Айн Ранд
Изворът (33)

III

Гейл Уайнънд стана и я посрещна насред кабинета си.

— Приятно ми е да се запознаем, госпожо Кийтинг.

— Приятно ми е, господин Уайнънд — каза Доминик.

Предложи й стол, но когато тя седна, той не се настани на стола зад бюрото си, а остана прав, изучавайки я професионално, като експерт. С поведението си показваше, че върши нещо очевидно необходимо, което й е ясно и в което няма нищо неуместно.

— Изглеждате като стилизирана версия на вашата собствена стилизирана версия — каза той. — Като правило, когато види модели на произведения на изкуството, човек става атеист. Но този път скулпторът и Бог са били доста близки.

— Какъв скулптор?

— Който е изваял вашата статуя.

Той знаеше, че зад статуята се крие някаква история и се увери, че е така от изражението на лицето й, което за миг се стегна, изпадайки в противоречие с пълното й равнодушие и самообладание.

— Къде и кога видяхте статуята, господин Уайнънд?

— В моята галерия тази сутрин.

— Откъде я взехте?

Беше негов ред да се зачуди.

— Мигар не знаете?

— Не.

— Вашият приятел Елсуърт Тухи ми я изпрати. Направи ми подарък.

— За да ми издейства тази среща ли?

— Не с толкова пряк мотив, за какъвто ми се струва, че си мислите. Но по същество — да.

— Не ми е казал.

— Имате ли нещо против да притежавам тази статуя?

— Не особено.

— Очаквах да кажете, че много се радвате.

— Не.

Той седна небрежно на ръба на бюрото, изпъна крака и кръстоса глезените си. Попита я:

— Да разбирам ли, че сте изгубили следите на статуята и се опитвате да я откриете?

— Цели две години.

— Няма как да я получите. — Добави, наблюдавайки я: — Можете да получите „Стоунридж“.

— Променям си мнението. Радвам се, че Тухи ви я е подарил.

Обзе го горчива тръпка на тържество, но и на разочарование, установявайки, че може да чете мислите й, които се оказаха прозрачни. Попита:

— Защото подаръкът му ви издейства тази среща ли?

— Не. Защото вие сте предпоследният човек на света, който бих искала да притежава статуята. Последният е Тухи.

Усещането за тържество се изпари: жена, която се опитва да спечели „Стоунридж“, не би казала, нито би помислила такова нещо. Попита я:

— Не знаехте ли, че Тухи я притежава?

— Не.

— Трябва заедно да се заемем с нашия общ приятел господин Елсуърт Тухи. Не ми харесва да съм пионка и мисля, че и на вас не ви харесва. Струва ми се дори, че никой не би могъл да ви превърне в пионка. Има твърде много неща, които господин Тухи е решил да премълчи. Името на скулптора например.

— Не ви ли го каза?

— Не.

— Стивън Малъри.

— Малъри?… Не е ли онзи, който се опита… — Разсмя се високо.

— Какъв е проблемът?

— Тухи ми каза, че не помни името. Точно това име.

— Господин Тухи още ли ви удивлява?

— Няколко пъти през последните няколко дни. В наглостта му има нещо твърде изтънчено. То се постига много трудно. Почти ми харесва колко го бива.

— Не споделям вашия вкус.

— В никоя област ли? В скулптурата… или в архитектурата?

— Със сигурност не в архитектурата.

— Не е ли много голяма грешка, че го казвате?

— Вероятно.

Погледна я и каза:

— Интересна сте.

— Не се опитвам да съм интересна.

— Това е третата ви грешка.

— Третата ли?

— Първата беше свързана с г-н Тухи. В дадените обстоятелства човек би очаквал да го хвалите пред мен. Да го цитирате. Да се позовавате на големия му авторитет по въпросите на архитектурата.

— Но човек би очаквал вие да познавате Елсуърт Тухи. Тогава всички цитати са излишни.

— Смятах да ви го кажа… ако ми бяхте дали възможността, която няма да ми дадете.

— Така е по-забавно.

— Очаквахте да се забавлявате ли?

— Наистина се забавлявам.

— Заради статуята ли? — Той не откриваше друго слабо място.

— Не. — Гласът й беше твърд. — Не заради статуята.

— Кажете ми, кога е направена и с каква цел?

— И това ли е забравил г-н Тухи?

— Изглежда.

— Помните ли скандала около сградата, наречена Храма на Стодард? Беше преди две години. Тогава вие бяхте извън страната.

— Храма на Стодард… Откъде знаете къде съм бил преди две години?… Чакайте, Храмът на Стодард. Спомням си: светотатствена църква или нещо от сорта, заради което бригадата в защита на Библията изрева до небесата.

— Да.

— Имаше… — Той млъкна. Гласът му прозвуча рязко и с неохота, като нейния. — Имаше и статуя на гола жена.

— Да.

— Разбирам.

Помълча за малко. После заговори дрезгаво, сякаш за да прикрие раздразнение, чиято причина тя не можеше да отгатне:

— По онова време бях около Бали. За жалост цял Ню Йорк видя тази статуя, преди да я видя аз. Но когато плавам, не чета вестници. Издал съм заповед да бъде уволняван всеки, който се приближи с вестник на Уайнънд до яхтата ми.

— Не сте ли виждали снимки на Храма на Стодард?

— Не. Сградата беше ли достойна за статуята?

— Статуята беше почти достойна за сградата.

— Разрушиха я, нали?

— Да. С помощта на вестниците на Уайнънд.

Той сви рамене.

— Помня, че Алва Скарет много се забавляваше тогава. Голяма история. Съжалявам, че съм я изпуснал. Но Алва се справи много добре. Между другото, откъде знаете, че не съм бил в страната и защо сте запомнили този факт?

— Заради тази история загубих работата си при вас.

— Вашата работа? При мен?

— Не знаете ли, че моминското ми име е Доминик Франкън?

Раменете му се свиха напред под елегантното сако, изразявайки изненада и безсилие. Вторачи се в нея и след малко отвърна:

— Не.

Тя се усмихна равнодушно и каза:

— Изглежда Тухи е искал да създаде възможно най-големи трудности и на двама ни.

— По дяволите Тухи. Трябва да изясним нещата. Нелепо е. Значи вие сте Доминик Франкън?

— Това е моминското ми име.

— И сте работили тук, в тази сграда, години наред?

— Шест години.

— Защо не съм ви виждал?

— Сигурна съм, че не познавате всеки свой служител.

— Мисля, че ви е ясно какво имам предвид.

— Да го кажа ли вместо вас?

— Да.

— Защо аз не съм направила опит да се запозная с вас?

— Точно така.

— Нямах желание.

— Точно това е нелепо.

— Да подмина ли тези ваши думи или да вникна в тях?

— Ще ви спестя необходимостта да избирате. С вашата красота, като сте знаели каква слава ми се носи според хорските приказки — защо не се опитахте да направите голяма кариера в „Банър“?

— Никога не съм се стремила към кариера в „Банър“.

— Защо?

— Вероятно по същата причина, заради която вие сте забранили вестниците на Уайнънд на яхтата си.

— Основателна причина — каза тихо той. После попита непринудено: — Кажете ми, какво направихте, за да ви уволня? Написахте нещо в разрез с нашата политика, ако не се лъжа?

— Опитах се да защитя Храма на Стодард.

— Бяхте достатъчно неразумна и се опитахте да сте искрена на страниците на „Банър“ ли?

— Смятах да ви го кажа… ако ми бяхте дали възможност.

— Забавлявахте ли се?

— Тогава не се забавлявах. Харесваше ми работата тук.

— Вие сте единствената, която го казва в тази сграда.

— По-скоро съм единият от двама души, които го казват.

— Кой е другият?

— Вие, господин Уайнънд.

— Не бъдете толкова сигурна. — Вдигна глава и му се стори, че очите и се смеят. Попита я: — Казахте го, за да ми поставите клопка ли?

— Да, така е — отговори тя спокойно.

— Доминик Франкън… — повтори той, сякаш говореше на себе си. — Харесваха ми вашите статии. Почти ми се иска да сте тук, за да ме помолите да се върнете на работа.

— Тук съм заради „Стоунридж“.

— Да, разбира се. — Той се облегна, готвейки се да изслуша дълга реч с цел убеждаване. Интересно му бе да чуе какви аргументи е подбрала и как ще действа като молителка. — Какво имате да ми кажете?

— Бих искала да възложите тази поръчка на моя съпруг. Наясно съм, че нямате причина да го правите, освен ако в замяна се съглася да преспя с вас. Ако смятате, че това е достатъчна причина, аз съм готова да го сторя.

Той я гледаше мълчаливо, без да допусне лицето му да изрази каквато и да било реакция. Тя седеше и го гледаше, леко изненадана от изпитателния му поглед, сякаш думите й не заслужаваха особено внимание. Въпреки че трескаво я наблюдаваше, той не успя да открие в изражението й нищо, освен невероятна, невъзмутима чистота.

Каза й:

— Точно това смятах да ви предложа. Но не толкова безцеремонно и не на първата ни среща.

— Спестих ви време и лъжи.

— Много ли обичате съпруга си?

— Презирам го.

— Може би вярвате, че е гений в изкуството?

— Според мен той е третокласен архитект.

— Тогава защо постъпвате така?

— Доставя ми удоволствие.

— Мислех, че съм единственият, който действа с такива подбуди.

— Не би трябвало да ви прави впечатление. Едва ли за вас оригиналността е добродетел, г-н Уайнънд.

— Всъщност не ви е грижа дали съпругът ви ще получи „Стоунридж“, нали?

— Не.

— И нямате желание да преспите с мен?

— Никакво.

— Бих се възхитил от жена, която ми изнася такъв спектакъл. Само че не е спектакъл.

— Не. Моля ви, не ми се възхищавайте. Опитвам се да го предотвратя.

Когато се усмихваше, лицевите му мускули не трепваха. Загатнатият присмех бе постоянно на лицето му и за миг се засилваше, а после едва доловимо отслабваше. Сега беше по-силен.

— Всъщност — каза той — вашата главна подбуда в крайна сметка съм аз. Имате желание да ми се отдадете. — Видя как тя не можа да овладее погледа си и добави: — Не, не се наслаждавайте на мисълта, че съм изпаднал в такава огромна заблуда. Нямам предвид обичайния, а точно обратния смисъл на думата. Нали казахте, че ме смятате за предпоследния човек в света? Вие не искате „Стоунридж“. Искате да се продадете с най-долния мотив на най-долния човек, когото намерите.

— Не очаквах да го разберете — призна тя.

— Вие искате да направите нещо, което правят понякога мъжете, но не и жените — да изразите чрез сексуален акт крайното си презрение към мен.

— Не, господин Уайнънд. Към себе си.

Тънките му устни леко помръднаха, сякаш доловиха първия знак за лично разкриване, което бе неволно и следователно бе проява на слабост, и здраво го задържаха. Той каза:

— Повечето хора са готови на всичко, за да се убедят в самоуважението си.

— Да.

— И, разбира се, стремежът към самоуважение доказва липсата му.

— Да.

— Тогава какъв смисъл има човек сам да се презира?

— Искате да кажете, че не мога да се презирам ли?

— И че никога не ще можете.

— Не очаквах, че ще разберете и това.

— Няма да казвам нищо повече… защото ще престана да бъда предпоследният човек в света и ще се окажа неподходящ за вашата цел. — Стана. — Да ви кажа ли официално, че приемам вашето предложение?

Тя кимна в потвърждение.

— Всъщност — каза той — все ми е едно кого ще избера да построи „Стоунридж“. Никога не съм наемал добър архитект за сградите, които съм строил. Давам на обществото онова, което иска. Известно време се затруднявах с този избор, защото ми е писнало от некадърниците, които работят за мен, а освен това е трудно да се взима решение без критерии или причини. Сигурен съм, че нямате нищо против да ви го кажа. Наистина съм ви благодарен, че ми предложихте много по-добър мотив, отколкото се надявах да открия.

— Радвам се, че не казахте колко се възхищавате от работата на Питър Кийтинг.

— А вие не ми казахте колко се радвате, че ще влезете в шикозния списък на любовниците на Гейл Уайнънд.

— Може да ви достави удоволствие да го призная, ако пожелаете, но на мен ми се струва, че ние ще се разбираме много добре.

— Много е възможно. Най-малкото с вас преживявам нещо ново: правя това, което винаги съм правил, но честно. Да ви дам ли нарежданията си? Няма да се преструвам, че не са нареждания.

— Ако желаете.

— Ще дойдете с мен на двумесечно плаване на моята яхта. Ще отплаваме след десет дни. Когато се върнем, ще сте свободна да се върнете при съпруга си с договора за „Стоунридж“.

— Чудесно.

— Бих искал да се срещна с вашия съпруг. Ще вечеряме ли тримата в понеделник вечерта?

— Да, ако желаете.

Тя стана да си ходи. Той я попита:

— Да ви кажа ли каква е разликата между вас и статуята?

— Не.

— Но аз искам да ви я кажа. Изумително е да видиш едни и същи елементи, използвани в две композиции с противоположни теми. Всички ваши елементи, използвани в статуята, са на тема възторг. Но вашата тема е страданието.

— Страдание ли? Не смятам, че съм показала такова нещо.

— Не го показвате. Точно това исках да кажа. Щастливият човек не може да бъде толкова неподатлив на болка.

 

 

Уайнънд се обади на своя агент за произведения на изкуството и поръча да му уреди да види творби на Стивън Малъри. Отказа да се срещне лично с Малъри. Никога не се срещаше с онези, чиито произведения харесваше. Агентът изпълни светкавично поръчката. Уайнънд купи пет от творбите, които видя и плати повече, отколкото агентът се надяваше.

— Господин Малъри би искал да знае — каза агентът — какво е привлякло вниманието ви към него.

— Видях една негова работа.

— Коя?

— Няма значение.

Тухи очакваше Уайнънд да го потърси след срещата с Доминик. Уайнънд не се обади. Но няколко дни по-късно, срещайки случайно Тухи в редакцията, Уайнънд попита на висок глас:

— Господин Тухи, толкова много ли са хората, които са се опитвали да ви убият, та не им помните имената?

Тухи се усмихна и отвърна:

— Сигурен съм, че мнозина имат такова желание.

— Ласкаете себеподобните си — каза Уайнънд и се отдалечи.

 

 

Питър Кийтинг се загледа в бляскавия салон на ресторанта. Беше най-елитният и най-скъпият в града. Кийтинг се разтапяше от удоволствие при мисълта, че е гост на Гейл Уайнънд.

Опитваше се да не се вторачва в грациозната елегантност на Уайнънд, който седеше срещу него на масата. Благославяше Уайнънд, че е решил да ги покани на вечеря на публично място. Хората се вглеждаха в Уайнънд — наистина дискретно и с обиграна прикритост, но все пак се вглеждаха в него и вниманието им се насочваше и към двамата гости на масата на Уайнънд.

Доминик седеше между двамата мъже. Облечена беше с бяла копринена рокля с дълги ръкави и качулка. Монашеската дреха имаше изумителен ефект на вечерно облекло единствено поради факта, че беше напълно неподходяща за целта. Не носеше никакви бижута. Златистата й коса приличаше на гугла. Матовата бяла коприна се огъваше с движенията на тялото й, откроявайки го със студена невинност, като предмет за публично жертвоприношение, който не се прикрива, нито е обект на желание. Кийтинг не харесваше тази рокля, но му се стори, че Уайнънд й се възхищава.

Висок и пълен мъж, седнал на отдалечена маса, ги гледаше настоятелно. Едрият мъж стана и Кийтинг разпозна Ралстън Холкъм, който забърза към тях.

— Питър, момчето ми, толкова се радвам да те видя — избоботи Холкъм, разтърси ръката му и се поклони на Доминик, пренебрегвайки демонстративно Уайнънд. — Къде изчезна? Защо не те виждам напоследък? — Преди три дни обядваха заедно.

Уайнънд се бе изправил и стоеше леко наведен, с любезно изражение. Кийтинг се поколеба и каза с явна неохота:

— Г-н Уайнънд — г-н Холкъм.

— Да не би г-н Гейл Уайнънд? — каза Холкъм съвършено невинно.

— Г-н Холкъм, ако видите на живо някой от братята Смит, онези на таблетките против кашлица, ще го познаете ли? — попита Уайнънд.

— Ами… предполагам, че да — каза Холкъм, примигвайки.

— Моето лице, г-н Холкъм, е не по-малко втръснало на всички.

Холкъм измърмори няколко любезни общи фрази и се измъкна.

Уайнънд се усмихна топло.

— Излишно беше да се боите да ме запознаете с г-н Холкъм, г-н Кийтинг, нищо, че е архитект.

— Да се боя ли, г-н Уайнънд?

— Излишно беше, защото всичко е уредено. Г-жа Кийтинг не ви ли каза, че „Стоунридж“ е ваш?

— Аз… не, тя не ми каза… не знаех… — Уайнънд се усмихваше със застинала усмивка. Кийтинг се почувства длъжен да говори, докато не получи някакъв сигнал да спре. — Не се надявах… толкова бързо… разбира се, помислих си, че тази вечеря е някакъв знак… че ще ви помогне да решите… — Изрече неволно: — Винаги ли поднасяте такива изненади… просто така?

— Когато мога — каза сериозно Уайнънд.

— Ще направя всичко възможно да заслужа тази чест и да отговоря на вашите очаквания, г-н Уайнънд.

— Не се съмнявам — каза Уайнънд.

Не говореше много с Доминик тази вечер. Цялото му внимание сякаш бе насочено към Кийтинг.

— Обществото се е отнасяло ласкаво към досегашната ми работа — каза Кийтинг, — но „Стоунридж“ ще бъде най-доброто, на което съм способен.

— Това е ценно обещание, като се има предвид списъкът на вашите творби.

— Не съм допускал, че моите работи са достатъчно значими, за да привлекат вашето внимание, г-н Уайнънд.

— Но аз ги познавам доста добре. „Космо-Слотник Билдинг“ — чист Микеланджело. — По лицето на Кийтинг се разля невярващо удоволствие. Знаеше, че Уайнънд е голям ценител на изкуството и не би правил лековато такива сравнения. — „Президеншъл Банк Билдинг“ — истински Паладио. Универсалният магазин „Слотърн“ — копие на Кристофър Рен. — Изражението на Кийтинг се промени. — Вижте каква знаменита компания получавам, а плащам само на един човек. Нали сделката е изключително изгодна?

Кийтинг се усмихна сковано и каза:

— Чувал съм, че имате ненадминато чувство за хумор, г-н Уайнънд.

— А чували ли сте за моя описателен стил?

— Какво имате предвид?

Уайнънд се извърна на стола и загледа Доминик, сякаш изучаваше неодушевен предмет.

— Вашата съпруга има прекрасно тяло, г-н Кийтинг. Раменете й са твърде тесни, но възхитително съразмерни с тялото. Има твърде дълги крака, но те придават елегантност на фигурата й, напомняща на хубава яхта. Гърдите й са прекрасни, не мислите ли?

— Архитектурата е груб занаят, господин Уайнънд — Кийтинг се опита да се засмее. — Тя не подготвя човека за такава върховна изтънченост.

— Не ме ли разбирате, г-н Кийтинг?

— Ако не знаех, че сте съвършен джентълмен, може би щях да ви разбера неправилно. Но не можете да ме заблудите.

— Точно това се опитвам да не правя.

— Ценя комплиментите, г-н Уайнънд, но не съм толкова суетен да мисля, че се налага да говорим за съпругата ми.

— Защо не, господин Кийтинг? Смята се за добра тема на разговор да се обсъждат нещата, които са — или ще бъдат — общи.

— Г-н Уайнънд… не ви разбирам.

— Да бъда ли по-ясен?

— Не, аз…

— Не? Отказваме ли се от темата за „Стоунридж“?

— О, нека да говорим за „Стоунридж“! Аз…

— Но ние говорим точно за това, г-н Кийтинг.

Кийтинг огледа салона. Мина му през ум, че мястото не е подходящо за такъв разговор, който звучи чудовищно в претенциозно луксозната обстановка. Прииска му се да са във влажно мазе. Помисли си: кръв по павета — добре, но не и кръв върху килима в ресторантски салон…

— Струва ми се, че това е шега, г-н Уайнънд — каза Кийтинг.

— Мой ред е да се възхитя на чувството ви за хумор, г-н Кийтинг.

— Такива неща… не се правят…

— Имате предвид нещо съвсем друго, г-н Кийтинг. Искате да кажете, че те се правят непрекъснато, но за тях не се говори.

— Не мислех…

— Мислили сте за това, преди да дойдете тук. И нямате нищо против. Съгласен съм с вас, че се държа отвратително. Нарушавам всички правила на благоприличието. Изключително жестоко е човек да бъде честен.

— Моля ви, г-н Уайнънд, нека… не говорим повече. Не знам… какво да направя.

— Много просто. Трябва да ми ударите плесница. — Кийтинг се засмя глуповато. — Трябваше да го сторите преди няколко минути.

Кийтинг усети, че дланите му са влажни и че се е вкопчил в салфетката на скута си. Уайнънд и Доминик се хранеха бавно и изискано, сякаш седяха на друга маса. Кийтинг си помисли, че не приличаха на хора, нито един от тях двамата нямаше вид на човек. Нещо се бе стопило, светлината от кристалите в помещението бе като рентгеново лъчение, което преминаваше не само през костите, а много по-дълбоко. Те са духове, помисли той, духове, седнали около масата, духове във вечерно облекло, без междинната форма на плътта, ужасяващи в голотата си — ужасяващи, защото очакваше да види мъчители, а пред очите му беше пълна невинност. Зачуди се какво ли виждат те, какво има в собствените му дрехи, ако физическото му тяло ги е напуснало.

— Не искате ли? — каза Уайнънд. — Не искате ли да постъпвате така, г-н Кийтинг? Но разбира се, не сте длъжен. Просто кажете, че не искате. Няма да ви се разсърдя. Ето го там г-н Ралстън Холкъм, в другия край на салона. Той може да проектира „Стоунридж“ не по-зле от вас.

— Не знам какво имате предвид, г-н Уайнънд — прошепна Кийтинг. Очите му бяха вперени в доматената салца на салатата, която беше мека и се клатеше. Повдигна му се.

Уайнънд се обърна към Доминик.

— Помните ли, че си говорехме за един стремеж, г-жо Кийтинг? Казах ви, че в този стремеж вие не ще успеете. Погледнете съпруга си. Той е специалист в тези неща — и то без никакви усилия. Така се прави. Опитайте и вие някой ден. Не си правете труда да ми казвате, че не можете. Зная, че не можете. Вие сте аматьорка, скъпа.

Кийтинг помисли, че трябва отново да заговори, но нямаше сили, поне докато салатата е пред него. Изпитваше ужас от тази чиния, а не от изтънчения звяр от другата страна на масата. Останалата част от помещението беше топла и безопасна. Наведе се и събори с лакът чинията от масата.

Издаде звук, изразяващ съжаление. Приближи се някакъв човек, последваха любезни извинения и изсипаното изчезна от килима.

Кийтинг чу глас, който каза:

— Защо постъпвате така? — Две лица бяха обърнати към него. Осъзна, че той е изрекъл тези думи.

— Господин Уайнънд не го прави, за да те изтезава, Питър — каза спокойно Доминик. — Предназначено е за мен. Иска да види колко мога да понеса.

— Така е, г-жо Кийтинг — каза Уайнънд. — Но е вярно отчасти. А другата причина е за да се оправдая.

— Пред кого?

— Пред вас. И пред себе си, вероятно.

— Налага ли се?

— Понякога. „Банър“ е вестник, достоен за презрение, нали? Е, платил съм с честта си за привилегията да заемам положение, в което мога да се забавлявам, наблюдавайки какво прави честта на другите хора.

Дрехите ми, помисли Кийтинг, не съдържат нищо, защото двете лица вече не ме забелязват. Беше в безопасност, мястото му на масата беше празно. Зачуди се от голямо и сигурно разстояние защо двамата се гледат спокойно, не като врагове, нито като двама екзекутори, а като съмишленици.

 

 

Два дни преди датата на отплаването Уайнънд се обади на Доминик късно вечерта.

— Можете ли да дойдете веднага? — попита той и добави след краткото й мълчание: — Не, не е това, за което си мислите. Аз спазвам споразуменията. Не сте застрашена. Просто искам да ви видя тази вечер.

— Добре — отвърна тя и чу с изумление как той изрече тихо:

— Благодаря.

Вратата на асансьора се отвори в частното фоайе на неговия апартамент. Чакаше я там, но не я покани да излезе, а влезе при нея в асансьора.

— Не искам да влизате в дома ми. Отиваме на долния етаж.

Пиколото в асансьора го изгледа смаяно.

Кабината спря и се отвори пред заключена врата. Уайнънд я отключи, отстъпи, за да я пусне да излезе първа, и я последва в галерията. Тя си спомни, че на това място никога не са били допускани външни хора. Замълча. Той не й предложи обяснение.

В продължение на четири часа тя вървеше из просторните стаи, разглеждайки събраната в тях невероятна красота. Подът бе застлан с плътен килим. Не се чуваше никакъв шум от стъпки, нито от града навън. Нямаше прозорци. Той вървеше след нея и спираше, когато тя спре. Очите му следваха нейните от творба на творба. Понякога погледът се спираше на лицето й. Тя отмина статуята от Храма на Стодард.

Не я приканваше нито да остане, нито да бърза, сякаш й беше подарил галерията. Когато тя реши да си тръгва, той я изпрати до вратата. Тя попита:

— Защо искахте да видя галерията? Това няма да подобри мнението ми за вас. Може би дори ще го влоши.

— Да, щях да го очаквам, ако разсъждавах по този начин. Но не съм разсъждавал така. Само исках да я видите.