Айн Ранд
Изворът (28)

XIII

Хоптън Стодард спечели делото.

Елсуърт Тухи написа в рубриката си: „Г-н Роурк прибягна до трикове в съда, но не му се размина.“

Роурк бе осъден да плати разходите за преустройството на Храма. Отказа да обжалва. Хоптън Стодард обяви, че Храмът ще бъде превърнат в Дом Хоптън Стодард за деца със забавено развитие.

В деня, след като процесът приключи, Алва Скарет ахна, хвърляйки поглед върху коректурите на „Вашият дом“: рубриката съдържаше голяма част от показанията на Доминик пред съда. Те бяха цитирани и в репортажите за делото, но само най-безобидните откъси. Алва Скарет забърза към кабинета на Доминик.

— Скъпа — каза той, — не можем да отпечатаме това.

Тя го изгледа безизразно и не каза нищо.

— Доминик, сладка моя, бъди разумна. Дори да оставим настрана езика ти и някои от абсолютно неподходящите за отпечатване мисли, знаеш много добре каква позиция възприе нашият вестник за делото. Знаеш каква кампания водихме. Нали прочете редакционната ми статия тази сутрин — „Победа за приличието“. Не може един автор да застане срещу политиката на вестника.

— Ще го отпечаташ.

— Но, скъпа…

— Или ще напусна.

— Чакай, не бъди глупава. Не ставай смешна. Ти си разумна. Не можем без теб. Не можем…

— Ще трябва да избираш, Алва.

Скарет знаеше, че Гейл Уайнънд ще го наругае и ако отпечата статията, и ако Доминик Франкън напусне, защото рубриката й е популярна. Уайнънд не се бе върнал от плаването. Скарет му телеграфира в Бали, за да му обясни ситуацията.

След няколко часа Скарет получи отговор. Беше с личния код на Уайнънд. Гласеше:

УВОЛНИ КУЧКАТА.

Г. У.

Съкрушен, Скарет се вторачи в телеграмата. Беше заповед, която нямаше алтернатива, дори ако Доминик отстъпи. Надяваше се тя да подаде оставка. Не можеше да понесе мисълта, че трябва да я уволни.

Тухи получи декодирано копие от телеграмата на Уайнънд. Донесе му го момчето за поръчки в кантората, което бе препоръчал да бъде назначено. Сложи телеграмата в джоба си и отиде в кабинета на Доминик. Не беше я виждал след процеса. Свари я да изпразва чекмеджетата на бюрото.

— Здравей — каза рязко. — Какво правиш?

— Очаквам да ми се обади Алва Скарет.

— Тоест?

— Очаквам да чуя дали трябва да подам оставка.

— Искаш ли да поговорим за процеса?

— Не.

— Но аз искам. Длъжен съм да ти призная, струва ми се, че ти направи нещо, което никой не бе правил досега: доказа, че греша. — Говореше със студен глас и безизразно лице, в очите му нямаше и следа от любезност. — Не очаквах да направиш това, което направи на свидетелското място. Беше мръсен номер. Но напълно в твоя стил. Просто не прецених правилно накъде ще насочиш жилото си. Все пак беше достатъчно разумна да признаеш, че ходът ти е безполезен. Разбира се, успя да изложиш своето виждане. И моето. Като знак на благодарност, имам подарък за теб.

Сложи телеграфната лента на бюрото й.

Тя го прочете и остана права, с лентата в ръка.

— Дори не можеш да подадеш оставка, скъпа — каза той. — Не можеш да се пожертваш за твоя герой, който пръска бисери. Спомням си, че за теб е твърде важно да не бъдеш побеждавана, освен от собствената си ръка, и затова си помислих, че ще те зарадвам.

Тя сгъна лентата и я мушна в чантата си.

— Благодаря ти, Елсуърт.

— Ако ще воюваш с мен, скъпа, ще ти трябва нещо различно от речи.

— Нима не воювам винаги с теб?

— Да. Да, разбира се, че воюваш. Съвсем вярно. Отново ме поправяш. Винаги си воювала с мен, но единствения път, когато беше съкрушена и извика за милост, беше на свидетелското място.

— Така е.

— Именно по този въпрос аз се заблудих.

— Да.

Той й се поклони официално и излезе от стаята.

Тя опакова нещата, които се готвеше да отнесе у дома. После отиде в кабинета на Скарет. Показа му телеграфната лента, но не му я даде.

— Съгласна съм, Алва.

— Доминик, нищо не мога да направя, нищо, беше… Как по дяволите получи това нещо?

— Всичко е наред, Алва. Не, няма да ти го дам. Искам да го задържа. — Прибра лентата в чантата си. — Изпрати ми по пощата чека и всичко друго, което е необходимо.

— Ти… ти наистина щеше да напуснеш, така ли?

— Да, наистина. Но така ми харесва повече — да бъда уволнена.

— Доминик, ако знаеш колко ужасно се чувствам. Не мога да повярвам. Просто не мога да повярвам.

— И така, вие все пак ме направихте мъченица — единственото нещо, което цял живот се опитвам да не бъда. Толкова е отвратително да си мъченик. Твърде голяма чест е за противниците ти. Но ще ти кажа следното, Алва — ще ти го кажа на теб, защото ти си най-неподходящият да го чуе: не можете да сторите нито на мен, нито на него нещо по-лошо от онова, което сама ще си причиня. Ако си мислиш, че не мога да понеса случая с Храма на Стодард, само почакай и ще видиш какво мога да понеса.

 

 

Три дни след процеса Елсуърт Тухи седеше вечерта в стаята си и слушаше радио. Не му се работеше. Даде си почивка, отпуснат удобно в креслото. Пръстите му отмерваха ритъма на сложна симфония. На вратата се почука.

— Влеез — каза провлечено Тухи.

Влезе Катрин. Погледна радиото, търсейки извинение за влизането си.

— Разбрах, че не работиш, чичо Елсуърт. Искам да поговорим.

Стоеше прегърбена, тялото й беше слабо и момчешко. Носеше неизгладена пола от скъп туид. Беше си сложила малко грим и кожата на лицето й изглеждаше безжизнена под петната от пудра. На двадесет и шест години изглеждаше като жена, която се опитва да скрие, че е над тридесет.

През последните години с помощта на чичо си тя стана добър социален работник. Работеше срещу заплащане в един приют и имаше малко пари в банкова сметка. Канеше на обед приятелките си — нейни по-възрастни колежки. Говореха си за проблемите на самотните майки, за реализацията на децата от бедни семейства и за злините, предизвиквани от индустриалните корпорации.

През последните години Тухи сякаш забрави за нейното съществуване. Знаеше, че тя много държи на него, по своя мълчалив, ненатрапчив начин. Рядко започваше разговор с нея. Но тя постоянно идваше при него за дребни съвети. Беше като малък мотор, който черпи от неговата енергия и трябва да спира от време на време, за да се зареди. Ходеше на театър само, след като се посъветва с него за пиесата. Не отиваше на лекция, без да поиска неговото мнение. Сприятели се с едно момиче, интелигентно, способно, весело и обичащо бедните, макар че беше социална работничка. Тухи не одобри момичето. Катрин я остави.

Обръщаше се към него за съвет накратко, между другото, внимавайки да не го бави: когато се хранеха, на вратата на асансьора, когато той излиза, или в хола, когато прекъсваше важно радиопредаване, за да се чуе името на радиостанцията. Тя държеше да показва, че не си позволява да отнема нито секунда от ценното му време.

Тухи я изгледа изненадан, когато влезе в кабинета. Каза й:

— Разбира се, момичето ми. Не съм зает. Никога не съм зает за теб. Би ли намалила радиото?

Тя намали радиото и се свлече в едно кресло срещу него. Движенията й бяха непохватни и противоречиви, като юношески: беше изгубила навика да се движи уверено, но понякога с жест или с рязко движение на главата изразяваше сухо, надменно нетърпение, което бе започнала да проявява.

Погледна чичо си. Очите й зад очилата бяха неподвижни и напрегнати, но потайни. Каза:

— Какво правиш напоследък, чичо Елсуърт? Прочетох във вестниците, че е спечелено някакво голямо съдебно дело, с което си бил свързан. Зарадвах се. Не бях чела вестници от месеци. Толкова съм заета… Не, не е съвсем вярно. Имам време, но когато се прибера у дома, нямам сили за нищо, лягам и заспивам. Чичо Елсуърт, дали хората спят много, защото са изморени, или защото искат да избягат от нещо?

— Виж, скъпа, тези думи като че ли не са от твоята уста.

Тя поклати безпомощно глава:

— Знам.

— Какъв е проблемът?

Тя загледа върховете на обувките си. Устните й се движеха с усилие:

— Изглежда за нищо не ставам, чичо Елсуърт. — Вдигна очи към него. — Толкова съм нещастна.

Той я погледна мълчаливо, със сериозно лице и благи очи. Тя прошепна:

— Разбираш ли? — той кимна. — Нали не ми се сърдиш? Не ме презираш?

— Скъпа, как бих могъл?

— Не ми се искаше да казвам такова нещо. Дори на себе си. Не е само тази вечер, така е от дълго време. Просто ми позволи да ти кажа всичко, не се шокирай, трябва да го кажа. Все едно че отивам да се изповядам, както правех преди… не, не се връщам към религията, знам, че тя е само… средство за класова експлоатация, не мисли, че ще те измамя, след като ми го обясни толкова добре. Не ми липсва ходенето на църква. Просто… просто ми е нужно някой да ме изслуша.

— Кейти, скъпа, защо си толкова уплашена? Не бива. Особено когато си говорим двамата. Отпусни се, дръж се естествено и ми кажи какво става.

Тя го погледна с благодарност.

— Ти си… толкова чувствителен, чичо Елсуърт. Не исках да ти казвам, но ти се досети. Наистина съм уплашена. Защото… ти току-що го каза: дръж се естествено. А аз най-много се страхувам да се държа естествено. Защото съм покварена.

Той се засмя, но не обидно, а топло и смехът му опроверга нейното твърдение. Тя не се усмихна.

— Не, чичо Елсуърт, вярно е. Ще се опитам да ти обясня. От дете винаги съм искала да върша добрини. Мислех си, че всеки го иска, но вече не мисля така. Някои хора правят най-доброто, което могат, дори да грешат, но други просто не ги е грижа. Аз винаги съм се старала да върша добри неща. Вземах го много на сериозно. Разбира се, знам, че не съм надарена и тази тема, за доброто и злото, е твърде голяма за мен. Но чувствах, че каквото и да е доброто — доколкото за мен е възможно да го опозная, — ще правя най-доброто, за да живея с мисълта за него. Човек може да опита, нали? Това вероятно ти звучи ужасно детински.

— Не, Кейти. Продължавай, скъпа.

— Като начало знаех, че е зло да си егоист. Сигурна бях, че е така. Затова се опитвах никога да не искам нищо за себе си. Когато Питър изчезваше с месеци… Не, не мисля, че ще одобриш това.

— Кое, скъпа?

— Питър и мен. Затова няма да говоря по този въпрос. И без това не е важно. Е, ясно ти е защо бях толкова щастлива, когато дойдох да живея при теб. Ти си възможно най-близо до идеала за себеотрицание. Опитвах се да бъда като теб, по най-добрия възможен начин. Затова си избрах работата, която работя сега. Всъщност ти никога не си ми казвал, че трябва да избера точно нея, но някак усетих, че мислиш така. Не ме питай как го усетих — не беше нищо специално, само дребните неща, които ми казваш. Почувствах се уверена, когато започнах. Знаех, че нещастието произтича от егоизма и че човек може да бъде щастлив само, когато се посвети на другите. Ти си ми го казвал. Казват го и толкова много други хора. Дори най-великите хора в историята го повтарят от векове.

— И?

— Ами, виж ме.

Лицето му остана неподвижно за миг, после той се усмихна и каза:

— Какво става с теб, мила? Освен че не си подбираш чорапите и че можеш да си по-внимателна с грима?

— Не се смей, чичо Елсуърт. Моля те, не се смей. Знам, че според теб трябва да можем да се смеем на всичко, особено на самите себе си. Само че… аз не мога.

— Не се смея, Кейти. Но какво всъщност се случва?

— Нещастна съм. Нещастна съм и то по ужасен, гаден, недостоен начин. По начин, който изглежда… нечист. И нечестен. Дни наред се страхувам да мисля за себе си, да се погледна. А това е лошо. Това е… лицемерие. Винаги съм искала да бъда честна към себе си. Но не съм, не съм, не съм!

— Успокой се, скъпа. Не викай. Съседите ще те чуят.

Тя потърка чело с опакото на дланта си. Поклати глава. Прошепна:

— Съжалявам… Ще се оправя…

— Защо си нещастна, скъпа?

— Не знам. Не мога да разбера. Например уредих курсове за бъдещи родилки в „Клифърд Хауз“ — идеята беше моя, — уредих парите и намерих лектор. Курсовете вървят много добре. Казвам си, че трябва да съм щастлива. Но не съм. Като че ли за мен е без значение. Седя и си казвам: ти уреди бебето на Мари Гонсалес да бъде осиновено в добро семейство — сега бъди щастлива. Но не съм. Не усещам нищо. Когато съм честна към себе си, осъзнавам, че единственото чувство, което изпитвам в продължение на години, е умора. Не физическа умора. Просто умора. Като че ли… като че ли вече не чувствам нищо.

Свали очилата си. Сякаш двойната бариера на нейните и неговите очила й пречеше да стигне до него. Заговори с нисък глас. Думите й излизаха с голямо усилие:

— Но това не е всичко. Има нещо много по-лошо, което много ме тормози. Започвам да мразя хората, чичо Елсуърт. Ставам жестока, зла и дребнава, каквато никога не съм била. Очаквам хората да са ми благодарни. Аз… изисквам благодарност. Откривам, че ми доставя удоволствие, когато бедните раболепничат и ми се подмазват. Откривам, че харесвам само онези, които угодничат. Веднъж… веднъж казах на една жена, че не оценява какво правят хора като нас за измет като нея. След това плаках с часове, толкова се срамувах. Става ми противно, когато хората спорят с мен. Чувствам, че те нямат право на собствено мнение, че аз знам по-добре, че съм върховен авторитет за тях. Имаше едно момиче, за което се притеснявахме, защото ходеше с много красиво момче, но с лоша слава. Седмици наред я тормозех, казвах й, че той ще й навлече неприятности и че тя трябва да го зареже. Е, те се ожениха и сега са най-щастливата двойка. Мислиш, че се радвам ли? Не, бясна съм и едва успявам да се държа любезно с момичето, като се срещнем. Друго момиче отчаяно се нуждаеше от работа — положението в семейството й наистина беше непоносимо. Обещах, че ще й намеря работа. Но тя сама успя да си намери хубава работа. На мен никак не ми беше драго. Стана ми много обидно, че някой се е измъкнал от калта без моята помощ. Вчера говорих с едно момче, което иска да учи в колеж, но аз се опитах да го разубедя и му казах, че е по-добре да си потърси добра работа. Пак се ядосах и изведнъж си дадох сметка, че самата аз толкова много исках да уча в колеж — но ти не ми позволи, нали помниш — и затова не ми се иска това дете да учи… Чичо Елсуърт, нима не разбираш? Аз ставам егоцентрична. Ставам егоистка, и то много по-страшна, отколкото ако бях дребна търговка, която краде грошове от заплатите на тези хорица!

Той попита спокойно:

— Това ли е всичко?

Тя затвори очи и продължи, гледайки ръцете си:

— Да… но не съм единствената, която се чувства така. Много от жените, с които работя, се чувстват по същия начин… Не знам защо става така… Не знам защо и с мен стана така… Бях щастлива, когато помагам на някого. Помня веднъж — този ден обядвах с Питър, — на връщане видях стар латернаджия и му дадох пет долара. Това бяха всичките ми пари, бях ги спестила, за да си купя парфюм, много исках да си купя парфюм, но всеки път, когато се сещах за латернаджията, бях щастлива… По онова време често се виждахме с Питър… На път към къщи след срещите с него ми се искаше да целуна всяко дрипаво дете в квартала… Струва ми се, че сега мразя бедните… Мисля, че и останалите жени ги мразят… Но бедните не ни мразят, както би трябвало да бъде. Те само ни презират… Смешно е, нали: би трябвало господарите да презират робите, а робите да мразят господарите. Не знам кой какъв е. Може би това не важи за този случай. А може би важи. Не знам…

Тя вдигна глава и направи последен опит да се разбунтува.

— Нали разбираш какво се опитвам да си изясня? Защо нещата, които се стремя да правя, смятайки, че върша добрини, ме правят нещастна? Сигурно защото съм покварена по природа и не съм способна да живея добродетелно. Това ми се струва единственото обяснение. Но… но понякога си мисля, че не е възможно човек да е напълно искрен в добрата си воля и да не е способен да върши добрини. Не е възможно да съм толкова негодна. Отказала съм се от всичко, нямам никакви желания, нямам нищо, което да е само мое — и съм нещастна. Така се чувстват и други жени като мен. Не познавам нито един безкористен човек в света, който да е щастлив — освен теб.

Сведе глава и остана така, сякаш безразлична дори към отговора, който очакваше от него.

— Кейти — каза той меко и с укор — Кейти, скъпа.

Тя мълчеше.

— Наистина ли искаш да чуеш отговора? — Тя кимна. — Защото всъщност ти сама си отговори. — Тя вдигна безизразно очи. — За какво ми говореше? От какво се оплакваше? От това, че ти си нещастна. Говореше ми само за Кейти Холси и за нищо друго. Ти произнесе най-себичната реч, която съм чувал през живота си.

Тя примигна съсредоточено, като ученичка, разстроена от труден урок.

— Не си ли даваш сметка каква егоистка си? Избираш си благородна професия не заради доброто, което можеш да направиш, а заради личното щастие, което очакваш от нея.

— Но аз наистина искам да помагам на хората.

— Защото си мислела, че така ще станеш добродетелна.

— Вярно е. Мислех си, че правя добро. Порочно ли е човек да се стреми да върши добрини?

— Да, ако това е главната ти цел. Не си ли даваш сметка колко е егоцентрично? Всички да вървят по дяволите, стига аз да съм добродетелна.

— Но ако не изпитваш… самоуважение, как можеш да имаш стойност?

— А защо трябва да имаш стойност?

Тя разтвори ръце, объркана.

— Ако първата ти грижа е какво си, какво мислиш или чувстваш или какво имаш или нямаш, ти си най-обикновена егоистка.

— Но аз не мога да се отделя от собственото си тяло.

— Не. Но можеш да се отделиш от дребната си душица.

— Имаш предвид, че трябва да искам да съм нещастна ли?

— Не. Трябва да престанеш да искаш каквото и да било. Трябва да забравиш колко важна е госпожица Катрин Холси. Защото тя не е важна. Хората са важни само заради връзката им с другите хора, заради полезността си, заради онова, което правят за другите. Докато не го разбереш, не можеш да очакваш нищо, освен нещастие под различни форми. Защо превръщаш в космическа трагедия факта, че си осъзнала колко си жестока към хората? Какво от това? Става дума само за грешки на растежа. Човек не може да премине от състояние на животинска бруталност към духовност, без да преживее преходни състояния. Някои от тях могат да ти се сторят порочни. Преди да стане красива, жената е непохватна девойка в пубертета. Всеки растеж изисква унищожение. Не можеш да направиш омлет, без да счупиш яйцата. Трябва да си готова да страдаш, да бъдеш жестока, нечестна и нечиста — трябва да си готова на всичко, скъпа, на всичко, което убива най-упорития корен, егото. И едва когато той е мъртъв, когато вече ти е все едно, когато си изгубила самоличността си и си забравила името на душата си — едва тогава ще познаеш щастието, за което ти говоря, и вратите на духовната възвишеност ще се отворят пред теб.

— Но, чичо Елсуърт — прошепна тя, — когато вратите се отворят, кой ще влезе през тях?

Той се засмя рязко и високо. Със смеха си сякаш оцени думите й.

— Скъпа, не съм допускал, че можеш да ме изненадаш.

След това лицето му отново стана сериозно.

— Това беше остроумна забележка, Кейти, но се надявам, че е само остроумна забележка, нали?

— Да — каза тя неуверено, — предполагам. Все пак…

— Не можем да бъдем много конкретни, когато говорим за абстракции. Разбира се, ти си тази, която ще влезе. Няма да си загубила самоличността си — ще си придобила по-обхватна самоличност, която ще бъде свързана с другите хора и с цялата вселена.

— Как? По какъв начин ще стане това? Част от какво ще бъде?

— Нали виждаш колко е трудно да обсъждаме тези неща, защото езикът ни е език на индивидуализма, с всичките му условности и суеверия. „Самоличност“ — това е илюзия, разбира се. Не можеш обаче да построиш нова къща от стари трошливи тухли. Няма да ме разбереш напълно, разсъждавайки със съвременните представи. Ние сме отровени от суеверието на егото. Не можем да знаем какво би било добро и зло в едно безкористно общество, нито какво ще чувстваме, нито по какъв начин. Трябва първо да разрушим егото. Затова умът е толкова ненадежден. Не трябва да мислим. Трябва да вярваме. Вярвай, Кейти, дори ако умът ти възразява. Не мисли. Вярвай. Вярвай на сърцето си, не на ума си. Не мисли. Чувствай. Вярвай.

Тя седеше неподвижна и спокойна, но имаше вид на прегазена от танк. Прошепна покорно:

— Да, чичо Елсуърт… Аз… не съм мислила за това по такъв начин. Искам да кажа, винаги съм мислила, че трябва да мисля… Но ти си прав, тоест, ако прав е думата, която имам предвид, ако има такава дума… Да, ще вярвам… Ще се опитам да разбера… Не, не да разбера. Да почувствам. Да вярвам, искам да кажа… Само че съм толкова слаба… Винаги се чувствам толкова дребна, след като говоря с теб… Предполагам, че съм била права в известен смисъл — наистина съм негодна… но това няма значение… няма значение…

 

 

На следващата вечер на вратата се звънна. Тухи отиде да отвори.

Усмихна се, посрещайки Питър Кийтинг. Очакваше Кийтинг да дойде при него след процеса, знаеше, че Кийтинг ще има нужда да дойде. Очакваше обаче, че ще дойде по-рано.

Кийтинг влезе неуверено. Ръцете му сякаш бяха твърде тежки за китките. Очите му бяха отекли и кожата на лицето му изглеждаше отпусната.

— Здравей, Питър — каза бодро Тухи. — Искаш да поговорим ли? Влизай. Имаш късмет. Цяла вечер съм свободен.

— Не — каза Кийтинг. — Искам да видя Кейти.

Не погледна Тухи и затова не видя изражението зад очилата му.

— Кейти? Но разбира се! — каза весело Тухи. — Не се е случвало да дойдеш тук, за да се видиш с Кейти, затова не ми дойде наум, но… Влизай направо. Мисля, че си е у дома. Нататък… не знаеш ли къде е стаята й?… Втората врата.

Кийтинг се затътри тежко по коридора, почука на вратата на Катрин и влезе, когато тя отговори. Тухи го загледа замислено.

Катрин скочи на крака, като видя госта си. За миг остана права с глупаво, невярващо изражение, след това се втурна към леглото си, сграбчи един ластичен колан, който беше оставила там и бързо го пъхна под възглавницата. Рязко си свали очилата, скри ги с юмрук и ги мушна в джоба си. Почуди се кое ще е по-зле: да остане както е, или да седне на тоалетната масичка и в негово присъствие да оправи лицето си.

Не беше виждала Кийтинг от шест месеца. През последните три години се срещаха от време на време, през дълги промеждутъци, няколко пъти обядваха заедно, няколко пъти вечеряха, два пъти отидоха на кино. Винаги се срещаха на обществени места. След като се запозна с Тухи, Кийтинг не идваше да я вижда в дома й. Когато се срещаха, говореха така, сякаш нищо не се бе променило. Но отдавна не бяха говорили за женитба.

— Здравей, Кейти — каза меко Кийтинг. — Не знаех, че носиш очила.

— Само… само за четене… Аз… Здравей, Питър… Изглеждам ужасно тази вечер… Радвам се да те видя, Питър…

Той седна тежко, с шапка в ръка, без да съблече палтото си. Тя стоеше и се усмихваше безпомощно. След това направи неопределено движение с ръце и попита:

— Само за малко ли си или… или ще си съблечеш палтото?

— Не, не е само за малко. — Стана, хвърли палтото и шапката на леглото, после за първи път се усмихна и попита: — Или ти си заета и искаш да ме отпратиш?

Тя притисна длани към очите си, после бързо отпусна ръце; трябваше да го посрещне така, както винаги го бе посрещала, трябваше да се държи нормално:

— Не, въобще не съм заета.

Той седна и протегна ръка в мълчалива покана. Тя веднага дойде при него, сложи ръка в неговата и той я придърпа да седне на страничната облегалка на креслото.

Светлината от лампата се лееше върху него. Тя се опомни и забеляза лицето му.

— Питър — ахна тя, — какво ти се е случило? Изглеждаш ужасно.

— Много пих напоследък.

— Не… бива така!

— Разбира се. Няма вече.

— Какво става?

— Исках да те видя, Кейти. Исках да те видя.

— Скъпи… какво са ти направили?

— Никой не ми е направил нищо. Вече съм добре. Добре съм. Защото дойдох тук… Кейти, чувала ли си за Хоптън Стодард?

— Стодард ли?… Не знам. Прочетох някъде това име.

— Е, нищо, няма значение. Само си мислех колко е странно. Стодард е стар негодник, който не можеше да понася собствената си поквара и за да я компенсира, реши да построи голям подарък за града. Но когато аз… когато стана непоносимо за мен, почувствах, че единственото, което мога да направя, е онова, което наистина най-много искам да направя — да дойда тук.

— Когато ти е непоносимо… какво, Питър?

— Извърших нещо много гадно, Кейти. Някой ден ще ти разкажа, но не сега… Слушай, ще ми кажеш ли, че ми прощаваш — но без да питаш за какво? Ще си мисля… ще си мисля, че ми е простил някой, който не може да ми прости. Някой, който не може да бъде наранен и затова не може да ми прости — но така става още по-зле за мен.

Тя не изглеждаше объркана. Каза сериозно:

— Прощавам ти, Питър.

Той бавно кимна няколко пъти и каза:

— Благодаря ти.

Тя притисна глава до неговата и прошепна:

— Преживял си страшни неща, нали?

— Да. Но сега съм добре.

Взе я в прегръдката си и я целуна. Престана да мисли за Храма на Стодард, а тя престана да мисли за доброто и злото. Излишно беше да разсъждават, чувстваха се твърде чисти.

— Кейти, защо не сме се оженили още?

— Не знам — каза тя. И добави бързо, защото сърцето й биеше лудо, защото не можеше да мълчи и защото реши да не се възползва от ситуацията: — Предполагам, защото знаем, че няма защо да бързаме.

— Но трябва да бързаме. Стига да не е твърде късно.

— Питър, ти… пак ли ми правиш предложение?

— Не се смайвай, Кейти. Защото ще реша, че през всички тези години си се съмнявала. Точно сега не мога да понеса тази мисъл. Дойдох тази вечер, за да ти кажа точно това. Ще се оженим. Ще се оженим веднага.

— Добре, Питър.

— Няма нужда от обяви, дати, подготовка, гости, няма нужда от нищо. Допуснахме такива неща да ни пречат всеки път. Честно казано, не знам защо оставихме нещата така… Няма да казваме нищо на никого. Просто ще се измъкнем от града и ще се оженим. След това ще обявим, че сме се оженили и после ще обясняваме, ако някой иска обяснения. Имам предвид чичо ти, моята майка и всички останали.

— Добре, Питър.

— Напусни още утре проклетата си работа. Ще си уредя един месец отпуск. Гай адски ще се ядоса, но аз ще съм доволен. Приготви си нещата — няма да ти е нужно кой знае какво, — не се притеснявай за грима — нали каза, че изглеждаш ужасно тази вечер? Всъщност никога не си била по-красива. Ще дойда тук в девет сутринта вдругиден. Бъди готова да тръгнем.

— Добре, Питър.

Той си тръгна, а тя легна на леглото си и се разхлипа на висок глас, без задръжки, без достойнство, без да я грижа за каквото и да било.

Елсуърт Тухи беше оставил отворена вратата на своя кабинет. Видя, че Кийтинг минава покрай вратата, но не го забеляза и си тръгна. После чу звука от хлипането на Катрин. Влезе в стаята й без да чука. Попита:

— Какво става, скъпа? Да не би Питър да те е обидил?

Тя се повдигна от леглото и го погледна, отхвърляйки косата от лицето си. Продължи да хлипа. Изрече първото, което й дойде на ум. Каза нещо, което самата тя не разбра, но което той разбра много добре:

— Не ме е страх от теб, чичо Елсуърт!