Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fountainhead, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
VaCo (2017)

Издание:

Автор: Айн Ранд

Заглавие: Изворът

Преводач: Божидар Маринов

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: Английски

Издание: първо (допечатка)

Издател: ИК „МаК“; Издателство „Изток-Запад“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: Изток-Запад

Излязла от печат: януари 2011

Редактор: Калина Любомирова

Художник: Петър Христов

Коректор: Димитрина Кюркчиева

ISBN: 954-321-228-7; 978-954-321-228-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/387

История

  1. — Добавяне

V

Гейл Уайнънд седна на бюрото в кабинета си и се зачете в коректурите на редакционна статия за моралната ценност на големите семейства. Изреченията бяха като употребена дъвка, дъвкана и предъвквана, изплювана и дъвкана пак, минаваща от уста на уста, от паважа към подметките, към устите и мозъците… Сети се за Хауърд Роурк и продължи да чете „Банър“. Стана му по-леко.

„Изискаността е най-важното качество на девойката. Изпирайте бельото си всяка вечер, научете да говорите на културни теми и ще получите покана за всяка желана среща.“ „Вашият хороскоп за утре показва благоприятно разположение на звездите. Усърдието и искреността ще са ви полезни в инженерството, счетоводството и любовта.“ „Хобитата на госпожа Хънтингтън-Коул са градинарството, операта и колекционирането на захарници от ранния период на Америка. Тя се е посветила на своя малък син Кит и на множество благотворителни дейности.“ „Наричат ме просто Мили, аз съм сираче.“ „За да получите пълно описание на диетата, изпратете десет цента и адресиран плик с марка“… Обръщаше страниците, мислейки за Хауърд Роурк.

Подписа петгодишен договор за реклама с Крийм-О-Пудинг, за цялата верига Уайнънд, цели две страници във всички вестници всяка неделя. Мъжете от другата страна на бюрото му бяха като триумфални арки от плът, паметници на победа, извоювана с много вечери търпение и пресмятане, на масите в ресторантите, с пресушавани до дъно чаши и месеци премисляне. Енергията му, живата му енергия изтичаше като течността от чашите към разтворените плътни устни, изтичаше в дебелите пръсти от другата страна на бюрото, в двете пълни страници всяка неделя, в рисунките на жълти пудинги, гарнирани с ягоди и жълти пудинги, гарнирани с карамел. Вдигна поглед над главите на мъжете към снимката на стената в кабинета си: на нея се виждаше небето, реката и лицето на един мъж, вдигнато към небето.

Боли ме, каза си той. Заболява ме всеки път, когато се сетя за него. Всичко става по-лесно — хората, статиите, договорите, — но е по-лесно, защото боли толкова силно. Болката също е стимулант. Струва ми се, че мразя това име. Ще продължа да го повтарям. Искам да изтърпя тази болка.

Но малко по-късно седна срещу Роурк в кабинета си у дома и не изпита болка, а само желание да се смее от сърце.

— Хауърд, всичко, което си вършил през живота си, е погрешно според общоприетите идеали на човечеството. Но ето че си тук и сякаш си правиш огромна шега с целия свят.

Роурк седеше в креслото до камината. Огънят проблясваше в кабинета. Светлината сякаш се лееше сладостно над всеки предмет в стаята, доволна, че откроява красотата му и изразява одобрение за вкуса на мъжа, създал тази атмосфера. Останаха сами. Доминик се оттегли след вечерята. Знаеше, че искат да бъдат сами.

— Правиш си шега с всички нас — продължи Уайнънд. — С всеки човек на улицата. Винаги наблюдавам хората на улицата. Често се возех в метрото, само за да видя колко хора носят „Банър“. Мразех ги и понякога се страхувах от тях. Но сега ги гледам и ми се иска да кажа на всекиго: „Толкова си глупав!“ Това е.

Една сутрин се обади в кантората на Роурк.

— Искаш ли да обядваш с мен, Хауърд?… Да се срещнем в „Нордланд“ след половин час.

Вдигна рамене и се усмихна, сядайки срещу Роурк на масата в ресторанта.

— Нищо не се е случило, Хауърд. Нищо конкретно. Току-що прекарах отвратителен половин час и исках да премахна лошия вкус в устата си.

— Кое беше отвратителното през този половин час?

— Снимаха ме с Ланселът Клоуки.

— Кой е Ланселът Клоуки?

Уайнънд се разсмя високо, забравяйки контролираната си изисканост, пренебрегвайки смаяния поглед на сервитьора.

— Това е то, Хауърд. Ето защо трябваше да обядвам с теб. Защото можеш да говориш по този начин.

— Какво имаш предвид?

— Не четеш ли книги? Не знаеш ли, че Ланселът Клоуки е „нашият най-прозорлив наблюдател на международната сцена“? Това е оценката на критиката в собствения ми вестник „Банър“. Ланселът Клоуки току-що беше избран за автор на годината или нещо такова от някаква си организация. В неделната притурка ще отпечатаме неговата биография. Затова трябваше да позирам за снимка с него и да обгърна с ръка раменете му. Той носи копринени ризи и мирише на джин. Във втората си книга разказва за своето детство и как то му е помогнало да разбере международната сцена. Продадени са сто хиляди бройки. Но ти не си чувал за него. Продължавай, хапни си обеда, Хауърд. Харесва ми да гледам как се храниш. Иска ми се да си без пукната пара, за да ти платя обеда и да знам, че наистина си бил гладен.

След работния ден често идваше без уговорка в офиса на Роурк или в дома му. Роурк живееше в „Енрайт Хауз“, в една от структурите с форма на кристал над „Ист Ривър“. Апартаментът се състоеше от кабинет, библиотека и спалня. Сам бе проектирал мебелите. Уайнънд дълго се чудеше на какво се дължи усещането за лукс в жилището на Роурк. Накрая си даде сметка, че мебелите са незабележими. Луксът беше изчистеното пространство и разкошната строгост, които не се постигат лесно. От финансова гледна точка това беше най-скромният дом, в който Уайнънд бе влизал като гост през последните двадесет и пет години.

— Започнали сме по един и същи начин, Хауърд — казваше той, оглеждайки стаята на Роурк. — Според моята преценка и опит, ти би трябвало все още да си в калта. Но не си. Харесва ми тази стая. Харесва ми да седя тук.

— Драго ми е, че си тук.

— Хауърд, имал ли си власт над някое човешко същество?

— Не. И не бих я приел, ако ми я предложат.

— Не мога да повярвам.

— Веднъж ми предложиха, Гейл. Отказах.

Уайнънд го погледна с любопитство — за първи път в гласа на Роурк прозвуча усилие.

— Защо?

— Така трябваше.

— От уважение към човека?

— Беше жена.

— О, какъв глупак! От уважение към жена ли?

— От уважение към себе си.

— Не мога да те разбера. Ние двамата сме толкова различни, колкото е възможно да са различни двама души.

— И аз мислех така. Искаше ми се да е така.

— Но вече не го мислиш, така ли?

— Не.

— Нима не презираш всичко, което съм извършил?

— Почти всичко, което ми е известно.

— И въпреки това ти е драго, че съм тук?

— Да. Гейл, имаше един мъж. За него ти беше символ на небивалото зло, което го унищожи и щеше да унищожи и мен. Завеща ми омразата си. Имаше и още една причина. Струва ми се, че те мразех, преди да се запознаем.

— Знам, че ме мразеше. Кое те накара да си промениш мнението?

— Трудно ми е да ти обясня.

Качваха се заедно в колата и отиваха в имението в Кънектикът. Стените на къщата се издигаха над замръзналата земя. Уайнънд вървеше след Роурк из бъдещите стаи и наблюдаваше отстрани как Роурк дава указания. Понякога Уайнънд идваше сам. Пред погледите на работниците черната спортна кола лъкатушеше по стръмния път към върха на хълма, после силуетът на Уайнънд се изправяше в далечината, загледан в строежа. Силуетът съчетаваше всички характеристики на положението му в обществото — дискретно елегантното пардесю, шапката с периферия, уверената стойка, излъчваща и сила, и непринуденост, всичко това напомняше за империята на Уайнънд. Напомняше за печатарските преси, чийто грохот ехтеше между два океана, за вестниците, за лъскавите списания, за светлините на кинопрегледите, за новинарските агенции, покриващи целия свят, за властта, проникваща във всеки дворец и всяка столица, във всяка тайна и жизненоважна стая, денонощно, през всяка скъпоструваща минута от живота на този мъж. Той стоеше неподвижен на фона на небето, което се сивееше като вода след пране. Снежинките се въртяха лениво около периферията на шапката му.

Един ден през април тръгна сам към Кънектикът, след като седмици наред не бе ходил на строежа. Спортният автомобил полетя по пътя, сякаш преминал от материално състояние в устремно движение. В кубичната кутия от стъкло и кожа той не усещаше никакво друсане, струваше му се, че колата е неподвижна и виси над земята, а с ръцете си, контролиращи волана, той кара земята да лети край него и само трябва да изчака мястото, където иска да отиде, да се придвижи до него. Обичаше автомобилния волан по същия начин, както обичаше бюрото си в „Банър“. И двете му създаваха усещането за страховит звяр, пуснат на воля и умело направляван от неговите пръсти.

Нещо профуча пред погледа му. Измина почти миля, преди да помисли колко е странно, че го е забелязал, защото беше само туфа бурени край пътя. След още миля осъзна нещо още по-странно: бурените бяха зелени. Не може да бъде посред зима, каза си той и разбра с изненада, че вече не е зима. През последните седмици работеше много и не забелязваше нищо. Сега видя над поляните нюанс на зелено, като шепот. В мислите му прозвучаха три изречения, прецизно последователни като зацепващи зъбни колела: Пролет е. Колко ли пролети ми остават? Вече съм на петдесет и пет години.

В тези изречения нямаше емоция. Не почувства нищо, нито нетърпение, нито страх. Но си даде сметка, че е странно да усеща времето. Никога не мислеше за възрастта си, не я свързваше с никое от действията си, никога не се съобразяваше с каквито и да било ограничения. Беше Гейл Уайнънд, неподвижен като колата си, край която прелитаха годините, също като земята от двете страни на пътя, а двигателят вътре в него управляваше полета на времето.

Не, каза си той, не съжалявам за нищо. Има неща, които съм пропуснал, но не поставям никакви въпроси, защото ми харесваше да живея така, харесваха ми дори миговете на празнота, дори въпросите без отговор — и именно фактът, че ми харесва, е въпросът, останал без отговор в моя живот. И въпреки всичко ми харесва.

Ако е вярна старата легенда, че човек се изправя пред висш съдник и разказва миналото си, аз бих изтъкнал с цялата си гордост не нещо, което съм направил, а нещо, което никога не съм правил на този свят: никога не съм искал подкрепа за действията си. Ще се изправя и ще кажа: аз съм Гейл Уайнънд, човекът, извършил всякакви престъпления, с изключение на най-голямото: да омаловажава прекрасния факт, че съществува, и да търси оправдание извън самия него. Това е гордостта ми: че сега, мислейки за края, не хленча като всички мъже на моята възраст: каква полза, какъв е смисълът? Аз бях ползата и смисълът, аз, Гейл Уайнънд. Живях и действах.

Стигна подножието на хълма и рязко натисна спирачки, смаян от гледката горе. В негово отсъствие къщата беше изградена и разпознаваема — същата като на скицата. За миг се зачуди като дете, че тя е като на скицата, сякаш не вярваше, че наистина ще си приличат. Извисена на фона на бледосиньото небе, тя все още имаше вид на скица, защото не беше довършена, иззиданите стени бяха равнини, нарисувани с акварел, голите скелета бяха линии, начертани с молив; къщата беше като огромна рисунка на светлосин лист.

Остави колата и се заизкачва по хълма. Видя Роурк сред работниците. Остана отвън, наблюдавайки как Роурк ходи из строежа, как извръща глава или вдига ръка, за да посочи нещо. Забеляза как Роурк спира — разкрачен, с отпуснати ръце и вдигната глава. Позата му изразяваше увереност, енергия, задържана под контрол мигновено и без усилие, придаваща на тялото му структурната изчистеност на създадената от него сграда. Строежът, помисли Уайнънд, е решена задача за напрежение, равновесие и сигурност между противодействащи сили.

В самото построяване на сградата няма емоционален заряд, то е обикновена механична работа, като полагането на тръби или произвеждането на автомобили, помисли Уайнънд. Запита се защо, когато гледа Роурк, го обзема същото чувство, което изпитва в своята галерия. Мястото му е в недовършена сграда, то не е нито в готовия строеж, нито до чертожната маса, каза си Уайнънд; незавършената сграда е подходящият за него фон. Отива му, също както на мен ми отива яхтата според думите на Доминик.

Роурк се приближи и двамата тръгнаха заедно по билото на хълма, между дърветата. Седнаха на един дънер, откъдето виждаха строежа в далечината, сред стъблата на храсталаците. Стъблата бяха сухи и голи, но веселият им устрем беше зареден с пролет и неудържима жизненост.

Уайнънд попита:

— Хауърд, влюбвал ли си се?

Роурк се обърна, погледна го право в очите и отвърна тихо:

— Все още съм влюбен.

— Когато ходиш из строяща се сграда, по-силно чувство ли изпитваш?

— Много по-силно, Гейл.

— Замислих се за хората, които твърдят, че на земята няма щастие. Всички те отчаяно се опитват да намерят някаква радост в живота. Борят се за нея. Защо трябва живите създания да съществуват в болка? Мигар някой има право да изисква хората да живеят за нещо друго, освен за собствената си радост? Всеки се стреми към нея. С цялото си същество. Но никога не я откриват. Питам се защо. Вайкат се, че не разбират смисъла на живота. Има един особен вид хора, които презирам. Онези, които се стремят към някакъв идеал или „универсална цел“, които не знаят защо живеят, които стенат, че трябва да „открият себе си“. Можеш да чуеш тези думи навсякъде около нас. Това сякаш е официалното клише на нашия век. Среща се във всяка книга. Във всяка сладникава изповед. Сякаш е най-благородното нещо, което човек може да признае. Но според мен то е най-срамното.

— Гледай, Гейл. — Роурк стана, протегна ръка и отчупи дебел клон от едно дърво. Хвана го с двете си ръце, сключвайки юмруци в двата му края. После напрегна китки и пръсти и бавно изви клона в дъга. — Вече мога да направя от него каквото поискам: лък, копие, бастун, ограда. Това е смисълът на живота.

— Силата ти ли?

— Трудът ти. — Хвърли клона настрана. — Даровете, които получаваш от земята и онова, в което ги превръщаш… За какво мислиш, Гейл?

— За снимката на стената в кабинета ми.

 

 

Да запази самообладание, както иска той, да прояви търпение, да превърне търпението в осъзнато задължение, изпълнявано стриктно всеки ден, да се изправи пред Роурк и спокойствието й да му каже вместо нея: „Това е най-трудното, което можеш да поискаш от мен, но аз се радвам, ако ти го искаш.“ На това бе подчинено цялото съществуване на Доминик.

Стоеше настрана и тихо наблюдаваше Роурк и Уайнънд. Наблюдаваше ги мълчаливо. Отдавна се опитваше да разбере Уайнънд. Така щеше да намери отговора.

Примири се с посещенията на Роурк в техния дом и с мисълта, че в часовете, прекарани с тях, той е притежаван от Уайнънд, а не от нея. Посрещаше го като любезна домакиня, равнодушна и усмихната, не като личност, а като изящна вещ в дома на Уайнънд. Сядаше на почетното място на масата, вечеряха, после ги оставяше в кабинета.

Сядаше сама в гостната, на загасени лампи и отворена врата. Седеше с изправени рамене и мълчеше, загледана в ивицата светлина под вратата на кабинета в другия край на коридора. Това е моята задача, дори когато съм сама, дори в тъмнината, без да знае никой, освен самата аз, да гледам тази врата така, както го гледах тук, без да се оплаквам… Роурк, ако това е наказанието, което си избрал за мен, ще го изтърпя докрай, не като роля, която изигравам в твое присъствие, а като дълг, който трябва да изпълнявам сама — ти знаеш, че мога да понеса насилие, но търпението понасям по-трудно, ти избра най-трудното и аз трябва да го изпълня и да го поднеса на теб… мой… любими…

Роурк я гледаше и в очите му спомените бяха живи. Погледът му казваше, че нищо не се е променило и че няма нужда това да се изрича с думи. Все едно че й казваше: Защо се изненадваш? Та нали не сме се разделяли? Твоят хол, твоят съпруг и градът отвъд прозорците, от който изпитваш ужас, те сега реални ли са, Доминик? Разбираш ли? Започваш ли да разбираш? „Да“, казваше тя внезапно на глас, надявайки се, че думата ще се впише в разговора в момента, знаейки, че Роурк ще я приеме като отговор на неговия въпрос.

Той не й бе наложил наказание. Наложил бе този вид дисциплина и на двамата, последното им изпитание. Тя разбра целта му, когато откри, че усеща любовта си към него потвърдена от стаята, от Уайнънд, дори от неговата обич към Уайнънд и към нея, от невъзможната ситуация, от принудителното й мълчание — пречките доказваха, че не съществуват никакви пречки.

Не оставаше насаме с него. Чакаше.

Не искаше да ходи на строежа. Каза на Уайнънд:

— Ще видя къщата, когато е готова.

Не му задаваше никакви въпроси за Роурк. Отпускаше ръце на облегалките на креслото, за да не си позволява никакво рязко движение — ръцете й бяха личен барометър за издръжливост, когато Уайнънд се връщаше късно вечер и й казваше, че е бил в дома на Роурк, в апартамента, който тя не бе виждала.

Веднъж не издържа и го попита:

— Какво те е обзело, Гейл? Мания ли?

— Предполагам. — Добави: — Странно е, че не го харесваш.

— Не съм казала такова нещо.

— Разбирам. Всъщност не съм изненадан от реакцията ти. Не го харесваш, точно защото е онзи тип мъж, който би трябвало да ти хареса… Не се сърди на манията ми.

— Не се сърдя.

— Доминик, ще разбереш ли, ако ти кажа, че те обичам повече, откакто го срещнах? Дори — нека ти кажа и това — дори когато лежиш в прегръдките ми, чувството ми към теб е по-силно от преди, още по-убеден съм в правото си да те имам.

Говореше й с доверието, установило се между тях през последните три години. Тя седеше срещу него и го гледаше с обичайния си поглед — в очите й имаше нежност без насмешка, тъга без съжаление.

— Разбирам, Гейл.

След миг го попита:

— Какво е той за теб, Гейл? Нещо като светиня ли?

— Като отшелническа власеница — отвърна Уайнънд.

Тя се качи в стаята си, а той отиде до прозореца и вдигна очи към небето. Отметна глава и почувства как се напрягат мускулите на гърлото му. Запита се дали възторгът, който човек изпитва, вдигайки глава към небето, се дължи не на самата гледка, а на вдигнатата глава.