Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fountainhead, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
VaCo (2017)

Издание:

Автор: Айн Ранд

Заглавие: Изворът

Преводач: Божидар Маринов

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: Английски

Издание: първо (допечатка)

Издател: ИК „МаК“; Издателство „Изток-Запад“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: Изток-Запад

Излязла от печат: януари 2011

Редактор: Калина Любомирова

Художник: Петър Христов

Коректор: Димитрина Кюркчиева

ISBN: 954-321-228-7; 978-954-321-228-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/387

История

  1. — Добавяне

III

Роурк и Уайнънд стояха на върха на един хълм и гледаха към земята, падаща надолу в дълга плавна дъга. На върха на хълма стърчаха голи дървета и се спускаха към брега на езерото. Клоните очертаваха геометрични композиции, изсечени във въздуха. Ясният, крехък синьо-зелен цвят на небето сякаш изстудяваше въздуха. Студът размиваше багрите на земята, изтъквайки, че не са цветове, а само елементи, от които ще възникне цветът. Безжизненото кафяво не беше същинско кафяво, а бъдещо зелено, унилото мораво бе предвестник на огненото, сивото — прелюдия към златно. Земята беше като разказ на внушителна история, като стоманена рамка на сграда, която ще бъде запълнена и завършена и ще обхване цялото великолепие на бъдещето с голата си изчистеност.

— Къде според вас трябва да се построи къщата? — попита Уайнънд.

— Тук — посочи Роурк.

— Надявах се, че ще изберете точно това място.

Уайнънд сам шофира колата си от града. Двамата вървяха два часа по пътеките на новото му имение, по пустите алеи, през гората и покрай езерото, до хълма. Уайнънд чакаше, Роурк разглеждаше пейзажа, ширнал се под краката му. На Уайнънд му се стори, че мъжът до него събира от всички точки на пейзажа юзди и ги издърпва в ръката си.

Роурк се обърна и Уайнънд попита:

— Вече мога ли да ви говоря?

— Разбира се — усмихна се Роурк, развеселен от неочаквано проявената почтителност.

Гласът на Уайнънд прозвуча чист и крехък, като цвета на небето над тях, със същото леденозелено излъчване:

— Защо приехте поръчката?

— Защото съм архитект, който работи за пари.

— Знаете какво имам предвид.

— Не съм сигурен.

— Не ме ли мразите от дъното на душата си?

— Не. Защо да ви мразя?

— Искате първи да го кажа ли?

— Какво?

— Храма на Стодард.

Роурк се усмихна.

— Значи все пак след вчерашната ни среща сте ме проучили.

— Прочетох нашите изрезки. — Изчака, но Роурк мълчеше. — Прочетох ги всичките. — Гласът му прозвуча дрезгаво, и предизвикателен, и умоляващ. — Прочетох всичко, което сме писали за вас. — Спокойното лице на Роурк го вбеси. Продължи, изговаряйки бавно и натъртвайки всяка дума: — Нарекли сме ви некадърник, начинаещ, шарлатанин, мошеник, егоцентрик…

— Престанете да се изтезавате.

Уайнънд затвори очи, сякаш Роурк го беше ударил. След миг каза:

— Господин Роурк, не ме познавате много добре. Трябва да знаете следното: аз не се извинявам. Никога не се извинявам за действията си.

— Какво ви кара да мислите за извинение? Не съм го искал.

— Заставам зад всяка една от тези квалификации. Заставам зад всяка дума, отпечатана в „Банър“.

— Не съм искал да се отказвате от тях.

— Знам какво мислите. Вече ви е ясно, че вчера не съм знаел за Храма на Стодард. Бях забравил името на архитекта. Вие стигнахте до заключението, че не аз съм водил кампанията срещу вас. Прав сте, не бях аз, по онова време не бях тук. Но не сте наясно, че кампанията беше в типичния, в присъщия дух на „Банър“. Беше в пълно съответствие с функцията на „Банър“. Единствен аз нося отговорност за тези неща. Алва Скарет прави само онова, на което съм го учил. Ако бях в града, и аз щях да постъпя по същия начин.

— Това е ваше право.

— Не вярвате ли, че щях да го направя?

— Не.

— Не искам нито да ме ласкаете, нито да ме съжалявате.

— Не мога да направя това, което искате от мен.

— Какво искам според вас?

— Да ви зашлевя в лицето.

— Защо не го направите?

— Не мога да се правя на разгневен — каза Роурк. — Нито изпитвам съжаление. Онова, което изпитвам, е по-жестоко от всичко, което бих могъл да сторя. Само че нямам желание да проявявам жестокост. Ако ви ударя, ще ми простите за Храма на Стодард.

— Вие ли сте този, който трябва да иска прошка?

— Не. Но не бихте имали нищо против да поискам. Знаете, че се предполага някакъв вид прошка, но не сте наясно кой трябва да прости, нито на кого. Иска ви се аз да ви простя — или да поискам отплата, което е същото — и смятате, че въпросът ще приключи. Но аз нямам нищо общо с това. Аз не съм сред действащите лица. Без значение е какво правя или чувствам в момента. Вие не мислите за мен. Аз не мога да ви помогна. Не съм човекът, от когото ви е страх сега.

— А кой е той?

— Страх ви е от самия себе си.

— Кой ви дава право да ми говорите така?

— Самият вие.

— Добре, продължавайте.

— Искате да чуете докрай ли?

— Продължавайте.

— Според мен вие страдате от мисълта, че сте ме накарали да страдам. Иска ви се да не го бяхте сторили. Но има и нещо, от което се страхувате още повече. Мисълта, че аз изобщо не съм страдал.

— Давайте нататък.

— Виждате, че сега не съм нито внимателен, нито великодушен, а просто равнодушен. Това ви плаши, защото сте наясно, че случаи като Храма на Стодард задължително изискват отплата, но виждате, че аз не плащам за него. Изумен сте, че приех поръчката ви. Сигурно мислите, че за да се съглася, ми е била необходима смелост, нали? На вас ви бе нужна много повече смелост, за да ме наемете. Това е моето мнение по въпроса за Храма на Стодард. Приключил съм с него. Но не и вие.

Уайнънд разтвори пръсти и обърна длани навън. Раменете му леко увиснаха и се отпуснаха. Каза без усилие:

— Така е. Вярно е. Всичко това е вярно.

След това се изправи, но някак примирено, сякаш съзнателно стана физически уязвим.

— Сигурно сте наясно, че ме сломихте по свой начин — каза той.

— Да. И вие приехте поражението. Така че постигнахте каквото искахте. Можем ли да кажем, че сме квит и да забравим Храма на Стодард?

— Или вие сте много мъдър, или аз съм много прозрачен. И в единия, и в другия случай постижението е ваше. Никой досега не е успявал да ме подтикне към прозрачност.

— Да ви кажа ли още какво искате?

— Според вас какво искам сега?

— Лично признание от мен. Мой ред е да отстъпя, нали?

— Вие сте страховито честен, така ли?

— А защо не? Няма как да ви призная, че сте ме накарали да страдам. Но вместо това мога да ви призная, че ми доставихте удоволствие. Съгласен ли сте? Добре. Радвам се, че ме харесвате. Давате си сметка, че за мен това е изключение, също както за вас е изключение да приемете поражението. Обикновено не ме интересува дали ме харесват или не. Но този път ме интересува. Радвам се.

Уайнънд се разсмя.

— Вие сте прям и самонадеян като император. Когато проявявате почтителност, сам се величаете. Какво по дяволите ви кара да смятате, че ви харесвам?

— Сега нямате желание да чуете моето обяснение. Вече ме упрекнахте, че ви подтиквам да сте прозрачен.

Уайнънд седна на един дънер, отправяйки към Роурк мълчалива настоятелна покана. Роурк седна до него. Макар че изражението му беше сериозно, на лицето му имаше следа от усмивка, от весела наблюдателност, сякаш всяка чута дума не беше признание, а потвърждение.

— Издигнали сте се от нулата, нали? — попита Уайнънд. — Произхождате от бедно семейство.

— Да. Как разбрахте?

— За вас е проява на арогантност, ако някой ви подари нещо — било то комплимент, идея или богатство. Аз също започнах от нищо. Какъв беше баща ви?

— Металург.

— Моят беше докер. Като дете работехте ли всякаква работа?

— Работех какво ли не. Главно в строителството.

— При мен беше по-зле. Работех всичко. Коя работа ви харесваше най-много?

— Да хващам нитове на стоманените скелета.

— На мен ми харесваше, когато бях ваксаджия на ферибот по река Хъдзън. Нормално би било да ненавиждам тази работа, но тя ми харесваше. Не помня хората. Помня града. Градът… той беше винаги там, на брега, в далечината, в очакване, а аз сякаш бях вързан за него с ластик. Ластикът се разтягаше и ме пускаше надалеч, до другия бряг, но винаги се свиваше обратно и аз се връщах. Имах чувството, че никога не ще избягам от този град… и той никога не ще избяга от мен.

Изслушвайки тези думи, Роурк разбра, че Уайнънд рядко говори за детството си. В думите му имаше радост и неувереност, те не бяха изтъркани от употреба, бяха като монети, които не са преминали през много ръце.

— Случвало ли ви се е да нямате покрив над главата си и да гладувате? — попита Уайнънд.

— Неведнъж.

— Това пречеше ли ви?

— Не.

— И на мен не ми пречеше. Ядосвах се от други неща. Случвало ли се е като дете да ви идва да закрещите, виждайки наоколо само некадърност, знаейки, че могат да бъдат направени толкова много неща, и то да бъдат направени много добре, но вие нямате власт да ги направите? Че не можете да гръмнете празните кратуни около вас? Че трябва да изпълнявате заповеди, и то от хора, които с нищо не са по-добри от вас? Случвало ли ви се е?

— Да.

— Потискахте ли гнева в себе си, трупахте ли го, решавахте ли, че ако трябва ще се оставите да ви разкъсат на парчета, но ще доживеете деня, когато ще господствате над тези хора, над всички хора и над всичко около вас?

— Не.

— Не сте ли? Да не би да сте забравили?

— Не. Мразя некомпетентността. Вероятно тя е единственото нещо, което истински мразя. Но тя не ме е подтиквала към желание да властвам над хората. Нито да ги поучавам. Подтиква ме да си върша работата по своя начин и ако трябва, нека ме разкъсат на парчета.

— Разкъсаха ли ви?

— Не. Не успяха.

— Не изпитвате ли неприязън, когато се връщате назад към миналото си? Към някаква случка от него?

— Не.

— А аз да. Една нощ ме пребиха. Допълзях до една врата. Помня паветата точно под ноздрите си, сякаш са пред очите ми — камъкът беше с жилки и бели петна. Паважът трябваше на всяка цена да се движи — не усещах дали съм в състояние да се движа, показваше ми го паважът и трябваше да се уверя, че жилките и петната се променят, трябваше да стигна до следващата фигура или пукнатина шест инча по-нататък. Ставаше бавно и усещах, че под корема ми има кръв…

В гласа му нямаше самосъжаление. Говореше просто, безлично, леко учудено.

Роурк каза:

— Бих искал да ви помогна.

Уайнънд се усмихна бавно, нерадостно.

— Струва ми се, че е възможно. Дори ми се струва, че ще е добре. Преди два дни бих убил всеки, който реши, че имам нужда от помощ… Наясно сте, разбира се, че не мразя миналото си заради онази нощ. Не тя е причината да се страхувам да погледна назад. Тя е най-малко неприятната случка. Има други неща, които направо не са за говорене.

— Знам. Знам, че има други неща.

— Кои например? Назовете ги.

— Храмът на Стодард.

— Да не би да искате да ми помогнете заради него?

— Да.

— Дявол да ви вземе. Не разбирате ли…

— Не разбирате ли, че вече го правя?

— Как?

— Като приех да проектирам къщата ви.

Бръчки прорязаха челото на Уайнънд. Очите му побеляха, синият цвят сякаш се оттегли от ириса и очите му се превърнаха в светещи бели елипси. Той каза:

— За което получавате тлъст хонорар.

Роурк се усмихна, забавяйки за миг усмивката си. Тази усмивка беше знак, че неочакваната обида е признание за поражение, по-красноречиво от всякакви изповеди. Забавянето й беше знак, че точно в този момент Роурк няма да му помогне.

— Разбира се — каза спокойно Роурк.

Уайнънд стана.

— Да тръгваме. Губим време. Имам да върша важни неща в офиса.

На връщане към града не размениха нито дума. Уайнънд шофираше с деветдесет мили в час. Скоростта издигна от двете страни на пътя плътни стени от устремно движение, все едно че полетяха в дълъг, затворен, безшумен коридор.

Спря пред входа на „Корд Билдинг“ и изчака Роурк да излезе от колата. Каза му:

— Можете да ходите в имота ми когато пожелаете, г-н Роурк. Няма да идвам с вас. От офиса ми ще получите цялата информация, която ви е нужна. Моля ви, обаждайте ми се само, ако се налага. Ще бъда много зает. Уведомете ме, когато приготвите първите скици.

 

 

Щом приготви скиците, Роурк се обади в офиса на Уайнънд. Не бяха разговаряли цял месец.

— Моля, изчакайте, г-н Роурк — каза секретарката на Уайнънд. Той зачака. Секретарката го уведоми, че г-н Уайнънд би желал следобед скиците да бъдат донесени в кабинета му и определи часа. Уайнънд не пожела да говори.

Роурк влезе в кабинета и Уайнънд каза:

— Как сте, г-н Роурк? — Приятният му глас прозвуча официално. Лицето му беше безизразно и учтиво.

Роурк му подаде плановете на къщата и голяма скица, нарисувана в перспектива. Уайнънд погледна всеки лист. Дълго разглежда скицата. След това вдигна очи.

— Силно съм впечатлен, г-н Роурк. — Гласът му беше агресивно учтив. — Изключително съм впечатлен от вас от самото начало. Размислих и реших да ви предложа специална сделка.

В погледа, вперен в Роурк, имаше някаква мекота, почти нежност. Уайнънд сякаш показваше, че иска да се отнесе внимателно с Роурк, да го запази невредим за някаква особена цел.

Вдигна скицата и я задържа с два пръста, така че светлината да пада право върху нея. За миг белият лист проблесна, а черните следи от молива силно се откроиха.

— Искате ли къщата да бъде построена? — попита тихо Уайнънд. — Силно го желаете, нали?

— Да — каза Роурк.

Без да помръдва ръката си, Уайнънд разтвори пръсти и пусна картона, който падна с лице към бюрото.

— Ще бъде построена, г-н Роурк. Точно както сте я проектирали. Точно както е нарисувана на тази скица. При едно условие.

Роурк седеше облегнат, с ръце в джобовете, съсредоточен, изчакващ.

— Не искате ли да ме попитате какво е условието, г-н Роурк? Чудесно, аз ще ви го кажа. Ще одобря тази къща при условие че вие приемете сделката, която ви предлагам. Искам да подпишем договор, по силата на който вие ще сте единственият архитект на всички сгради, които реша да строя отсега нататък. Сам разбирате, че работата ще е много. Позволявам си да кажа, че имам най-големия строителен бизнес в страната. Всеки един от вашата гилдия е искал да стане мой единствен архитект. Предлагам го на вас. В замяна вие трябва да приемете някои условия. Преди да ги изложа, бих искал да ви предупредя за последствията, ако откажете. Може би сте чували, че не обичам да ми отказват. Властта, с която разполагам, може да действа в две посоки. Мога лесно да направя така, че поръчките за вас да секнат в цялата страна. Имате малцина почитатели, но никой работодател не би устоял на натиска, който аз съм в състояние да упражня. Имали сте периоди в живота си, когато не сте имали никаква работа. Но това е нищо в сравнение с блокадата, която мога да наложа. Ще трябва да се върнете в гранитната кариера — да, известно ми е, лятото на 1928 в кариерата на Франкън в Кънектикът. Откъде знам ли? От частни детективи, г-н Роурк. Може да ви се наложи отново да отидете в гранитна кариера, само че аз ще се погрижа и кариерите да не ви приемат. А сега ще ви кажа какво искам от вас.

За Гейл Уайнънд се носеха множество слухове, но никой не бе описвал изражението, което се появи на лицето му. Малцината, които бяха виждали това изражение, не дръзваха да говорят за него. Дуайт Карсън го бе видял първи. Устните на Уайнънд се раздалечиха, очите му заискриха. Сякаш изпитваше чувствена наслада от агония — агонията на жертвата, или собствената му агония, или и двете.

— Искам вие да проектирате всички мои бъдещи делови сгради, като се съобразявате с общоприетия вкус за бизнес сгради. Ще строите колониални къщи, хотели рококо и офисни сгради в полугръцки стил. Ще впрегнете недостижимата си изобретателност, за да създавате форми, съобразени с вкуса на хората и ще ми носите пари. Ще обработите забележителния си талант, за да стане покорен. Оригиналност и сервилност, взети заедно. Нарича се хармония. Ще сътворите във вашата област онова, което е „Банър“ в моята. Да не мислите, че за създаването на „Банър“ не е бил нужен талант? Такава ще е бъдещата ви кариера. Но къщата, която ми проектирахте, ще бъде построена точно така, както сте я проектирали. Тя ще е последната построена сграда в стил Роурк. След мен никой друг няма да има такава къща. Нали сте чели как някога владетелите убивали архитекта, създал двореца им, за да не може никой друг да се накичи със славата, дарена им от този архитект. Убивали архитекта или му изваждали очите. Модерните методи са различни. През останалата част от живота си ще се подчинявате на волята на мнозинството. Няма да ви привеждам някакви аргументи. Само ви предлагам алтернатива. Вие сте човек, който разбира откровения език. Изборът пред вас е прост: ако откажете, повече никога няма да строите; или ще построите къщата, която толкова силно желаете да бъде построена, и още много други къщи, които няма да ви харесват, но ще носят пари и на двама ни. До края на живота си ще проектирате квартали с жилища под наем, както „Стоунридж“. Това е моята воля.

Уайнънд се приведе, очаквайки една от добре познатите реакции, които му носеха наслада: гняв, възмущение, свирепа гордост.

— Защо не — каза весело Роурк. — Ще го сторя с удоволствие. Лесно е.

Посегна, взе един молив и най-близкия лист от бюрото на Уайнънд — писмо на внушителна бланка. Започна бързо да рисува на гърба на писмото. Ръката му се движеше плавно и уверено. Уайнънд се загледа в лицето, наведено над хартията, в гладкото чело и правата линия на веждите, изразяваща спокойна съсредоточеност.

Роурк вдигна глава и хвърли листа към Уайнънд през бюрото.

— Такава ли е вашата воля?

На листа беше нарисувана къщата на Уайнънд с веранди в колониален стил, мансарден покрив, два масивни комина, няколко малки пиластъра, няколко прозореца като амбразури. Не беше пародия, а сериозна адаптация на стилове, която всеки преподавател би нарекъл проява на превъзходен вкус.

— Не, за Бога! — възкликна неволно Уайнънд.

— Тогава замълчете — каза Роурк, — и никога повече да не чувам архитектурни внушения.

Уайнънд се отпусна в стола и се разсмя. Смя се дълго, без да спре. В смеха му нямаше нищо весело.

Роурк уморено поклати глава.

— Не ми ги разправяйте на мен. Много пъти са се опитвали да ме променят. Антисоциалното ми упорство е толкова добре известно, че не очаквах някой да си губи времето и отново да прави опити да ме изкуши.

— Хауърд. Наистина го мислех. Преди да видя рисунката.

— Зная, че го мислеше. Но не допусках, че може да си толкова лековерен.

— Знаеше ли какъв ужасен риск поемаш?

— Нищо подобно. Имах съюзник, на когото се доверявам.

— Кой? Твоята почтеност?

— Твоята, Гейл.

Уайнънд седеше загледан надолу към бюрото. След малко каза:

— Грешиш.

— Едва ли.

Уайнънд вдигна глава. Изглеждаше изморен. Гласът му прозвуча равнодушно:

— Пак приложи метода си от делото Стодард, нали? „Защитата няма какво повече да каже“… Защо не съм бил в съдебната зала, за да чуя това изречение… Отпрати процеса обратно към мен, нали?

— Може и така да се каже.

— Но този път ти спечели. Сигурно знаеш, че това не ме радва.

— Знам, че не те радва.

— Не мисли, че е от истинските изкушения, когато изкушаваш някого, само за да подложиш жертвата си на изпитание и си доволен, че си победен, усмихваш се и казваш: най-после, ето такъв човек исках да срещна. Не си въобразявай, че е така. Не ми търси оправдание.

— Не те оправдавам. Знам какво искаше.

— На времето нямаше да се оставя да бъда победен така лесно. Това щеше да е само началото. Знам, че мога да продължа опитите. Но не искам. И то не защото ти вероятно ще устоиш до край. А защото аз няма да устоя. Не, не се радвам, нито съм ти благодарен… Но няма значение…

— Гейл, докога ще продължиш да лъжеш сам себе си?

— Не лъжа. Вярно е всичко, което ти казах току-що. Мислех, че си наясно.

— Всичко, което току-що ми каза, наистина е вярно. Нямах предвид това.

— Допускаш грешка. Грешиш, че още си тук.

— Искаш ли да ме изхвърлиш?

— Знаеш, че не мога.

Уайнънд премести поглед от Роурк към скицата на къщата, паднала с лице към бюрото. Поколеба се за миг, гледайки гърба на картона, после го обърна. Попита тихо:

— Да ти кажа ли сега какво мисля?

— Нали вече ми каза.

— Хауърд, ти говореше за къщата като проявление на моя живот. Смяташ ли, че животът ми заслужава такова проявление?

— Да.

— Такава ли е твоята честна преценка?

— Такава е честната ми преценка, Гейл. Най-искрената ми преценка. Тя е окончателна. Независимо какво ще се случи между нас в бъдеще.

Уайнънд остави скицата и дълго време разглежда плановете. Вдигна глава. Изглеждаше спокоен, както обикновено.

— Защо не идваше при мен?

— Ти се занимаваше с частни детективи.

Уайнънд се разсмя.

— Затова ли? Не можах да устоя на старите си лоши навици, бях любопитен. Вече знам за теб всичко, освен за жените в живота ти. Или си бил много дискретен, или не е имало много жени. Никъде не се намери информация по този въпрос.

— Не е имало много жени.

— Мисля, че ми липсваше. Намерих нещо като заместител — да събирам детайли от твоето минало. Защо всъщност не идваше тук?

— Ти ми каза да не идвам.

— Винаги ли толкова стриктно изпълняваш нареждания?

— Когато сметна, че е уместно.

— Добре, давам ти едно нареждане — надявам се, че ще го приемеш за уместно: ела да вечеряш с нас довечера. Ще занеса скицата у дома, за да я покажа на съпругата ми. Още не съм й казал нищо за къщата.

— Не си ли й казал?

— Искам тя да види скицата. И искам да се запознаеш с нея. Знам, че не е била добронамерена към теб в миналото — прочетох какво е писала за теб. Но това е било толкова отдавна. Надявам се, че вече няма значение.

— Не, няма значение.

— Значи ще дойдеш, нали?

— Ще дойда.