Айн Ранд
Изворът (35)

V

— Какво става? Няма ли да получа „Стоунридж“? — сопна се Питър Кийтинг.

Доминик влезе в хола. Той я последва и зачака до отворената врата. Пиколото от асансьора внесе багажа й. Тя каза, сваляйки ръкавиците си:

— Ще получиш „Стоунридж“, Питър. Господин Уайнънд сам ще ти каже подробностите. Иска да се срещне с теб довечера. В осем и половина. В дома му.

— Защо, по дяволите?

— Ще чуеш от самия него.

Тя потупа дланта си с ръкавиците, изразявайки с този жест, че е приключила, че е сложила точка след изречението. Обърна се и тръгна да излезе от стаята. Той й препречи пътя.

— Не ме интересува — каза той. — Пет пари не давам. И аз мога да играя по твоите правила. Страхотни сте, нали?… Държите се като ватмани, ти и господин Гейл Уайнънд, така ли? Да вървят по дяволите благоприличието и чувствата на другите! И аз мога така. Ще ви използвам и двамата и ще взема всичко, което мога — нищо друго не ме интересува. Така харесва ли ти? Нищо, че червеят не позволява да го ударят, нали? Развалих ли ти удоволствието?

— Мисля, че така е много по-добре, Питър. Радвам се.

Той разбра, че не е в състояние да се държи по този начин, щом влезе в кабинета на Уайнънд вечерта. Обзе го страхопочитание при мисълта, че е приет в дома на Гейл Уайнънд. Докато прекосяваше стаята, за да стигне до стола срещу бюрото, го смаза огромна тежест. Запита се дали краката му оставят следи по мекия килим, като от оловни обувки на тежководолаз.

— Господин Кийтинг, ще ви кажа нещо, което човек не би трябвало никога да изрича, нито да прави — каза Уайнънд. Кийтинг не беше чувал никой да говори с толкова самообладание. Стори му се, че Уайнънд държи юмрук над гласа си и насочва всяка сричка. — Всяка излишна дума, която изрека, ще е обидна, затова ще съм кратък. Ще се оженя за вашата съпруга. Тя заминава утре за Рино. Ето ви договора за „Стоунридж“. Подписал съм го. Към него е приложен чек за двеста и петдесет хиляди долара. Сумата е допълнение към това, което ще получите за работата по договора. Ще съм ви благодарен, ако сега се въздържите от всякакъв коментар. Давам си сметка, че можех да получа съгласието ви и за по-малко, но не искам да разговаряме. Недопустимо е да се пазарим. И така, приемате ли, за да смятаме въпроса за приключен?

Подаде му договора, пресягайки се през бюрото. Кийтинг видя светлосиния правоъгълен чек, прикрепен с кламер в горния ъгъл на листа. Сребристият кламер проблесна, осветен от настолната лампа.

Кийтинг не протегна ръка към хартията. Едва раздвижи челюсти, за да изрече следните думи:

— Не ги искам. Можете да получите съгласието ми без пари.

На лицето на Уайнънд се изписа удивление, почти добронамереност.

— Не ги искате ли? И „Стоунридж“ ли не искате?

— Искам „Стоунридж“! — Кийтинг протегна ръка и сграбчи хартията. — Искам всичко! Защо да се измъквате? Пет пари не давам!

Уайнънд стана. В гласа му прозвуча облекчение и съжаление:

— Правилно, господин Кийтинг. За миг почти успяхте да оправдаете брака си. Нека си остане такъв, какъвто е бил. Лека нощ.

Кийтинг не се прибра у дома. Отиде пеша у Нийл Дюмон, новият му проектант и най-добър приятел. Нийл Дюмон беше висок и слаб, анемичен светски младеж. Раменете му бяха приведени под тежестта на поколения аристократи. Не беше добър проектант, но имаше връзки. Държеше се угоднически към Кийтинг в кантората, а Кийтинг угодничеше пред него след работа.

Дюмон си беше вкъщи. Обадиха се на Гордън Прескът и Винсънт Нолтън и гуляха цяла нощ. Кийтинг не пи много. Плати цялата сметка. Плати повече от необходимото. Искаше да плаща още и още. Даде огромни бакшиши. Постоянно питаше: „Приятели сме… нали сме приятели?… Нали?“ Наблюдаваше чашите, където светлините танцуваха в течността. От време навреме поглеждаше към трите чифта очи. Те бяха замъглени, но доволни. Гледаха го топло и утешително.

 

 

Същата вечер, след като събра и опакова вещите си, Доминик отиде при Стивън Малъри.

Не се беше виждала с Роурк от двадесет месеца. Ходеше при Малъри от време на време. Малъри знаеше, че за нея миговете, прекарани с него, са капитулация в борба, за която тя не иска да говори; знаеше, че не иска да идва, че редките вечери с него са изтръгнати от живота й. Никога не й задаваше въпроси, винаги се радваше да я види. Говореха си спокойно и приятелски, като хора, женени от дълги години. Сякаш той бе притежавал тялото й, вълшебството на това притежание бе отдавна забравено и от него бе останала само непринудена близост. Макар никога да не бе докосвал тялото й, той го бе притежавал дори по-силно, докато ваеше статуята и това ги бе обвързало с неразривно, неповторимо чувство.

Усмихна се, отваряйки й вратата.

— Здравей, Доминик.

— Здравей, Стив. Прекъсвам ли те?

— Не. Влизай.

Ателието му беше в огромно занемарено помещение в стара сграда. Тя веднага забеляза промяната, настъпила от последното й посещение. Стаята излъчваше смях, като дъх, задържан задълго и изпуснат. Имаше мебели, купени на старо, изтъркан персийски килим с ярки цветове, пепелници от нефрит, статуетки от археологически разкопки, всякакви вещи, които си бе харесвал и купувал след внезапната финансова подкрепа на Уайнънд. Стените бяха странно голи над веселия безпорядък. Нямаше никакви картини. В ателието бе закачена една-единствена скица — Храма на Стодард, нарисуван от Хауърд Роурк.

Тя се огледа бавно. Забеляза всеки предмет и разбра защо е там. Той бутна с крак два стола до камината и двамата седнаха край огъня.

Каза й само две думи:

— Клейтън, Охайо.

— Какво прави?

— Нова сграда за универсалния магазин „Джейнър“. Пет етажа. На „Мейн Стрийт“.

— Откога е там?

— От около месец.

Винаги отговаряше първо на този въпрос, щом тя се появи, без да я кара да му го задава. Непринудеността му й спестяваше необходимостта да обяснява или да се преструва. Той никога не коментираше нищо.

— Утре заминавам, Стив.

— За дълго ли?

— За шест седмици. В Рино.

— Радвам се.

— По-добре сега да не ти казвам какво ще направя, като се върна. Няма да ти хареса.

— Ще се постарая да ми хареса — ако искаш да направиш точно това нещо.

— Точно това искам да направя.

Една цепеница догаряше върху купчината въглени в камината. Беше като нашарена на квадратчета и блестеше без пламък, като редица осветени прозорци. Той се пресегна и хвърли нова цепеница върху въглените. Тя прекъсна през средата редицата прозорци и пръсна искри към тухлите, покрити със сажди.

Той заговори за работата си. Тя го слушаше като емигрант, който има възможност за малко да послуша родния си език.

Настъпи мълчание и тя попита:

— Как е той, Стив?

— Както обикновено. Нали знаеш, че не се променя.

Той ритна цепеницата. Няколко въгленчета се посипаха навън и той ги върна обратно. Каза й:

— Често си мисля, че той е единственият сред нас, постигнал безсмъртие. Под това нямам предвид слава, нито че няма да умре един ден. Но той живее в безсмъртие. Мисля, че самият той е въплъщение на това понятие. Знаеш, че хората копнеят да бъдат вечни. Но умират с всеки изминал ден. Като ги срещнеш, те са различни от предишния път. Всеки час убиват частица от себе си. Променят се, отричат се, противоречат си — и наричат това растеж. Накрая не остава нищо, всичко е обрат или измяна. Сякаш никога не е имало нещо значимо, а само поредица от прилагателни, които изникват и избледняват по някаква безлична маса. Как очакват да са вечни, след като не са постигали постоянство дори за миг? Но Хауърд… човек би си помислил, че ще е вечен.

Тя седеше загледана в огъня, създаващ измамното впечатление, че лицето й е оживено. След малко той попита:

— Харесват ли ти нещата, които си купих?

— Харесват ми. Хубаво е, че ги имаш.

— Не съм ти разказал какво ми се случи, откакто се видяхме за последен път. Не е за вярване. Гейл Уайнънд…

— Да, знам.

— Знаеш ли? Как точно Уайнънд… как ме е открил?

— Знам и това. Ще ти кажа като се върна.

— Има безпогрешна преценка. Удивителна за човек като него. Купи най-хубавите ми неща.

— Да, умее да разпознава хубавите неща.

И тогава тя попита направо, без никакви обяснения, но той разбра, че вече не говори за Уайнънд:

— Стив, той пита ли понякога за мен?

— Не.

— Казвал ли си му, че идвам тук?

— Не.

— Заради мен ли, Стив?

— Не. Заради него.

Сигурен беше, че й е казал всичко, което иска да узнае.

Тя стана и каза:

— Да пийнем чай. Покажи ми къде са приборите. Аз ще го приготвя.

 

 

Доминик замина за Рино рано сутринта. Кийтинг още спеше. Тя не го събуди, за да се сбогуват.

Разбра, че е заминала щом отвори очи, още преди да погледне часовника. Усети го по тишината в къщата. Мина му през ум, че е трябвало да й пожелае „Прав ти път“, но нито го каза, нито го чувстваше. В ума му се бе загнездило кратко изречение без подлог: „Няма смисъл“, но то не се отнасяше конкретно нито до него, нито до Доминик. Беше сам и не се налагаше да прави нищо. Остана да лежи по гръб, с безпомощно увиснали ръце. На лицето му бе изписано унижение и объркване. Имаше усещането, че настъпва някакъв край, някакъв вид смърт, но не го свързваше със загубата на Доминик.

Стана и се облече. В банята намери кърпата за ръце, която тя бе използвала и захвърлила. Взе я, притисна я към лицето си и я задържа дълго. Не изпита мъка, а неопределимо вълнение. Не разбираше какво става, само си даде сметка, че я е обичал два пъти — вечерта, когато Тухи се обади по телефона, и в този миг. После разтвори ръка и пусна кърпата на пода, все едно че изтече между пръстите му.

Отиде в кантората и се хвана на работа, както обикновено. Никой не знаеше, че се развежда, а и той нямаше желание да уведомява когото и да било. Нийл Дюмон му намигна и каза:

— Пит, отслабнал си.

Кийтинг сви рамене и му обърна гръб. Този ден му се повдигаше от Дюмон.

Тръгна си рано. Теглеше го неясен инстинкт. Първоначално му напомняше на глад, но постепенно се избистри. Трябваше да се види с Елсуърт Тухи. Трябваше да намери Тухи. Почувства се като оцелял от корабокрушение, който плува към далечна светлина.

Вечерта се довлече до апартамента на Елсуърт Тухи. Влезе и изпита смътно задоволство от самообладанието си, защото Тухи сякаш не забеляза нищо необичайно в изражението му.

— О, здравей, Питър — каза весело Тухи. — Чувството ти за време не е най-точното. Идваш във възможно най-неподходящата вечер. Страшно съм зает. Но не се притеснявай. Та нали приятелите са точно затова, да идват в неудобно време? Сядай, ще ти обърна внимание след минутка.

— Съжалявам, Елсуърт. Налага се.

— Чувствай се като у дома си. Ще ме извиниш за малко, нали?

Кийтинг седна и зачака. Тухи нанасяше на ръка бележки по текст, написан на машина. Подостри един молив. Звукът застърга като трион по нервите на Кийтинг. Наведе се над текста и зашумоля с листовете.

След половин час остави хартиите и се усмихна на Кийтинг.

— Готово. — Кийтинг направи леко движение напред. — Стой — каза Тухи, — трябва да завъртя един телефон.

Набра телефона на Гъс Уеб.

— Здравей, Гъс. Как си, човече, приличаш на подвижна реклама за противозачатъчни? — Кийтинг не беше чувал Тухи да говори с толкова фамилиарен тон, с нюанс на близост, граничеща с неприличност. Чу пронизителния глас на Уеб, който отвърна нещо и се разсмя. От слушалката продължиха да се носят резки звуци, идващи дълбоко отвътре, като прокашляне. Думите не се чуваха, само звучаха невъздържано и дръзко, прекъсвани от пронизителен смях.

Тухи се облегна на стола, заслушан и полуусмихнат.

— Да — произнасяше той от време на време. — Аха… Ти го каза, момче… Съвсем сигурно… — Облегна се още по-назад и качи на бюрото единия си крак, обут в лъсната остра обувка. — Слушай, момче, исках да ти кажа да си внимателен със стария Басет за известно време. Сигурен съм, че харесва работата ти, но засега не го шокирай много. Без грубости, нали? Дръж си затворен големия отвор на лицето… По дяволите, знаеш много добре кой съм, та ти го казвам… Точно така… Това е положението, момче… О, така ли направи? Добре, красавецо… Добре, бай-бай… чакай, Гъс, чу ли вица за англичанката и водопроводчика? — Разказа вица. От слушалката се разнесе пронизителен шум. — Хайде, и внимавай как се държиш и как храносмилаш, красавецо. Лека нощ.

Тухи затвори телефона и каза:

— И така, Питър — протегна се, стана, приближи се до Кийтинг и се изправи пред него, полюшвайки се на малките си крака. Блестящите му очи бяха изпълнени с добронамереност.

— И така, Питър, какво става? Да не би светът да се е срутил под носа ти?

Кийтинг бръкна във вътрешния си джоб и извади жълт изпомачкан чек с неговия подпис, за сумата от десет хиляди долара, платими на Елсуърт М. Тухи. Подаде го на Тухи, но не с жест на дарител, а на просяк.

— Моля те, Елсуърт… ето… вземи го… за благородна кауза… за Симпозиума за социални изследвания… или за каквото решиш… ти знаеш най-добре… за благородна кауза…

Тухи пое чека с върха на пръстите си, като мръсна монета, изкриви глава, свивайки признателно устни и хвърли чека на бюрото.

— Много благородно от твоя страна, Питър. Наистина много щедро. По какъв повод?

— Елсуърт, помниш ли какво ми каза веднъж — че няма значение какви сме или какво правим, стига да помагаме на другите? Че само това има значение? Това е добро дело, нали? И чисто?

— Не съм го казал само веднъж. Казвал съм го милион пъти.

— И наистина е вярно?

— Разбира се, че е вярно. Ако имаш смелостта да го приемеш.

— Ти си ми приятел, нали? Ти си ми единственият приятел. Аз… дори аз не се отнасям приятелски към себе си, за разлика от теб. Приятел си ми, нали, Елсуърт?

— Разбира се. И това за теб е по-ценно от приятелското ти отношение към самия теб — доста особено схващане, но напълно валидно.

— Ти си наясно. Никой друг не е наясно. И ти е приятно с мен.

— Съвсем вярно. Винаги, когато имам време.

— Така ли?

— Чувството ти за хумор, Питър, къде ти е чувството за хумор? Какво ти става? Да не те боли стомахът? Или си разстроен?

— Елсуърт, аз…

— Слушам те.

— Не мога да ти кажа. Дори на теб.

— Ти си страхливец, Питър.

Кийтинг гледаше безпомощно. Гласът звучеше и строго, и благо. Той не знаеше дали да изпита болка, обида или доверие.

— Идваш при мен и ми казваш, че не е важно какво правиш… а после рухваш заради нещо, което си направил. Хайде, бъди мъж и кажи, че няма значение. Кажи, че не си най-важният. Повярвай го. Прояви смелост и забрави своето малко его.

— Не съм важен, Елсуърт. Не съм важен. О, господи, ако можеше всеки да го каже както го казваш ти! Не съм важен. Не искам да съм важен.

— Откъде са парите?

— Продадох Доминик.

— За какво говориш? Пътешествието ли?

— Само че, изглежда съм продал не Доминик, а нещо друго.

— Какво те интересува, ако…

— Тя замина за Рино.

— Какво?

Не разбра причината за острата реакция на Тухи. Толкова беше изморен, че дори не се учуди. Разказа му всичко, което се бе случило. Събитията се бяха развили бързо и нямаше кой знае какво за разказване.

— Какъв си глупак! Не биваше да го допуснеш.

— Какво можех да направя срещу Уайнънд?

— Как е възможно да допуснеш да се ожени за нея!

— Защо не, Елсуърт? По-добре, отколкото…

— Не мислех, че той… но… Дяволите да ме вземат, аз съм по-голям глупак от теб!

— Но за Доминик е по-добре, ако…

— По дяволите твоята Доминик! Говоря за Уайнънд!

— Елсуърт, какво ти става?… Какво те интересува?

— Млъкни! Нека да помисля.

След малко Тухи вдигна рамене, седна до Кийтинг и го прегърна през раменете.

— Съжалявам, Питър. Извинявай. Бях непростимо груб. Реагирах така от изненада. Но знам как се чувстваш. Само че не трябва да го приемаш толкова сериозно. Все едно е. — Говореше автоматично. Мислите му бяха далеч. Кийтинг не забеляза. Слушаше думите. Бяха като извор в пустиня. — Няма значение. Ти си просто човек. Искаш да си само такъв. Мигар някой е по-добър? Кой има право първи да хвърли камък? Всички сме човешки същества. Все едно е.

 

 

— Боже мили! — каза Алва Скарет. — Не е възможно! Доминик Франкън!

— Ще го направи — каза Тухи. — Щом тя се върне.

Скарет се изненада, че Тухи го покани на обяд, но новината, която чу, помете изненадата му с още по-голям и по-болезнен шок.

— Аз държа на Доминик — каза Скарет и отмести чинията си, изгубил апетит. — Винаги много съм я харесвал. Как е възможно да стане госпожа Гейл Уайнънд!

— Същото мисля и аз — каза Тухи.

— Отдавна му казвам, че трябва да се ожени. Полезно е. Създава престиж. Нещо като гаранция за почтеност, от която той определено има нужда. Винаги се движи по много тънък лед. Досега не е имал проблеми. Но точно Доминик!

— Защо според теб тази женитба е неподходяща?

— Ами… ами, не е… По дяволите, знаеш, че не е честно!

— Знам. А ти?

— Та тя е опасна жена.

— Така е. Но това е по-маловажната причина. А по-важната е, че той е опасен мъж.

— Ами… в известен смисъл… да.

— Уважаеми редакторе, разбираш ме много добре. Но има моменти, когато е полезно нещата да бъдат казани ясно. В името на бъдещо… сътрудничество. Ти и аз имаме много общи неща, макар че на теб сякаш не ти се иска да го признаеш. Ние сме две вариации на една и съща тема, ако мога да се изразя така. Или свирим от двата края към една и съща среда, ако предпочиташ твоя литературен стил. Но нашият любим началник е съвсем друга песен. Напълно различен лайтмотив… не мислиш ли, Алва? Нашият любим началник е случайно попаднал в средата между нас двамата. На случайности не може да се разчита. От години си като на тръни, като гледаш господин Гейл Уайнънд, нали? Така че си съвсем наясно за какво говоря. Знаеш също, че и госпожица Доминик Франкън не пее нашата песен. Едва ли ти се иска точно нейното влияние да влезе в живота на нашия началник. Налага ли се да съм още по-ясен?

— Ти си умен мъж, Елсуърт — каза тежко Скарет.

— Това е известно от години.

— Ще говоря с него. Ти по-добре недей — мрази те в червата си, с извинение. Но едва ли ще постигна нещо. Ако е решил, никой не е в състояние да го спре.

— Не очаквам да успееш. Можеш да опиташ, ако искаш, макар че е излишно. Не можем да попречим на тази женитба. Едно от положителните ми качества е, че признавам поражението, когато е очевидно.

— Но защо тогава…

— Защо ти казах тези неща ли? Вместо сензация, Алва. Изпреварваща информация.

— Признателен съм ти, Елсуърт. Наистина.

— Хубаво ще направиш, ако продължиш да си ми признателен. Вестниците на Уайнънд, Алва, не трябва да бъдат отстъпени лесно. В единството е силата. Това е в твой стил.

— Какво искаш да кажеш?

— Само, че ни предстоят трудни времена, приятелю. Затова е по-добре да сме единни.

— Аз съм с теб, Елсуърт. Винаги съм бил с теб.

— Не е точно така, но засега го подминаваме. Важно е само настоящето. И бъдещето. В знак на разбирателство, какво ще кажеш да се отървем от Джими Кърнс при първа възможност?

— Сигурен бях, че отдавна си го намислил! Какъв е проблемът с Джими Кърнс? Умно момче е. Най-добрият театрален критик в града. Умее да мисли. Умът му е като бръснач. Много обещаващ.

— Умее да мисли… самостоятелно. Едва ли имаш нужда от други бръсначи, освен този, който ти е в ръката. Струва ми се, че трябва да се замислиш какво обещава обещанието.

— С кого да го заменя?

— С Джулс Фауглър.

— По дяволите, Елсуърт!

— Защо не?

— Този стар кучи син… Не можем да си го позволим.

— Можеш, стига да искаш. Та той е известно име.

— Но е най-противният стар…

— Добре де, не е задължително да вземеш точно него. Ще говорим друг път. Само разкарай Джими Кърнс.

— Слушай, Елсуърт, нямам фаворити, за мен всички са еднакви. Ще разкарам Джими, щом казваш. Само не разбирам защо е толкова важно и каква е връзката с онова, за което говорихме.

— Не разбираш, но ще разбереш — каза Тухи.

 

 

— Гейл, нали знаеш колко искам да си щастлив. — Същата вечер Алва Скарет отиде в апартамента на Уайнънд и се настани удобно в едно кресло в кабинета му. — Знаеш, че е така. Само това е важно.

Уайнънд се изтегна на канапето и сгъна единия си крак върху коляното на другия. Пушеше и слушаше мълчаливо.

— Познавам Доминик от години — каза Скарет. — Много преди да чуеш за нея. Обичам я. Бих казал, че я обичам бащински. Но трябва да признаеш, че за твоите читатели тя не би била приемлива госпожа Гейл Уайнънд.

Уайнънд мълчеше.

— Твоята съпруга мигновено ще стане публична фигура, Гейл. Обществена собственост. Читателите ти имат право да изискват и да очакват от нея някои неща. Тя е символ, нали разбираш какво искам да кажа. Нещо като английската кралица. Доминик е съвсем неподходяща за тази роля! Да не мислиш, че ще спазва приличие? Тя е най-невъздържаната личност, която познавам. Изключително скандална е. Но най-лошото, Гейл, помисли само — та тя е разведена! А ние бълваме тонове качествена хартия, отстоявайки светостта на семейството и добродетелите на жената! Читателите няма да ти го простят! Какво ще им кажа за твоята съпруга?

— Не е ли е по-добре да приключим този разговор, Алва?

— Да, Гейл — каза послушно Скарет и зачака с горчивина, като човек, който след бурна кавга се опитва да оправи нещата.

— Измислих, Гейл! — извика радостно той. — Сетих се какво да направим. Ще върнем Доминик на работа във вестника и ще й дадем да пише рубрика, но не предишната, а рубрика за семейството. Съвети за дома, за кухнята, за отглеждането на децата и всичко в този дух. Така ще разсеем облаците. Ще покажем каква добра къщовница е въпреки грешките на младостта й. Ще накараме читателките да й простят. Ще направим специално каре: „Рецептите на госпожа Уайнънд.“ Ще прибавим и нейна снимка с карирана рокля, престилка и по-скромна прическа.

— Млъкни, Алва, преди да съм те зашлевил — каза Уайнънд, без да повишава глас.

— Добре, Гейл.

Скарет понечи да се изправи.

— Стой мирно. Не съм свършил.

Скарет зачака послушно.

— Утре сутринта — каза Уайнънд — ще изпратиш инструкция до всички, които работят в нашите вестници. Да прегледат документацията си и да издирят всички снимки на Доминик Франкън, публикувани в някогашната й рубрика. Да унищожат снимките. Ще им кажеш, че отсега нататък споменаване на името й или използване на нейна снимка в който да било от моите вестници ще води до уволнение на целия журналистически екип. Когато дойде време, ще ти кажа да публикуваш във всички наши вестници съобщение за женитбата ми. Няма как да не публикувам такова съобщение. То ще бъде с най-краткия текст, който можеш да измислиш. Няма да има никакви коментари. Никакви разкази. Никакви снимки. Разгласи инструкцията и провери дали са я разбрали. Всеки, който си позволи да я наруши, ще бъде уволнен. Това се отнася и за теб.

— Няма да публикуваме нищо, когато се ожениш за нея, така ли?

— Нищо, Алва.

— За бога! Та това ще е новина! Другите вестници…

— Пет пари не давам за другите вестници.

— Но… защо, Гейл?

— Няма как да разбереш.

 

 

Доминик седеше до прозореца, заслушана в шума на колелата под краката си. Пейзажите на Охайо прелитаха край нея в гаснещата дневна светлина. Главата й беше опряна на облегалката, ръцете й бяха отпуснати от двете страни на седалката. Чувстваше се като част от вагона, понесена от движението му напред, също като рамката на прозореца, като пода и стените на купето. Ъглите губеха очертания в сгъстяващата се тъмнина. В прозореца блестеше вечерна светлина, излъчвана от земята. Потъна в бледия й покой, изпълващ вагона. Не запали лампата, защото щеше да прогони бледата външна светлина.

Пред нея нямаше нито задача, нито цел. Пътуването също нямаше цел. Усещаше движението и металните му шумове. Усещаше отпадналост и празнота. Самоличността й се топеше и изчезваше неусетно, като в безболезнен отлив. Всичко се замъгляваше, с изключение на земята, която светлееше отвън.

Влакът намали скорост и тя видя зад стъклото името „Клейтън“, изписано на избеляла табела под стрехата на гарата. В този миг си даде сметка какво очаква. Разбра защо се е качила точно на този влак, а не на по-бързия, защо е разгледала внимателно разписанието на спирките, въпреки че за нея то беше само списък от нищо не значещи имена. Грабна куфара, палтото и шапката си. Затича. Нямаше време да се облече. Уплаши се, че подът под краката й ще я отнесе далеч. Хукна по тесния коридор на вагона и изтича по стъпалата. Скочи на перона и почувства с голата си шия ледения полъх на зимата. Загледа се в гарата. Влакът потегли зад нея и шумно се отдалечи.

Едва тогава облече палтото и си сложи шапката. Прекоси перона и влезе в чакалнята. Премина по дървения под, полепнал с изсъхнали дъвки и усети вълните тежка топлина от чугунената печка. Излезе на площада зад гарата.

В небето над ниските покриви гаснеше ивица жълта светлина. Забеляза неравната улична настилка и малките къщи, сгушени една в друга. Изсъхнало дърво с преплетени клони, избуяли бурени и изоставен гараж с избита врата. Магазините бяха затворени, само на един ъгъл работеше бакалия с мъждиви ниски прозорци.

Никога не бе стъпвала в това градче, но усети как то я обсебва, как й налага застрашителна интимност. Всяка тъмна форма беше като засмукващ вакуум, като притеглянето на планетите в пространството, което определя и нейната орбита. Опря ръка на един пожарогасител и усети как студът преминава през ръкавицата в кожата й. Това бе езикът на града, който проникваше направо в нея и нито дрехите, нито разумът й бяха в състояние да му попречат. Обхвана я покоят на неизбежното. Налагаше се да действа, да извърши прости, предначертани действия. Попита един минувач:

— Къде е строежът на универсалния магазин „Джейнър“?

Тръгна търпеливо по тъмните улици. Мина край тъжни зимни ливади и порутени веранди, край пусти парцели, в които сред бурените се търкаляха консервни кутии, мина край затворени бакалии и проснато пране, от което се издигаше пара, мина край прозорец без перде и видя мъж по риза, седнал до камината с вестник в ръце. Завиваше по ъглите и пресичаше улиците, усещайки грубата настилка под тънките си подметки. Редките минувачи я оглеждаха, удивени от непознатата елегантна жена. Забеляза погледите им и почувства как я обзема учудване. Искаше й се да им да каже: Мигар не разбирате? Та аз съм по-силно свързана от вас с този град. От време на време спираше и затваряше очи. Трудно поемаше въздух.

Стигна до „Мейн Стрийт“ и забави ход. Уличните лампи светеха, имаше коли, паркирани диагонално до бордюра, имаше киносалон, витрина с розово бельо сред кухненски прибори. Вървеше сковано, гледайки право напред.

Видя ярка светлина, която се отразяваше върху жълтата тухлена стена на стара сграда. По нея личаха покритите със сажди линии на подовете от разрушена съседна къща. Светлината струеше от един изкоп. Веднага разбра, че това е строежът и изпита желание да не е така. Ако работят до късно, и той трябва да е там. Не искаше да го вижда тази вечер. Искаше само да види мястото и строежа. Нямаше сили за нищо повече, искаше й се да го види на следващия ден. Но нямаше как да не продължи. Отиде до рова, изкопан на ъгъл към улицата, без ограда. Долу се разнасяше грохот от дрънкащи железа. Видя стрела на кран и сенки на хора по пресния изкоп, осветен в жълто. Не виждаше дъските, водещи към тротоара, но чу шум от стъпки и видя Роурк, който се изкачваше към улицата. Беше без шапка, с широко разкопчано палто.

Спря и я погледна. Стоя права срещу него, помисли тя. Съвсем просто и нормално е, виждам сивите му очи и оранжевата коса, както винаги. Учуди се, че тръгва към нея някак забързано и стремително, че сграбчва здраво лакътя й и казва:

— По-добре да седнеш.

Тогава тя осъзна, че щеше да рухне, ако не бе хванал лакътя й. Той пое куфара, поведе я през тъмната пресечка и й помогна да седне на стъпалата пред необитаема къща. Облегна се на затворената врата. Той седна до нея. Ръката му стискаше лакътя й, но това не беше ласка, а контрол, наложен от него и над двамата.

След малко отдръпна ръката си и тя разбра, че опасността е отминала. Успя да заговори:

— Това ли е новата ти сграда?

— Да. Пеша ли дойде от гарата?

— Да.

— Дълго си вървяла.

— Така е.

Не се поздравиха и това е нормално, помисли тя. Не беше среща след раздяла, а частица от преживяване, което никога не свършва. Помисли колко странно би било, ако му каже „Здравей“ — човек не поздравява себе си сутринта.

— В колко часа се събуди тази сутрин? — попита тя.

— В седем.

— По това време бях в Ню Йорк. В таксито на път към гарата. Къде закуси?

— В крайпътен ресторант.

— От онези, които работят цяла нощ ли?

— Да. Обслужват шофьорите на камиони.

— Често ли ходиш там?

— Да, когато ми се допие кафе.

— И сядаш на бара, нали? И наоколо хората те гледат?

— Сядам на бара, ако имам време. Наоколо има хора. Не мисля, че ми обръщат особено внимание.

— А после? Тръгваш на работа ли?

— Да.

— Всеки ден ли вървиш пеша? По някоя от тези улици? Покрай всеки прозорец? Така че, ако някой поиска да те докосне и отвори прозореца…

— Хората тук не висят по прозорците.

От високата площадка се виждаше изкопът от другата страна на улицата, пръстта, работниците, стоманените колони, облени от силната светлина. Странно изглежда прясно изкопаната пръст насред улиците и паважа, сякаш дрехата на града е разкъсана и се вижда гола плът, помисли тя.

— Проектирал си две извънградски къщи през последните две години.

— Да. Една в Пенсилвания и една до Бостън.

— Не бяха кой знае какво.

— Не бяха скъпо платени, ако това имаш предвид. Но много интересни за проектиране.

— Колко дълго ще останеш тук?

— Още един месец.

— Защо работиш през нощта?

— Работата трябва да се свърши спешно.

Отсреща кранът се задвижи и издигна във въздуха огромна греда. Тя проследи очите му, наблюдаващи крана и гредата. Знаеше, че той не мисли за тях, но очите му реагираха по инстинкт, с физическа реакция, дължаща се на обвързаността му с всяко действие на строежа.

— Роурк…

До този миг не бяха произнесли имената си. Тя изпита чувствено удоволствие, като от дълго отлагана капитулация — да произнесе името му и той да го чуе.

— Роурк, сякаш пак си в кариерата.

Той се усмихна.

— Така ти се струва. Но не съм.

— С това ли се занимаваш след „Енрайт Хауз“? И след „Корд Билдинг“?

— Не възприемам нещата по такъв начин.

— А по какъв?

— Харесвам работата си. Всяка сграда е като човешко същество. Единствена и неповторима.

Не откъсваше очи от строежа. Не се бе променил. Излъчваше познатото усещане за лекота, за умели движения, действия и мислене. Произнесе изречение без начало и без край:

— … да строиш пететажни сгради до края на живота си…

— Ако трябва. Но не мисля, че ще е така.

— Какво чакаш?

— Не чакам нищо.

Тя затвори очи, но не можа да скрие устните си, изразяващи горчивина, гняв и болка.

— Роурк, ако беше в града, нямаше да дойда при теб.

— Знам.

— Но сега си другаде, далеч, на незнайно място. Трябваше да го видя. Трябваше да видя къде си.

— Кога си тръгваш?

— Значи знаеш, че не съм дошла, за да остана?

— Знам.

— Как разбра?

— Още те е страх от крайпътни ресторанти и прозорци.

— Няма да се върна веднага в Ню Йорк.

— Няма ли?

— Не ме попита нищо, Роурк, освен дали съм дошла пеша от гарата.

— Какво искаш да те попитам?

— Слязох от влака, като видях името на гарата — каза тя глухо. — Нямах намерение да идвам тук. Пътувах за Рино.

— А после?

— Ще се омъжа повторно.

— Познавам ли годеника ти?

— Чувал си за него. Името му е Гейл Уайнънд.

Видя реакцията в очите му. Мина й през ум да се разсмее. Най-после успя да го разтърси, както никога досега. Но не се разсмя. Той се сети за Хенри Камерън, за думите на Камерън: „Нямам отговор за тях, Хауърд. Оставям те ти да се изправиш срещу тях. Ти ще им отговориш. На всички тях, на вестниците на Уайнънд, на онова, което допуска да съществуват вестниците на Уайнънд, и на онова, което стои зад тях.“

— Роурк.

Той не отговори.

— По-лошо от Питър Кийтинг, нали? — попита тя.

— Много по-лошо.

— Искаш ли да ме възпреш?

— Не.

Не я докосна, след като пусна лакътя й, но този досег беше като оказване на бърза помощ. Тя положи ръка върху неговата. Той не отдръпна пръстите си, нито се престори на безразличен. Тя се наведе, без да пуска неговата ръка и без да я вдига от коляното му. Притисна устни към нея. Шапката й падна и той видя русата глава в коленете си, чувствайки как устните й целуват ръката му отново и отново. Пръстите му отвръщаха на нейните, но това бе единственият му отговор.

Тя вдигна глава и разгледа улицата. В далечината светеше прозорец зад плетеница от голи клони. Малките къщи бяха скупчени в мрака, край тесните тротоари растяха дървета.

Тя се наведе, за да вдигне шапката си, опряна с гола длан на стъпалата. Камъкът беше студен, изгладен, леден. Досегът с камъка я утеши. Остана така за миг с длан, притисната към камъка, за да почувства стъпалата, нищо, че по тях бяха минавали безчет крака, да ги почувства, както бе почувствала пожарогасителя.

— Роурк, къде живееш?

— В стая под наем.

— Каква е стаята?

— Най-обикновена.

— Какво има в нея? Какви са стените?

— Има тапети. Избелели са.

— А мебелите?

— Маса, столове, легло.

— Разкажи ми подробно.

— Има дрешник, скрин с чекмеджета, леглото е в ъгъла до прозореца, има голяма маса на другия край…

— До стената ли?

— Не, сложих я напряко в ъгъла, до прозореца — там работя. Има стол, кресло, лампа с абажур и статив за списания, който не използвам. Мисля, че няма друго.

— Няма ли килим? А завеси?

— Мисля, че има нещо на прозореца и някакъв килим. Подът е лакиран, от прекрасно старо дърво.

— Искам да мисля за стаята ти довечера… във влака.

Той седеше, загледан насреща. Каза му:

— Роурк, нека да остана с теб тази нощ.

— Не.

Тя проследи погледа му към машините в изкопа. След малко попита:

— Как получи поръчката за магазина?

— Собственикът видял моите сгради в Ню Йорк и ги харесал.

От изкопа се показа мъж в работни дрехи, взря се в мрака към тях и извика:

— Ти ли си, шефе?

— Да — отвърна Роурк.

— Ще дойдеш ли за минутка?

Роурк пресече и тръгна към него. Тя не чуваше какво си говорят, чу само веселия отговор на Роурк: „Лесно е.“ После двамата слязоха по дъските в изкопа. Мъжът продължи да говори, сочеше и обясняваше. Роурк вдигна поглед към извисената стоманена конструкция. Светлината се разля върху лицето му и тя видя колко съсредоточен е неговият поглед. Не се усмихваше, но изражението му й вдъхна приятно усещане за компетентност, за ясен и действащ разум. Той се наведе, взе една дъска и извади молив от джоба си. Стъпи върху купчина летви и подпря дъската на коляното си. Бързо начерта нещо на дъската, обяснявайки на мъжа, който кимна доволно. Не чуваше думите им, но усети отношението на Роурк към мъжа, към всички други в изкопа. Беше необичайно усещане за преданост и разбирателство, но не в познатия смисъл на тези думи. Той свърши, подаде дъската на мъжа и двамата се разсмяха. След това той се върна и седна на стъпалата до нея.

— Роурк — каза тя, — искам да остана тук с теб през всички години, които ни предстоят.

Той я погледна внимателно и зачака.

— Искам да живея тук. — Гласът й прозвуча като напор върху язовирна стена. — Искам да живея като теб. Няма да се докосна до парите си, ще ги раздам, например на Стив Малъри, ако поискаш, или на някоя от организациите на Тухи, все ми е едно. Ще си вземем къща тук, някоя от тези къщи. Ще се грижа за твоя дом — не се смей, умея да готвя, ще ти пера дрехите, ще лъскам пода. А ти ще се откажеш от архитектурата.

Той не се смееше. Слушаше я с неотклонно внимание.

— Роурк, опитай се да разбереш, моля те, опитай се. Непоносимо ми е да гледам какво ти направиха, какво ще ти направят. Твърде прекрасно е онова, което си ти, твоето изкуство и отношението ти към него. Не можеш да продължиш дълго така. Няма да е задълго. Няма да ти позволят. Предстои ти катастрофа. Такъв ще е краят. Откажи се. Намери си някаква незначителна работа — като в кариерата. Ще живеем тук. Ще имаме малко и няма да даваме нищо от себе си. Ще живеем само заради себе си, в името на онова, което знаем.

Той се разсмя и в смеха му прозвуча странна нотка на уважение към нея, сякаш се опита да сдържи смеха си, но не успя.

— Доминик. — Начинът, по който произнесе името й, я изпълни с вълнение и й даде сили да изслуша следващите му думи: — Иска ми се да ти кажа, че съм се изкушил, поне за миг. Но не е така. — Добави: — Ако бях много жесток, щях да приема. Само за да проверя колко скоро ще ме замолиш отново да строя.

— Да… сигурно…

— Омъжи се за Уайнънд и бъди с него. Ще ти е по-добре в сравнение с това, което се опитваш да си наложиш сега.

— Имаш ли нещо против… да поседим тук още малко… да не говорим повече за това… само да си поговорим, все едно че всичко е наред… да сключим примирие за половин час в годините… Разкажи ми какво си правил във всеки един ден откакто си тук, разкажи ми всичко, което си спомняш…

Заговориха, сякаш терасата на изоставената къща бе самолет, увиснал в пространството, без гледка към земята и небето. Той не поглеждаше към строежа.

След малко си погледна часовника и каза:

— След час има влак в западна посока. Да те изпратя ли до гарата?

— Искаш ли да вървим пеша?

— Добре.

Тя стана. Попита го:

— До… кога, Роурк?

Той насочи ръка към улиците.

— Докато престанеш да мразиш всичко това, докато престанеш да се страхуваш и свикнеш да не му обръщаш внимание.

Отидоха заедно до гарата. Тя се вслушваше в шума на стъпките им по пустите улици. Погледът и се плъзгаше по стените, край които минаваха, като лепкаво докосване. Почувства се добре на това място, хареса й този град и всичко в него.

Минаха край пуст парцел. Вятърът духна стар вестник в краката й и той залепна за нея плътно и настоятелно, като че ли нарочно, като натрапчива котешка ласка. Всичко в този град има право на близост с мен, помисли си тя. Наведе се, вдигна вестника и го сгъна, за да си го вземе.

— Какво правиш? — попита той.

— Нещо да чета във влака — отвърна глупаво.

Той дръпна вестника от ръцете й, смачка го и го захвърли в бурените. Тя замълча. Продължиха към гарата.

Над пустия перон светеше самотна електрическа крушка. Зачакаха. Той се загледа в релсите, където щеше да се появи влакът. Релсите задрънчаха и се затресоха, бялата топка на фара избликна в далечината и застана в небето, сякаш не приближаваше, а само се уголемяваше, нарастваше с бясна скорост. Той не помръдна, нито се обърна към нея. Устремният лъч хвърли сянката му на перона, завъртя я по дъските и я заличи. За миг тя видя издълженото очертание на тялото му в ослепителната светлина. Локомотивът профуча край тях и вагоните затракаха, забавяйки скоростта. Той гледаше движещите се прозорци. Тя не виждаше лицето му, само контура на скулите му.

Влакът спря и той се обърна към нея. Не си стиснаха ръце, не си казаха нищо. Стояха изправени един срещу друг, като военни след команда „мирно“. Тя вдигна куфара си и се качи във влака. След минута влакът потегли.