Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fountainhead, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
VaCo (2017)

Издание:

Автор: Айн Ранд

Заглавие: Изворът

Преводач: Божидар Маринов

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: Английски

Издание: първо (допечатка)

Издател: ИК „МаК“; Издателство „Изток-Запад“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: Изток-Запад

Излязла от печат: януари 2011

Редактор: Калина Любомирова

Художник: Петър Христов

Коректор: Димитрина Кюркчиева

ISBN: 954-321-228-7; 978-954-321-228-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/387

История

  1. — Добавяне

VII

„… и тя ще стане паметник на себелюбието на господата Енрайт и Роурк. Ще се издига между кафявите кооперации с евтини апартаменти от едната страна и резервоарите на бензиностанцията от другата. Сигурно не е случайно, по-скоро показва, че съдбата поставя всичко на мястото му. Едва ли друго обкръжение би могло да открои толкова силно дързостта, присъща на тази сграда. Тя ще се извиси като подигравка към всички сгради в града и към хората, които са ги построили. Нашите здания са безсмислени и фалшиви и тази сграда ще ги направи още по-безсмислени и фалшиви. Но контрастът няма да е в нейна полза. Създавайки този контраст, тя ще стане част от общия абсурд, и то най-нелепата част от него. Ако лъч светлина огрее кочината, именно той ни показва мръсотията, именно лъчът става отблъскващ. Нашите постройки имат голямото предимство, че са неугледни и плахи. Освен това те ни подхождат. «Енрайт Хауз» е бляскава и дръзка. Нещо като питон с пера. Тя наистина ще привлече вниманието — но само към безграничната самонадеяност на г-н Роурк. Когато бъде построена, тази сграда ще бъде рана на лицето на нашия град. Раната също може да бъде цветиста.“

Текстът бе отпечатан в рубриката „Вашият дом“ на Доминик Франкън седмица след приема у Кики Холкъм.

Сутринта, когато излезе статията, Елсуърт Тухи влезе в кабинета на Доминик. Носеше брой от „Банър“, отворен на страницата с нейната рубрика. Застана пред нея мълчаливо, поклащайки се върху малките си крака. Сякаш изразът на очите му трябваше да се чуе, а не да се види: очевидно се заливаше от смях. Устните му бяха свити превзето и наивно.

— Е? — попита тя.

— Къде си се виждала с Роурк преди приема?

Седеше загледана в него, едната й ръка висеше над облегалката на стола, между върховете на пръстите й едва-едва се крепеше молив.

— Не съм се срещала с Роурк преди приема.

— Значи съм сбъркал. Зачудих се защо… — хартията прошумоля в ръката му — … отношението ти се е променило.

— Учудва ли те? Не го харесах, когато се запознах с него… на приема.

— Така ми се стори и на мен.

— Седни, Елсуърт. Не си в най-добра форма, когато си прав.

— Не възразяваш? Не си ли заета?

— Не много.

Седна на ъгъла на бюрото й. Седна и замислено потупа коляното си със сгънатия вестник.

— Знаеш ли, Доминик, не си го написала добре. Въобще не си го написала добре.

— Защо?

— Не виждаш ли какво се чете между редовете? Разбира се, малцина ще забележат. Но той ще го забележи. Забелязвам и аз.

— Не е написано нито за него, нито за теб.

— А за другите ли?

— За другите.

— Тогава е мръсен номер към него и към мен.

— Видя ли? Струва ми се, че съм се справила добре.

— Е, всеки си има методи.

— Ти какво ще напишеш по този въпрос?

— Кой?

— За „Енрайт Хауз“.

— Нищо.

— Нищо ли?

— Нищо.

Хвърли вестника на бюрото без да помръдне, с лек замах на китката. Каза:

— Като си говорим за архитектура, Доминик, защо не написа нищо за „Космо-Слотник Билдинг“?

— Заслужава ли си да пиша за нея?

— Със сигурност. Някои хора много ще се ядосат.

— А заслужава ли си да ги ядосвам?

— Така изглежда.

— Кои са те?

— Не знам. Можем ли да знаем кой ни чете писанията? Именно затова е толкова интересно. Всички непознати, които никога не сме виждали, с които никога не сме говорили или с които не можем да говорим… ето вестника, където могат да прочетат нашия отговор, ако ние искаме да отговорим. Наистина смятам, че трябва да напишеш нещо хубаво за „Космо-Слотник Билдинг“.

— Изглежда Питър Кийтинг много ти харесва.

— На мен ли? Силно се привързах към Питър Кийтинг. И на теб ще ти хареса… когато го опознаеш по-добре. Полезно е да познаваш хора като Питър. Защо не отделиш време тези дни и да го помолиш да ти разкаже за себе си? Ще научиш много интересни неща.

— Например?

— Например че е учил в Стантън.

— Това го знам.

— И смяташ, че не е интересно ли? За мен е интересно. Чудесно място е Стантън. Забележителна готическа архитектура. Прозорецът със стъклописи в университетския параклис е сред най-изящните в страната. Освен това там са учили толкова много млади хора. И толкова различни. Някои са завършили с отличие. Други са били изключени.

— Е и?

— Не знаеш ли, че Питър Кийтинг и Хауърд Роурк са стари приятели?

— Не! Наистина ли?

— Да.

— Питър Кийтинг е стар приятел на всички.

— Точно така. Забележително момче. Но това е друго. Не знаеше ли, че и Роурк е учил в Стантън?

— Не.

— Изглежда малко знаеш за г-н Роурк.

— Не знам нищо за г-н Роурк. Не говорехме за г-н Роурк.

— Така ли? Разбира се, обсъждахме Питър Кийтинг. Нали знаеш, че човек може да изрази най-добре мисълта си чрез контраст, чрез сравнение. Както си сторила и ти днес в хубавата си малка статия. За да оценим Питър по достойнство, нека прибегнем до сравнение. Да вземем две успоредни линии. Склонен съм да се съглася с Евклид, че двете успоредни прави едва ли някога ще се пресекат. И двамата са учили в Стантън. Майката на Питър е имала нещо като пансион, където Роурк е живял три години. Това не е толкова важно, но засилва контраста и с времето му придава по-личностна окраска. Питър завършва с отличие, той е с най-висок успех във випуска. Роурк е изключен. Не ме гледай така. Излишно е да обяснявам защо е изключен, и на двамата ни е ясно. Питър постъпва на работа при баща ти и сега му е съдружник. Роурк също постъпва на работа при баща ти, но е уволнен. Да, така е станало. Забавно, нали?… Бил уволнен, но без твоя помощ… по онова време. Питър печели слава с „Космо-Слотник Билдинг“, а Роурк е проектирал заведение за хотдог в Кънектикът. Питър дава автографи, а за Роурк не са чували дори производителите на аксесоари за баня. Сега Роурк получи поръчка да проектира жилищна сграда и тя му е скъпа като единствен син, а на Питър дори не би му направило впечатление, ако получи поръчка за „Енрайт Хауз“ — той получава такива поръчки всеки ден. Не, не смятам, че Роурк има високо мнение за работата на Питър. Никога не го е ценил и няма да има високо мнение за него, без значение какво се случва. Да продължим нататък. Никой мъж не обича да го побеждават. Но да го победи човекът, който в неговите очи винаги е бил пример за посредственост, да тръгне от равен старт с тази посредственост и да вижда как тя се издига, докато той се бори, но получава само ритник в лицето, да вижда как посредствеността му изтръгва един след друг шансовете, за които би дал живота си, да вижда как всички боготворят посредствеността, да загуби мястото, към което се стреми и на него да се настани посредствеността, да губи, да бъде жертван и пренебрегван, да бъде побеждаван, бит, разгромяван — не от по-голям гений, не от бог, а от Питър Кийтинг — е, моя малка аматьорке, и испанската инквизиция не е успяла да измисли подобно изтезание!

— Елсуърт! — кресна тя. — Напусни!

Скочи на крака. За миг остана права, после се наведе и опря длани на бюрото. Плътната й коса се залюля тежко и увисна над лицето.

— Но, Доминик — каза любезно той, — само ти разказвам защо Питър Кийтинг е толкова интересен.

Косата й рязко се отметна назад, а после и лицето. Свлече се на стола и се вгледа в него с отпусната, много грозна уста.

— Доминик — каза той тихо, — ясна си ми. Съвсем си ми ясна.

— Махни се.

— Винаги съм казвал, че ме подценяваш. Повикай ме следващия път, когато имаш нужда от помощ.

На вратата се обърна и добави:

— Лично аз мисля, че Питър Кийтинг е най-добрият архитект, с когото разполагаме.

 

 

Вечерта Доминик се прибра вкъщи. Телефонът звънна.

— Доминик, скъпа — произнесе нервен глас — наистина ли мислиш така?

— Кой се обажда?

— Джоуъл Сътън. Аз…

— Здравей, Джоуъл. Какво имаш предвид?

— Здравей, скъпа, как си? Как е чаровният ти баща? Исках да те попитам наистина ли мислиш така за „Енрайт Хауз“ и за този Роурк? Написала си го в днешната си рубрика. Малко съм разстроен. Нали знаеш, че имам планове да строя сграда? Готов съм да започна, това са толкова много пари, мислех, че всичко съм обмислил внимателно, но най-много вярвам на теб, винаги съм ти вярвал, ти си умно момиче, много умно. След като работиш за човек като Уайнънд, сигурно си знаеш работата. Уайнънд разбира от строителство, спечелил е повече от недвижими имоти, отколкото от всичките си вестници, обзалагам се, че е така, тези неща не са много-много известни, но аз ги зная. А ти работиш за него. Вече не знам какво да мисля. Бях решил, да, решил бях окончателно — или почти — да възложа сградата на този Роурк и му го казах. Той ще дойде утре следобед да подпише договора, но сега… Наистина ли мислиш, че ще изглежда като питон с пера?

— Слушай, Джоуъл — каза тя със здраво стиснати зъби, — искаш ли утре да обядваме заедно?

Срещнаха се в просторна пуста трапезария на шикозен хотел. Неколцина самотни гости се открояваха сред празните маси, които служеха за елегантен декор, изтъкващ изключителните посетители. Джоуъл Сътън се усмихваше широко. Не му се бе случвало да бъде в компания на по-бляскава дама.

— Знаеш ли, Джоуъл — каза тя с тих, безжизнен, сериозен глас, гледайки го през масата — чудесна е идеята ти да избереш Роурк.

— Така ли мислиш?

— Да. Сградата ти ще бъде красива като химн. Ще ти спира дъха… и наемателите. След сто години ще пишат за теб в историята… и ще търсят гроба ти в гробищата за безименните.

— Господи, Доминик, за какво говориш?

— За твоята сграда. Сградата, която Роурк ще проектира. Ще бъде прекрасна сграда, Джоуъл.

— Искаш да кажеш, че ще е добра?

— Не искам да кажа добра. Казах прекрасна.

— Не е същото.

— Не, Джоуъл, не е същото.

— Не ми харесва това „прекрасна“.

— Не. Не ти харесва. Не мисля, че ще ти хареса. Тогава какво искаш от Роурк? Искаш сграда, която няма да шокира никого. Сграда, която ще бъде най-обикновена, уютна и позната, като старата трапезария у дома, която вони на рибена чорба. Сграда, която ще хареса на всички, на всички и на всеки. Много е некомфортно да си герой, Джоуъл, а ти нямаш сили за това.

— Разбира се, че искам сграда, която да се харесва на хората. За какво да я строя, за мое здраве ли?

— Не, Джоуъл. Нито за душата ти.

— Искаш да кажеш, че Роурк не става?

Седеше изправена и напрегната, сякаш мускулите й противодействаха на някаква болка. Но очите й бяха натежали, полузатворени, като че ли нечия ръка милваше тялото й. Каза:

— Виждал ли си сгради, проектирани от него? Познаваш ли хора, които са го наемали? В Ню Йорк има шест милиона души. Шест милиона души не могат да грешат. Нали?

— Разбира се, че не.

— Разбира се.

— Но аз реших, че Енрайт…

— Ти не си Енрайт, Джоуъл. Най-малкото, той не се усмихва толкова много. Освен това Енрайт не би поискал мнението ми. А ти го поиска. Затова те харесвам.

— Наистина ли ме харесваш, Доминик?

— Мигар не знаеш, че винаги си бил сред най-големите ми любимци?

— Аз… винаги съм ти вярвал. Винаги ще ти вярвам. Какво всъщност смяташ, че трябва да направя?

— Съвсем просто е. Искаш най-доброто, което може да се купи с пари. Искаш сграда, която ще бъде каквато заслужава да бъде. Искаш архитект, когото другите наемат, за да им покажеш, че по нищо не им отстъпваш.

— Точно така. Точно така… Но, Доминик, ти не хапна почти нищо.

— Не съм гладна.

— Кой архитект препоръчваш?

— Помисли, Джоуъл. За кого говорят всички сега? Кой обира каймака на поръчките? Кой прави най-много пари за себе си и за своите клиенти? Кой е млад, известен, надежден и популярен?

— Ами, предполагам… предполагам, че Питър Кийтинг.

— Да, Джоуъл. Питър Кийтинг.

 

 

— Така съжалявам, г-н Роурк, толкова много съжалявам, повярвайте ми, но в края на краищата не съм в бизнеса за здраве… нито за здраве, нито за удоволствие… тоест, искам да кажа, сигурен съм, че разбирате положението ми. И не че имам нещо против вас, напротив, смятам, че сте великолепен архитект. Разбирате ли, точно в това е проблемът, това е хубаво, но не е практично. Това е проблемът, г-н Роурк, не е практично, и в края на краищата трябва да признаете, че г-н Кийтинг има много по-добро име. Освен това има и популярен подход, който на вас ви е чужд.

Г-н Сътън се смути, че Роурк не възразява. Искаше му се Роурк да направи опит да спори; тогава би могъл да му изложи необоримите аргументи, които бе чул от Доминик преди няколко часа. Но Роурк не каза нищо, само сведе глава, когато чу решението. На Г-н Сътън отчаяно му се искаше да изрече обясненията, но нямаше смисъл да убеждава човек, който и без това е убеден. Все пак г-н Сътън обичаше хората и не искаше да обижда никого.

— Всъщност, г-н Роурк, не стигнах сам до това решение. Желанието ми беше да възложа сградата на вас, бях го решил, честна дума, но г-ца Доминик Франкън, чието мнение ценя толкова високо, ме убеди, че не съм направил правилния избор за тази поръчка. Тъй като е достатъчно честна, тя ми позволи да ви го кажа.

Роурк внезапно го погледна. Бузите му хлътнаха още по-силно и устните му се отвориха. Разсмя се, без да издаде звук, рязко поемайки въздух.

— Защо, за бога, се смеете, г-н Роурк?

— Значи г-ца Франкън поиска да ми кажете?

— Не че е поискала… Тя само каза, че мога да го повторя пред вас, ако пожелая.

— Да, разбира се.

— Това показва колко е честна, както и че убежденията й са обосновани и ще ги отстоява открито.

— Да.

— Тогава какъв е проблемът?

— Никакъв, г-н Сътън.

— Слушайте, неприлично е да се смеете така.

— Вярно е.

 

 

Стаята му бе полутъмна. Скица на къщата на Хелър бе прикрепена с кабарче на една от дългите бели стени. С нея стаята изглеждаше още по-празна, а стената — още по-дълга. Не усещаше как изтичат минутите, но усещаше времето като нещо твърдо, затворено и впримчено в стаята. Време, чийто единствен смисъл бе неподвижното присъствие на неговото тяло.

Някой почука на вратата. Каза: „Влез“, без да става.

Влезе Доминик. Влезе, сякаш не й беше за първи път. Беше с плътен черен костюм, семпъл като детска дреха, предназначена единствено да я пази от студа, но не и за да изглежда добре в него; високата мъжка яка бе високо вдигната, а шапката скриваше половината й лице. Той седна и я загледа. Искаше й се да види присмехулната усмивка, но тя не се появи. Усмивката като че ли беше в самата стая, в самото й присъствие насред стаята. Свали шапката си като мъж на влизане в къща, дръпна я за периферията с върховете на скованите си пръсти и отпусна ръка. Зачака със сурово и студено изражение, но гладката й светла коса беше беззащитна и кротка. Каза:

— Не си изненадан, че съм тук.

— Очаквах да дойдеш тази вечер.

Тя вдигна ръка, свивайки лакът с пестеливо движение — минимално необходимото, за да хвърли шапката на масата. Дългото прелитане на шапката издаде напрежението в контролирания жест, с който я хвърли.

Той попита:

— Какво искаш?

Отвърна с тежък и равен глас:

— Знаеш какво искам.

— Да. Но искам да го кажеш. Да кажеш всичко.

— Щом желаеш. — Гласът й прозвуча прецизно, сякаш изпълняваше заповед стриктно, с метална точност. — Искам да спя с теб. Сега, тази вечер, и по всяко време, когато поискаш да ме имаш. Искам голото ти тяло, кожата ти, устата ти, ръцете ти. Искам те — именно така — не с истерично желание, а студено и разумно, без достойнство или угризения. Искам те без самоуважение, което да ме възпира или разколебава. Искам те — искам те като животно, като котка на ограда или като уличница.

Гласът й беше монотонен и равен, като че ли рецитираше урок по вероучение. Стоеше неподвижна, с раздалечени крака в ниските обувки, с изпънати рамене и ръце, отпуснати до тялото. Изглеждаше безлична, равнодушна към изречените думи, непорочна като момченце.

— Знаеш, че те мразя, Роурк. Мразя те заради това, което си, заради това, че те искам, че толкова те искам. Ще се изправя срещу теб — и ще те унищожа. Казвам ти го със същото спокойствие, както ти казах, че съм умоляващо животно. Ще се моля да не бъдеш унищожен — казвам ти и това, — макар че не вярвам в нищо и нямам за какво да се моля. Но ще правя всичко по силите си, за да провалям всяка твоя стъпка. Ще водя битка, за да ти отнема всеки шанс, към който се стремиш. Ще те ранявам чрез единственото, което може да те нарани — работата ти. Ще водя битка, за да те уморя от глад, да те задуша с нещата, които не ще постигнеш. Вече го сторих днес и затова ще спя с теб тази вечер.

Той седеше удобно в креслото. Тялото му си почиваше, но беше напрегнато и неподвижно, изпълващо се бавно със силата на зараждащото се движение.

— Днес те нараних и пак ще те нараня. Ще идвам при теб винаги, когато те победя, винаги, когато знам, че съм те наранила и ще ти позволявам да ме притежаваш. Искам да бъда притежавана, но не от любовник, а от противник, който да унищожи победата ми над него не с честни удари, а със съприкосновението на тялото му към моето. Това искам от теб, Роурк. Такава съм. Искаше да чуеш всичко. Вече го чу. Искаш ли да кажеш нещо?

— Свали си дрехите.

Остана за миг неподвижна. Две твърди петна избиха и побеляха до ъгълчетата на устата й. Забеляза, че платът на ризата му се раздвижва под тласъка на поетия въздух. Тя се усмихна на свой ред подигравателно, както той винаги й се бе усмихвал.

Вдигна ръце към яката и разкопча сакото си просто, прецизно, освобождавайки копчетата едно след друго. Хвърли сакото на пода, свали тънката бяла блуза и тогава забеляза тесните черни ръкавици на разголените си ръце. Свали ръкавиците, издърпвайки пръстите един по един. Съблече се равнодушно, сякаш беше сама в спалнята си.

Погледна го. Стоеше гола, в очакване, усещайки разделящото ги пространство като натиск в стомаха си. Знаеше, че и той се изтезава, че и двамата го искат. Той стана, отиде при нея и когато я прегърна, ръцете й се вдигнаха охотно. Почувства формата на тялото му върху кожата на дланта, с която го прегърна, усети ребрата му, мишниците, гърба и раменете под пръстите си. Устата й се впи в неговата. Отстъплението й бе по-яростно от предшествалата го съпротива.

 

 

По-късно, лежейки до него, под неговото одеяло, тя огледа стаята му и попита:

— Роурк, защо работеше в кариерата?

— Знаеш защо.

— Да. Всеки друг би отишъл да работи в някоя архитектурна кантора.

— Но тогава изобщо нямаше да поискаш да ме унищожиш.

— Значи ти е ясно?

— Да. Мълчи. Сега вече няма значение.

— Знаеш ли, че „Енрайт Хауз“ е най-прекрасната сграда в Ню Йорк?

— Зная, че ти го знаеш.

— Роурк, докато работеше в кариерата, ти носеше в себе си „Енрайт Хауз“ и много други сгради като „Енрайт Хауз“, и разбиваше гранита като…

— След миг ще проявиш слабост, Доминик, и утре ще съжаляваш.

— Да.

— Прекрасна си, Доминик.

— Недей.

— Красива си.

— Роурк, аз… и занапред ще искам да те унищожа.

— Мислиш ли, че щях да те искам, ако ти не ме искаше?

— Роурк…

— Искаш ли пак да го чуеш? Искам те, Доминик. Искам те. Искам те.

— Аз… — тя замлъкна и думата, която не изрече, почти прозвуча в дъха й.

— Недей — каза той. — Още не. Още не го казвай. Заспивай.

— Тук? С теб?

— Тук. С мен. Сутринта ще ти приготвя закуска. Знаеш ли, че сам си приготвям закуската? Ще ти хареса да гледаш как я правя. Като работата в кариерата. После ще си идеш у дома и ще мислиш как да ме унищожиш. Лека нощ, Доминик.