Айн Ранд
Изворът (43)

IV

Доминик стоеше до стъклената врата на стаята си. Уайнънд видя звездната светлина по заледените плоскости на покрива над градината. Светлинното отражение докосна профила й и се превърна в бледо сияние около клепачите и бузите й. Това е подходящото осветление за лицето й, помисли той. Тя се обърна бавно към него и светлината открои русата й коса. Тя се усмихна, както му се усмихваше всеки път, за да го поздрави, спокойно и с разбиране.

— Какво има, Гейл?

— Добър вечер, скъпа. Защо ме питаш какво има?

— Изглеждаш щастлив. Не е най-точната дума, но е най-близката.

— Олекнал е по-точната дума. Чувствам се олекнал, с тридесет години по-лек. Това не означава, че искам да съм същият, какъвто бях преди тридесет години. Човек никога не иска такова нещо. Имам чувството, че съм се пренесъл в миналото невредим, какъвто съм сега, върнал съм се много далеч назад. Напълно е нелогично, невъзможно и прекрасно.

— Това чувство обикновено означава, че си срещнал някого. По правило жена.

— Да, срещнах някого, но не жена, а мъж. Доминик, тази вечер си много красива. Но аз ти го казвам всеки път. Исках да кажа друго. Исках да кажа следното: много съм щастлив, защото ти си толкова красива.

— Какво има, Гейл?

— Нищо. Усещам колко маловажни са повечето неща и колко е лесно да се живее.

Пое ръката й и я вдигна към устните си.

— Доминик, все си мисля какво чудо е, че бракът ни оцеля. Сега съм сигурен, че няма да се разпадне. Нищо и никой не е в състояние да го унищожи. — Тя се облегна на стъклото. — Имам подарък за теб… не ми напомняй, че това са думите, които изричам най-често. Ще ти направя подарък до края на лятото. Нашата къща.

— Къщата? Толкова отдавна не си казвал нищо за нея. Реших, че си забравил.

— Само за нея мисля през последните шест месеца. Нали не си променила мнението си? Още ли искаш да се изнесем от града?

— Да, Гейл, ако на теб ти се иска толкова много. Избра ли архитект?

— Направих нещо повече. Мога да ти покажа скицата на къщата.

— Искам да я видя.

— В кабинета ми е. Ела да я видиш.

Тя се усмихна, сключи пръсти около китката му и я стисна ласкаво и насърчаващо, после тръгна след него. Той й отвори вратата на кабинета. Лампите бяха светнати. Скицата беше подпряна на бюрото, с лице към вратата.

Тя се закова и ръцете й останаха назад. Облегна длани на касата на вратата. От това разстояние не виждаше подписа, но веднага разпозна единствения човек, способен да проектира по този начин.

Раменете й се раздвижиха, описаха окръжност и бавно се извиха. Сякаш я вързаха за стълб. Изгуби всяка надежда за избавление. Само тялото й направи последен, неволен опит за съпротива.

Ако беше в прегръдките на Роурк пред погледа на Гейл Уайнънд, нямаше да се чувства толкова поругана. Скицата бе по-силно въплъщение на личността на Роурк дори от тялото му. Възникнала в отговор на равна по величина сила, излъчвана от Гейл Уайнънд, скицата поругаваше и нея, и Роурк, и Уайнънд. Но тя внезапно осъзна, че се е случило неизбежното.

— Не — прошепна тя, — такива неща никога не са случайни.

— Моля?

Доминик вдигна ръка, отлагайки всякакъв разговор. Приближи се до скицата, стъпвайки безшумно по килима. В ъгъла се виждаше резкият подпис: Хауърд Роурк. За разлика от рисунката, подписът не я уплаши — беше като малък знак на подкрепа, почти като поздрав.

— Доминик?

Обърна лице към него и той вече знаеше отговора й. Каза:

— Знаех, че ще ти хареса. Прости, ми неяснотата. Тази вечер не намираме точните думи.

Тя седна на канапето и притисна гръб във възглавниците, за да се държи изправена. Не откъсваше очи от Уайнънд. Той стоеше пред нея, облегнат на камината и гледаше скицата. Рисунката бе обсебила Доминик и се отразяваше като в огледало от лицето на Уайнънд.

— Срещна ли се с него, Гейл?

— С кого?

— С архитекта.

— Разбира се. Разделихме се преди по-малко от час.

— Кога го видя за първи път?

— Миналият месец.

— През цялото това време сте се познавали?… Всяка вечер… си се връщал у дома… и сме вечеряли…

— Защо не съм ти казал ли? Исках да получа скицата и да ти я покажа. Представях си къщата точно така, но не можех да я изразя с думи. Не допусках, че е възможно някой да разбере какво искам, за да я проектира. Но той успя.

— Кой?

— Хауърд Роурк.

Искаше й се да чуе името му, изречено от Гейл Уайнънд.

— Как избра точно него, Гейл?

— Обикалях из цялата страна. Всяка сграда, която ми хареса, беше строена по негов проект.

Тя кимна бавно.

— Доминик, реших, че за теб вече е все едно. Знаех, че избирам същия архитект, когото ти яростно си критикувала през цялото време, докато си била в „Банър“.

— Прочете ли какво съм писала?

— Прочетох. Писала си по странен начин. Ясно е, че си се възхищавала на работата му и си изпитвала лична омраза към него. Но си го защитила на процеса „Стодард“.

— Така е.

— И дори веднъж си работила за него. Онази статуя, Доминик, е била за неговия храм.

— Да.

— Странно. Изгубила си работата си в „Банър“, защото си го защитила. Това не ми беше известно, когато го избрах. Не знаех за процеса. Забравил бях името му. Доминик, в известен смисъл именно той е човекът, който те дари на мен. Чрез онази статуя от неговия храм. А сега ще ми дари тази къща. Доминик, защо го мразеше?

— Не го мразех… Беше толкова отдавна…

— Нали вече тези неща нямат значение? — той посочи скицата.

— Не съм го виждала от години.

— Ще го видиш след около час. Ще дойде на вечеря.

Тя помести ръка, описвайки спирала на страничната облегалка на канапето, за да се увери, че е в състояние да мърда.

— Тук ли?

— Да.

— Поканил си го на вечеря?

Той се усмихна и си спомни, че не искаше никакви гости в техния дом. Каза:

— Сега е различно. Искам той да дойде тук. Струва ми се, че не си го спомняш добре — иначе нямаше да се изненадаш.

Тя стана.

— Добре, Гейл. Ще дам разпореждания. После ще се преоблека.

 

 

Стояха един срещу друг в гостната в жилището на Гейл Уайнънд. Колко просто, помисли тя. Винаги е бил тук, бил е движещата сила зад всяка нейна стъпка в тези помещения. Той я бе довел тук и сега дойде, за да вземе онова, което му принадлежи. Загледа се в него. Виждаше го също като онази сутрин, когато за последен път се събуди в леглото му. Нито дрехите му, нито изминалите години я отдалечаваха от този жив и ярък спомен. Помисли, че е било неизбежно от самото начало, от мига, когато го погледна от каменния ръб на кариерата, за да се стигне до случващото се в дома на Гейл Уайнънд. Почувства упокоение, защото участието й във взимане на решението бе приключило. Досега бе действала тя, вече идваше неговият ред.

Стоеше изправена, с вдигната глава. Чертите на лицето й бяха изчистени, военно прецизни и в същото време женствено крехки. Ръцете й бяха отпуснати спокойно от двете страни на тялото, успоредно на издължените линии на черната й рокля.

— Приятно ми е, господин Роурк.

— И на мен, госпожо Уайнънд.

— Позволете да ви благодаря за къщата, която ни проектирахте. Тя е най-красива от всичките ви сгради.

— Трябваше на всяка цена да е красива, такава беше поръчката, госпожо Уайнънд.

Тя бавно обърна глава.

— Как обясни на г-н Роурк каква да е къщата, Гейл?

— Точно както и на теб.

Замисли се какво ли е чул Роурк от Уайнънд и как го е приел. Седна и двамата мъже последваха примера й. Роурк каза:

— Ако къщата ви харесва, основна заслуга има замисълът за нея на г-н Уайнънд.

Тя попита:

— Споделяте ли заслугите с клиента?

— Да, в известен смисъл.

— Струва ми се, че има противоречие с онова, което си спомням за вашите професионални убеждения.

— Но е в тон с личните ми убеждения.

— Не съм сигурна, че съм наясно с тях.

— Вярвам в конфликтността, госпожо Уайнънд.

— Имаше ли конфликт при проектирането на къщата?

— Желанието да не се влияя от клиента си.

— По какъв начин?

— Харесвало ми е да работя за някои хора, а за други — не. Но това не е било важно. Този път знаех, че къщата ще е такава, каквато стана, само защото бе проектирана за г-н Уайнънд. Налагаше се да го преодолея. Или по-скоро, трябваше да работя с тази мисъл и въпреки нея. Така постигнах най-добър резултат. Къщата трябваше да превъзхожда и архитекта, и клиента, и бъдещите обитатели. И стана точно така.

— Но къщата… това си ти, Хауърд — каза Уайнънд. — Въпреки всичко.

За първи път на лицето й се появи емоция, леко изумление, когато чу Уайнънд да се обръща към него с „Хауърд“. Уайнънд не забеляза изумлението й, за разлика от Роурк, който я погледна и за първи път погледът му изрази лично отношение към нея. Тя не долови коментар в този поглед, само потвърждение на мисълта, която я беше изумила.

— Благодаря ти, че си го осмислил, Гейл — отвърна той.

Тя се зачуди дали й се е сторило, че наблегна на името.

— Странно — каза Уайнънд. — Аз съм човекът с най-агресивното собственическо чувство на земята. Въздействам по някакъв начин на вещите. Избирам пепелник в евтин магазин, плащам, слагам си го в джоба и той става специален пепелник, различен от всеки друг на света, защото е мой. Предметът придобива някакво ново качество, нещо като ореол. Такова е отношението ми към всичко, което притежавам. От пардесюто, през най-стария линотип в печатницата, екземплярите на „Банър“ по вестникарските будки, до това жилище и моята съпруга. Никога не съм искал толкова много да притежавам нещо, колкото къщата, която ще ми построиш, Хауърд. Вероятно ще ревнувам, че Доминик живее в нея, обезумявам към такива неща. И все пак… не съм сигурен, че ще я притежавам, защото каквото и да правя или да говоря, тя въпреки всичко ще е твоя. Винаги ще е твоя.

— Наистина е моя — каза Роурк. — Но ако размислиш от друга гледна точка, Гейл, ти притежаваш тази къща и всички други сгради, които съм построил. Ти притежаваш всяка сграда, пред която си спрял и си почувствал своята ответна реакция.

— В какъв смисъл?

— Личната ти ответна реакция. Когато се възхищаваш от нещо, реакцията ти е само една дума — „Да“. Това е реакция на утвърждаване, приемане, знак на признателност. И това „да“ е нещо повече от реакция на нещото, което я е предизвикало, то е „Амин“ към целия живот, към света, в който това нещо съществува, към мисълта, която го е създала, към себе си, защото си способен да го видиш. Но способността да кажеш „да“ или „не“ е същност на притежанието. Тя е твоето притежание на собственото ти аз. С други думи тя е твоята душа. Душата ти има една-единствена основна функция — способността да оценява. „Да“ или „не“, „желая“ или „не желая“. Не можеш да кажеш „да“, без да кажеш „аз“. Няма утвърждаване без човек, който да утвърждава. В този смисъл всичко, на което даряваш обичта си, е твое.

— В този смисъл ли споделяш някои неща с други хора?

— Не. Това не е споделяне. Ако слушам симфония, която ми харесва, аз не мога да получа от нея онова, което е получил композиторът. Неговото „да“ е различно от моето. Той не се е замислял за моето и не знае точно какво представлява то. Тази ответна реакция е твърде лична за всеки човек. Но давайки на себе си онова, което е желаел, той ми подарява великолепно преживяване. Когато проектирам къща, аз съм сам със себе си, Гейл, и ти никога не можеш да опознаеш начина, по който я притежавам. Но ако й кажеш твоето „Амин“, тя е и твоя. И аз се радвам, че е твоя.

Уайнънд каза с усмивка:

— Харесва ми тази мисъл. Че притежавам „Монаднок“, и „Енрайт Хауз“, и „Корд Билдинг“…

— И Храма на Стодард — каза Доминик.

Слушаше разговора им и се вцепени. Уайнънд никога не бе говорил така на гост в техния дом; Роурк никога не бе говорил така на клиент. Знаеше, че вцепенението й ще избие по-късно в гняв, отрицание, негодувание, но сега се прояви само с режеща нотка в гласа й. Искаше й се да унищожи чутото.

Реши, че е успяла. Уайнънд изрече тежко:

— Да.

— Забрави Храма на Стодард, Гейл — каза Роурк. Гласът му беше тъй лек, безгрижен и весел, че подейства по-убедително от най-тържествената прошка.

— Добре, Хауърд — каза Уайнънд с усмивка.

Тя видя, че Роурк я гледа.

— Не ви благодарих, г-жо Уайнънд, че ме приехте за ваш архитект. Знам, че ме избра господин Уайнънд, а вие можехте да откажете услугите ми. Исках да ви кажа колко се радвам, че не го направихте.

Вярвам на очите си, защото всичко това направо не е за вярване, помисли тя. Тази вечер ще приема всичко, сега той е пред очите ми.

Тя каза с любезно безразличие:

— Предположението ви, че бих могла да не одобря къща, проектирана от вас, не е ли разсъждение за способността ми да оценявам, г-н Роурк? — Реши, че е все едно какво ще изрече тази вечер.

Уайнънд попита:

— Хауърд, след като веднъж човек реагира с „да“, може ли да го оттегли?

Идеше й да се изсмее гневно и недоверчиво. Въпросът бе зададен от Уайнънд, вместо от нея. Той трябва да гледа мен, когато отговаря, помисли тя, трябва да гледа мен.

— Никога — отговори Роурк, гледайки към Уайнънд.

— Толкова нелепо е човешкото непостоянство и мимолетността на чувствата — каза Уайнънд. — Винаги съм мислил, че чувство, което се променя, всъщност никога не е съществувало. Има книги, които харесвах на шестнайсет годишна възраст. Продължавам да ги харесвам и сега.

Влезе икономът и донесе поднос с коктейли. Поемайки чаша, тя наблюдаваше как Роурк взема своята. Помисли си: в този миг стъкленото столче между пръстите му се усеща точно както това между моите; това е общото между нас… Уайнънд държеше чаша и гледаше Роурк с недоверчиво възхищение, не като домакин, а като собственик, който не може да повярва, че е придобил нещо безценно… Тя си каза: не съм обезумяла, само реагирам истерично, но в това няма нищо лошо, изричам някакви думи, не знам точно какви, но сигурно всичко е наред, двамата слушат и отвръщат, Гейл се усмихва, значи не съм казала нищо лошо…

Икономът съобщи, че вечерята е готова. Тя послушно се изправи и ги поведе към трапезарията, като грациозно животно, направлявано от условни рефлекси. Зае почетното място между двамата мъже, седнали един срещу друг от двете й страни. Наблюдаваше излъсканите сребърни прибори с инициали ГУ в ръцете на Роурк. Каза си: толкова пъти съм го правила, та нали съм изисканата госпожа Гейл Уайнънд, на това място от дясната ми страна са сядали на вечеря сенатори, съдии, президенти на застрахователни компании, и точно за това съм се подготвяла, точно за това Гейл се е издигнал през всичките мъчителни години и е канил на вечеря сенатори и съдии — за да доживее вечерта, когато гостът срещу него ще е Хауърд Роурк.

Уайнънд заговори за вестникарския бизнес. Нямаше нищо против да го обсъжда с Роурк. Тя произнасяше по някое изречение, когато й се струваше уместно. Гласът й беше лек и сияен. Остави се да я носи течението, без да оказва съпротива. Всякаква лична реакция би била излишна, дори страх или болка. Каза си, че ако в разговора следващото изречение на Гейл е: „Спала си с него“, тя ще отговори също толкова прямо: „Да, Гейл, разбира се.“ Но Уайнънд рядко я поглеждаше и тя разбираше по изражението му, че нейното е нормално.

Върнаха се в гостната. Роурк се изправи до прозореца, на фона на светлините на града. Гейл е построил този дом като символ на своя триумф, помисли тя. Градът винаги трябва да е под него — градът, в който най-после той е господар. Но ето за какво всъщност го е построил: за да се изправи Роурк до този прозорец. И мисля, че Гейл вече го разбра — тялото на Роурк скрива от погледа цели мили от гледката. Около силуета му се виждат само няколко светлинки, само няколко осветени небостъргача. Роурк пушеше. Цигарата му се придвижи бавно на фона на черното небе, той я сложи в устата си, после я задържа между пръстите си. Блестящите точки в пространството зад него са само искри от цигарата му, помисли тя и каза тихо:

— Гейл обичаше да гледа града през нощта. Влюбен беше в небостъргачите.

И тогава забеляза, че е използвала минало време. Зачуди се защо.

Не запомни какво е казала, когато заговориха за новата къща. Уайнънд донесе скиците от кабинета си, разгърна ги на една маса и тримата се наведоха над плановете. Моливът на Роурк се движеше и сочеше към строгите геометрични форми, към тънките черни линии върху белия картон. Гласът му звучеше съвсем близо до нея, докато обясняваше. Този път не говориха за красота и утвърждаване, а за кабинети, стълбища, килери, бани. Роурк я попита дали разпределението е подходящо. Странно, всички говорим така, сякаш наистина вярваме, че ще живея в тази къща, каза си тя.

След като Роурк си тръгна, Уайнънд я попита:

— Какво мислиш за него?

Обзе я гняв. Усети внезапна опасност дълбоко вътре в себе си. Отвърна със страх, но и с неприкрита подкана:

— Не ти ли напомня за Дуайт Карсън?

— Забрави Дуайт Карсън!

Гласът на Уайнънд отказа да прозвучи сериозно и отхвърли всякаква вина. Прозвуча точно като гласа, който бе казал: „Забрави Храма на Стодард.“

 

 

Секретарката погледна смаяна мъжа с аристократична външност, чието лице бе виждала толкова често във вестниците.

— Гейл Уайнънд — каза той и сведе глава, за да се представи. — Бих искал да се видя с господин Роурк. Ако не е зает. Моля ви, не го притеснявайте, ако е зает. Нямам уговорена среща.

През ум не й бе минавало, че е възможно Уайнънд да се появи в нечий офис без уговорка и да поиска да го приемат с такъв почтителен тон. Съобщи за посетителя. Рорук излезе от кабинета си усмихнат, сякаш в това посещение нямаше нищо необичайно.

— Здравей, Гейл. Влизай.

— Здравей, Хауърд.

Влезе след Роурк в кабинета му. Зад големите прозорци късният следобеден мрак забулваше града. Валеше сняг. Тъмни петънца се вихреха яростно сред светлините.

— Не искам да те прекъсвам, ако си зает, Хауърд. Не е важно. — Не бяха се виждали от пет дни, откакто вечеряха заедно.

— Не съм зает. Съблечи си пардесюто. Да донесат ли скиците?

— Не. Не искам да говорим за къщата. Дойдох без повод. Прекарах целия ден в офиса си, леко се отегчих и реших да дойда тук. Защо се подсмихваш?

— Нищо. Нали каза, че не е важно.

Уайнънд го погледна, усмихна се и кимна.

Седна на ръба на бюрото на Роурк с лекота, която не бе усещал в собствения си кабинет, с ръце в джобовете, поклащайки крак.

— Почти излишно е да ти говоря, Хауърд. Всеки път сякаш ти чета копие под индиго на самия себе си, а ти вече си видял оригинала. Сякаш си чул минута по-рано всичко, което казвам. Не сме в синхрон.

— Това ли наричаш да не сме в синхрон?

— Добре де. В съвършен синхрон. — Очите му бавно оглеждаха стаята. — Ако приемем, че притежаваме нещата, на които реагираме с „да“, излиза, че аз притежавам този кабинет, така ли?

— Притежаваш го.

— Знаеш ли какво изпитвам тук? Не казвам, че се чувствам като у дома си, защото никъде не съм се чувствал у дома. Не казвам също, че се чувствам като в дворците, които съм посетил или в големите европейски катедрали. Чувствам се като в Хелс Кичин — в най-добрите дни, които съм преживял там — а те не бяха много. Понякога сядах по същия начин, само че на някоя порутена стена до кея, в небето имаше много звезди и купчини отпадъци наоколо, а от реката се носеше миризма на разложени миди… Хауърд, когато се обръщаш назад към миналото си, имаш ли чувството, че дните ти са минавали равно, като упражнение по машинопис, че са били еднакви? Или са спирали в моменти, когато си постигал нещо, а после отново са поемали обичайния си ход?

— Случвало се е да спират.

— Разпознаваше ли тези моменти, знаеше ли какво се случва?

— Да.

— А аз — не. Разбрах по-късно. Но и досега не знам защо е ставало така. Веднъж стоях зад една стена. Бях на дванайсет години и чаках да ме убият. Но знаех, че няма да ме убият. Важното е не какво направих после, не битката, която водих, а само този миг на очакване. Не знам защо съм запомнил този момент, нито защо съм горд с него. Дори не знам защо се сетих за него сега.

— Не търси причината.

— Знаеш ли я?

— Казах ти да не я търсиш.

— Замислих се за миналото си… откакто те срещнах. Години наред не се бях замислял за него. Не бива да си правиш тайни заключения от това. Не ме боли, когато гледам назад по този начин, нито ми доставя удоволствие. Просто се вглеждам назад. Не търся нищо, не се опитвам да пътешествам в миналото. Само тръгвам като на разходка, както човек излиза вечер да поскита извън града, ако е малко изморен… Ако изобщо има някаква връзка с теб, тя е една мисъл, която неспирно ме занимава. Постоянно си мисля, че ти и аз сме започнали по един и същи начин. От една и съща точка. От нищо. Постоянно мисля за това. Без да го тълкувам. Без да откривам някакво особено значение. Само си казвам: „започнали сме по един и същи начин“… Ще ми кажеш ли какво означава това?

— Не.

Уайнънд огледа стаята и забеляза вестник върху шкафа с папките.

— Кой по дяволите чете „Банър“ тук?

— Аз.

— Откога?

— От около месец.

— Садизъм ли проявяваш?

— Не. Любопитство.

Уайнънд стана, взе вестника и разлисти страниците. Зачете се и се разсмя. Показа му страницата, на която имаше снимки на скиците за изложението „Походът на вековете“.

— Ужасно, нали? — каза Уайнънд. — Отвратително е, че се налага да рекламираме такива неща. Но ми става по-добре, когато се сетя как постъпи ти с онези изтъкнати общественици. — Изсмя се доволно. — Каза им, че не сътрудничиш и не участваш във взаимна помощ.

— Но не беше поза, Гейл. Беше проява на здрав разум. Човек не може да сътрудничи в собствената си работа. Мога да сътруднича, ако така го наричат, с работниците, които строят сградите ми. Но нито аз мога да им помагам да зидат, нито те на мен да проектирам къщата.

— Това е жест, на който и аз бих искал да съм способен. Принуден съм да отразявам безплатно в моите вестници дейността на тези общественици. Но всичко е наред. Ти им удари шамар вместо мен. — Хвърли вестника, без да се гневи. — Днес трябваше да отида на официален обяд. Национален конгрес на рекламодателите. Налага се да отразявам тяхната суетня, превземките и глупостите им. Толкова ми стана противно, че изпаднах в ярост и едва не строших нечий череп. И тогава се сетих за теб. Помислих си, че ти си недосегаем за такива неща, че те изобщо не те засягат. За теб не съществува национален конгрес на рекламодателите. Той е в някакво четвърто измерение, което никога не ще установи контакт с теб. Тази мисъл ми донесе странно облекчение.

Облегна се на шкафа, плъзна крака напред, скръсти ръце и заговори тихо:

— Хауърд, едно време имах коте. Проклетото животинче се привърза към мен — беше улично зверче, нахапано от бълхи, само козина, кал и кости. Последва ме до дома, аз го нахраних и го изхвърлих, но на следващия ден то пак дойде. Накрая го прибрах. Бях седемнадесетгодишен, работех в „Газет“, все още се учех да работя по специалния начин, който ми остана за цял живот. Търпях, но не можех да преглътна всичко. Понякога ставаше много зле — обикновено вечерно време. Веднъж ми се прииска да се самоубия. Не от гняв — гневът ме караше да работя по-усилено. Не и от страх. А от отвращение, Хауърд. Обземаше ме такова отвращение, сякаш целият свят беше залят с вода, водата беше застояла, изтекла от канализацията, просмукала всичко, дори небето, дори мозъка ми. И тогава поглеждах котето. Казвах си, че то не познава нещата, от които аз се отвращавам и никога не ще ги разбере. Беше чисто, в абсолютния смисъл на думата, защото не осъзнаваше колко грозен е светът. Не мога да ти опиша какво облекчение усещах, опитвайки да си представя съзнанието вътре в този малък мозък, опитвайки се да стана част от това живо, но чисто и свободно съзнание. Лягах на пода, поставях лице върху корема на котето и слушах как мърка. И се чувствах по-добре… Това е, Хауърд. Нарекох твоя офис долнопробен кей, а теб — уличен котарак. Това е моят начин да изказвам почит.

Роурк се усмихна. Уайнънд видя, че усмивката му изразява благодарност.

— Не говори — каза рязко Уайнънд. — Не казвай нищо. — Отиде до прозореца и се загледа навън. — Не знам защо по дяволите ти разказвам тези неща. Сега преживявам първите щастливи години в живота си. Срещнах те, защото исках да построя паметник на моето щастие. Дойдох тук, за да намеря покой, намирам го, и все пак говоря за тези неща… Е, няма значение… Какво ужасно време. Свърши ли си работата? Приключи ли за днес?

— Да. Почти.

— Хайде да излезем и да вечеряме някъде наблизо.

— Добре.

— Мога ли да ти използвам телефона? Ще кажа на Доминик да не ме чака за вечеря.

Набра номера. Роурк тръгна към чертожната зала, за да даде някои нареждания преди да си тръгне, но се спря на вратата. Спря, за да чуе.

— Ало, Доминик?… Да… Изморена ли си?… Не, само така ми се стори… Няма да се прибера за вечеря, ще ме извиниш ли, скъпа?… Не знам, може да закъснея… Ще вечерям навън… Не. Ще вечерям с Хауърд Роурк… Ало, Доминик?… Да… Какво?… Обаждам се от неговата кантора… До скоро, скъпа. — Затвори телефона.

В библиотеката в техния дом Доминик остана с ръка на телефона, сякаш връзката не бе напълно прекъснала.

Пет дни и пет нощи тя се бореше с едно-единствено желание — да отиде при него. Да го види сам, където и да е, в дома му, в офиса или на улицата — само за една дума или поглед, но да е сам. Нямаше как да отиде. Нейната част от действието беше приключила. Той ще дойде при нея, когато той пожелае. Знаеше, че той ще дойде и че иска тя да чака. Тя чакаше, мислейки за един адрес, за един офис в „Корд Билдинг“.

Ръката й остана сключена около телефонната слушалка. Нямаше право да отиде в онази кантора. Но Гейл Уайнънд имаше това право.

 

 

Елсуърт Тухи влезе в кабинета на Уайнънд, след като бе извикан. Направи няколко крачки и се спря. Стените в кабинета на Уайнънд — единствената луксозна стая в „Банър Билдинг“ — бяха облицовани с корк и медни лайстни. По тези стени никога не бяха закачани картини. Сега на стената срещу бюрото на Уайнънд имаше увеличена снимка, покрита със стъкло: снимката на Роурк при откриването на „Енрайт Хауз“. На снимката Роурк бе застанал до парапета при реката с отметната глава.

Тухи се обърна към Уайнънд. Двамата се спогледаха.

Уайнънд посочи стол и Тухи седна. Уайнънд заговори с усмивка:

— Не съм допускал, че ще стигна дотам да приема някои от вашите социални теории, г-н Тухи, но съм принуден да го сторя. Вие винаги сте изобличавали лицемерието на висшите класи и сте хвалили добродетелите на масите. Сега откривам, че съжалявам за предимствата, на които някога съм се радвал в битността си на пролетарий. Ако все още бях в Хелс Кичин, щях да започна нашия разговор с думите: слушай, гадняр! Но тъй като съм капиталист със задръжки, няма да го сторя.

Тухи изчакваше, заинтригуван.

— Ще започна по следния начин: слушайте, г-н Тухи. Не знам какви са ви подбудите. Не ми е интересно да правя дисекция на вашите мотиви. Нямам здрав стомах, какъвто е необходим на студентите по медицина. Нито ще ви задавам въпроси, нито ще слушам обяснения. Само ще ви кажа, че има едно име, което отсега нататък няма никога да споменавате във вашата рубрика. — Той посочи към снимката. — Мога да ви заставя да се отречете публично от онова, което сте писали. Бих го направил с удоволствие, но предпочитам да ви наложа пълна забрана над тази тема. Нито дума повече, господин Тухи. Никога. И не ми казвайте нищо за вашия договор или за клауза от него. Не ви съветвам да го правите. Продължавайте да пишете рубриката си, но не забравяйте какво е заглавието й и съобразявайте с него темите си. Нека да е малка, г-н Тухи. Да е много малка.

— Добре, г-н Уайнънд — каза безгрижно Тухи. — Засега не се налага да пиша за господин Роурк.

— Нямам какво повече да ви кажа.

Тухи стана.

— Да, господин Уайнънд.