко ще се забрави до една-две седмици. Де да беше взривил сградата, когато е пълна с хора, да имаше няколко взривени дечица — тогава щеше да е нещо. Това би ми харесало. Щеше да е полезно за нашето движение. А сега? По дяволите, ще хвърлят този глупак в пандиза и толкова. Ти и реалист? Ти си непоправим представител на интелигенцията, Елсуърт, точно такъв си. Да не би да смяташ, че си човек на бъдещето? Не се заблуждавай, сладур. Аз съм такъв човек.

Тухи въздъхна и отвърна:

— Прав си, Гъс.