Айн Ранд
Изворът (39)

IX

Изправена до парапета на яхтата, Доминик усещаше топлите палубни дъски през ниските си сандали. Слънцето галеше голите и крака, вятърът развяваше тънката й бяла рокля. Гледаше Уайнънд, изтегнат на шезлонга пред нея.

Замисли се за промяната, която настъпи отново в него, щом се качиха на яхтата. Наблюдаваше го през всичките месеци на лятното плаване. Веднъж той затича надолу по стълбата към каютите и в паметта й се запечата високият бял силует, устремен, забързан и уверен. Стисна парапета, за да се оттласне, поемайки съзнателно риска дъската да се пречупи. Нямаше нищо общо с корумпиран издател на империя от булевардни вестници. Беше аристократ на яхтата си. Аристократът от представите на младите хора за аристокрацията: бляскав, весел, без никакво чувство за вина.

Не откъсваше очи от него. Отморяващият човек е привлекателен, само ако това не е естественото му състояние; тогава дори отдихът не е безцелен. Замисли се за него. Гейл Уайнънд се славеше с изключителна енергичност. Но сега той излъчваше нещо повече от енергия на амбициозен авантюрист, създал вестникарска империя. Качеството, което се разкриваше пред очите й, изложено под слънцето като отговор на нейните въпроси, беше нещо много по-въздействащо, то беше сила, почерпена от динамиката на вселената.

— Гейл — възкликна тя неволно.

Той отвори очи и я погледна.

— Защо не те записах — каза лениво. — Щеше да се смаеш, ако можеше да чуеш как прозвуча. Но тук ефектът се загуби. Ако имах запис, щях да го пусна в спалнята.

— Ще повторя в спалнята, ако искаш.

— Благодаря ти, обич моя. Обещавам да не пресилвам нещата, да не храня прекалени надежди. Ти не си влюбена в мен. Никога не си ме обичала.

— Защо мислиш така?

— Ако ти обикнеш някой мъж, няма да му се размине с циркаджийска сватба или с брутална вечер в театъра. Ще трябва да премине през истински ад.

— Откъде знаеш, Гейл?

— Защо непрекъснато се вглеждаш в мен, откакто се запознахме? Защото не съм онзи Гейл Уайнънд, за когото си чувала от хорските приказки. Обичам те. А когато човек обича, прави изключения. Ако си влюбена, ще искаш да си сломена и погазена, ще искаш да ти заповядват и да те мачкат, защото за теб това е невъзможно, немислимо в отношенията ти с хората. Това е единственият подарък, голямото изключение, което би предложила на мъжа, когото обичаш. Но няма да ти е лесно.

— Ако е така, ти…

— Аз ставам нежен и смирен — за твоя огромна изненада, — защото съм най-големият негодник на света.

— Не вярвам, Гейл.

— Не вярваш ли? Не съм ли вече предпоследният?

— Вече не.

— Обич моя, всъщност съм точно предпоследният.

— Защо ти се иска да мислиш така?

— Не ми се иска. Но се опитвам да съм честен. Това е единственият ми личен лукс. Не си променяй мнението за мен. Продължавай да мислиш за мен така, както преди да се запознаем.

— Гейл, ти не искаш да е така.

— Какво искам аз, няма значение. Не искам нищо, освен да си моя. Няма нужда да ми отвръщаш. Не трябва да ми отвръщаш. Ако започнеш да се вглеждаш в мен твърде внимателно, ще откриеш неща, които никак няма да ти харесат.

— Какви са те?

— Толкова си красива, Доминик. Бог е допуснал случайността някой да бъде прекрасен и отвън, и отвътре.

— Кои неща няма да ми харесат, Гейл?

— Знаеш ли в какво всъщност си влюбена? В честността. В невъзможното. В чистото, последователното, рационалното, в онова, което има собствен стил, като произведение на изкуството. Такова нещо има само в изкуството. Но ти искаш да е от плът и кръв. Именно в това си влюбена. Но на мен честността никога не ми е била присъща.

— Сигурен ли си, Гейл?

— Мигар забравяш „Банър“?

— Да върви по дяволите „Банър“.

— Добре, „Банър“ да върви по дяволите. Приятно ми е, че го казваш. Но „Банър“ не е най-важното. Не е и толкова важно, че честността никога не ми е била присъща. Важното е, че никога не съм изпитвал нужда да съм честен. Мразя представата за нея. Мразя самонадеяността на тази представа.

— Дуайт Карсън… — каза тя и в гласа й прозвуча нотка на отвращение.

Той се изсмя.

— Да, Дуайт Карсън. Човекът, когото купих. Индивидуалистът, който се зае да прославя тълпата и случайно стана алкохолик. Дължи го на мен. Не е ли по-лошо и от „Банър“? Не обичаш да си спомняш за това, нали?

— Не.

— Но със сигурност си чувала крясъци по този повод. От всички духовни титани, които съм сломил. Струва ми се, че никой не си е дал сметка какво удоволствие изпитвах. Почти плътско удоволствие. Напълно равнодушен съм към плужеци като Елсуърт Тухи или към моя приятел Алва. Склонен съм да не ги закачам. Но щом ми се мерне малко по-качествен човек, не мога да не го сведа до нивото на Тухи. Длъжен съм да го сторя. Почти като сексуален порив.

— Защо?

— Не знам.

— Грешиш за Елсуърт Тухи.

— Може би. Но нали не очакваш от мен да полагам интелектуални усилия, за да разгадая черупката на охлюва?

— Противоречиш си.

— Как?

— Защо не се зае да унищожиш мен?

— Ти си изключението, Доминик. Обичам те. Не можех да не те обичам. Бог трябваше да ти е на помощ, ако беше мъж.

— Гейл… защо?

— Защо съм сторил всичко това ли?

— Защо?

— Заради властта, Доминик. Тя е единственото, което съм жадувал. Да знам, че мога да заставя всекиго да направи… каквото и да е. Всичко, което аз реша. Мъжът, когото не успея да пречупя, ще ме унищожи. В продължение на много години се опитвам да установя на каква сигурност мога да разчитам. Казват, че нямам чувство за чест, че съм пропуснал нещо в живота. Всъщност не съм пропуснал кой знае какво, нали? Онова, което съм пропуснал… не съществува.

Говореше както обикновено, но изведнъж забеляза, че тя го слуша с изострено внимание, сякаш за да различи шепот, от който човек не бива да пропусне нито сричка.

— Какво има, Доминик? За какво мислиш?

— Слушам те, Гейл.

Тя не каза, че се вслушва в думите му, за да открие какво стои зад тях. Изведнъж го проумя и то й прозвуча като фраза, добавена към всяко негово изречение, макар че той не си даваше сметка какво й признава.

— Най-лошото у нечестните хора е тяхната представа за честността — каза той. — Познавам една жена, която си сменя възгледите през три дни. Но когато й казах, че честността не е нейно качество, тя се ядоса и ми отвърна, че нейната представа за честност е различна от моята. За нея това означава, че никога не е откраднала пари. Тя е от хората, за които аз не съм заплаха. Не мразя тази жена. Мразя нереалистичния възглед, който ти толкова страстно обичаш, Доминик.

— Наистина ли го мразиш?

— Много ми беше забавно, докато се опитвах да го докажа.

Тя отиде при него и седна на палубата до шезлонга. Дъските бяха гладки и горещи под голите й крака. Той се зачуди защо погледът й е толкова внимателен. Намръщи се. Тя осъзна, че в очите й е останала следа от онова, което бе проумяла и отклони поглед от него.

— Гейл, защо ми казваш тези неща? Ти не искаш да мисля така за теб.

— Не. Не искам. Защо ти ги казвам сега ли? Искаш ли да чуеш истината? Защото съм длъжен да ти ги кажа. Защото искам да съм честен с теб. Само с теб и със себе си. Но не бих събрал смелост да ти ги кажа другаде — вкъщи или на сушата. Мога да ти ги кажа само тук… защото тук сякаш не звучат съвсем реално. Нали?

— Така е.

— Изглежда съм се надявал, че тук ще ги приемеш, но ще продължиш да мислиш за мен по същия начин, както мислеше, произнасяйки името ми преди малко.

Тя опря глава на шезлонга, притисна лице в коленете му и отпусна ръка с леко свити пръсти върху излъсканите дъски на палубата. Не искаше да показва, че е разбрала истинското значение на онова, което й бе разказал за себе си.

 

 

Една есенна вечер двамата стояха до парапета в градината на покрива, загледани в града. Дългите вертикални линии от светещи прозорци бяха като струи, извиращи от черното небе и изтичащи надолу в отделни капки към огромното огнено езеро.

— Ето ги, Доминик, великолепните сгради. Небостъргачите. Помниш ли? Те бяха първата връзка между нас. И двамата сме влюбени в тях, и ти, и аз.

Мина й през ум, че той си присвоява правото да изрече тези думи и че тя би трябвало да възнегодува. Но не чувстваше негодувание.

— Да, Гейл. Влюбена съм в тях.

Загледа се във вертикалните светлинни линии на „Корд Билдинг“ и вдигна пръсти от парапета, за да докосне въображаемото място на сградата в далечното небе. Сградата не й отвърна с упрек.

— Харесва ми гледката на човек, застанал долу до небостъргача — каза той. — Така човекът се смалява като мравка — нали това е подходящото за случая клише? Проклети глупци! Та нали човекът е издигнал тази невероятна маса от камък и стомана. Изправен до нея, той не се смалява, напротив, става по-внушителен и от сградата. Тя разкрива пред света истинските му измерения. Ние, Доминик, обичаме в тези сгради творческата сила, героичното у човека.

— Обичаш ли героичното у човека, Гейл?

— Обичам да мисля за това. Но не вярвам в него.

Тя се облегна на парапета и се взря в далечните зелени светлини, подредени в дълга права линия отдолу. Каза:

— Искам да те разбера.

— Мислех, че съм съвсем ясен. Никога не съм крил нещо от теб.

Той наблюдаваше електрическите реклами, проблясващи ритмично над тъмната река. Посочи смътна светлина, синееща далеч на юг.

— Там е „Банър Билдинг“. Виждаш ли я? Синята светлина. Направил съм толкова много неща, с изключение на едно, най-важното. В Ню Йорк няма „Уайнънд Билдинг“. Някой ден ще построя нова сграда за „Банър“. Ще бъде най-внушителната в града и ще носи моето име. Започнах живота си в мизерна дупка, а вестникът се казваше „Газет“. Бях подставено лице на шепа негодници. Но още тогава реших, че един ден ще се издигне „Уайнънд Билдинг“. През всичките години оттогава непрестанно мисля за това.

— Защо не си я построил?

— Не бях готов.

— Защо?

— Все още не съм готов. Не знам защо. Знам само, че за мен това е много важно. Завършен символ. Чакам подходящия момент.

Обърна се на запад и посочи ивица смътни пръснати светлини.

— Там съм се родил. Хелс Кичин. — Тя се вслуша внимателно. Рядко й бе говорил за произхода си. — Бях шестнадесетгодишен. Качих се на покрива, за да разгледам града, като тази вечер. Тогава реших какъв ще стана.

Гласът му се превърна в линия, която подчертава мига и казва: внимавай, това е важно. Тя не го гледаше, но помисли, че е чакал този миг, че ще й даде отговора, ключа към себе си. Преди години, мислейки за Гейл Уайнънд, тя се питаше как се отнася към живота, към работата си. Допускаше самохвалство и тайно чувство на срам, или наглост, парадираща със собствената си вина. Погледна го. Вдигнал глава, с поглед към небето пред него, той нямаше нищо общо с тази представа. Излъчването му беше съвсем различно: излъчваше смелост.

Тя си даде сметка, че това е ключ, но с него загадката става още по-сложна. Въпреки това дълбоко в себе си разбра как да употреби ключа и заговори:

— Гейл, уволни Елсуърт Тухи.

Той я погледна озадачено.

— Защо?

— Гейл, чуй ме. — В гласа й прозвуча небивала настойчивост. — Никога не съм се опитвала да преча на Тухи. Дори му помагах. Мислех, че той е онова, което светът заслужава. Не съм се опитвала да спася от него нищо… и никого. Но не допусках, че ще се опитам да спася от него „Банър“ — а той и „Банър“ толкова си приличат.

— Какво говориш?

— Гейл, когато се омъжих за теб, не знаех, че един ден ще ти стана толкова предана. Тази преданост е в разрез с всичко, което съм правила досега, и то до степен, която ми е трудно да ти опиша — за мен това е катастрофа, преломен момент. Не ме питай защо. Ще са ми нужни години, за да разбера. Знам само, че ти я дължа. Уволни Елсуърт Тухи. Изхвърли го, преди да е станало твърде късно. Съсипал си мнозина далеч не толкова опасни и покварени мъже. Уволни Тухи, заеми се с него и не се отказвай, преди да го унищожиш докрай.

— Защо? Защо се сети за него точно сега?

— Защото знам към какво се стреми.

— Към какво се стреми?

— Да получи контрол над вестниците на Уайнънд.

Той се разсмя високо. В смеха му нямаше нито подигравка, нито възмущение. Засмя се като на глупав виц.

— Гейл… — каза тя безпомощно.

— За бога, Доминик! Та аз винаги съм зачитал твоето мнение.

— Но Тухи никога не ти е бил ясен.

— Пет пари не давам. Как си представяш да се разправя с Елсуърт Тухи? Как си представяш танк да подгони дървеница? Защо да уволнявам Елси? Той е от онези, които ми носят пари. Читателите харесват неговите глупости. Не уволнявам хора като него. Върши работа на мухоловка.

— Именно тук е опасността. Част от нея.

— Че има последователи ли? Плащал съм и на по-успешни писачи на сладникав боклук. Но ако се наложи да ги уволня, за тях настъпва краят. Славата им секва до вратата на „Банър“. А „Банър“ продължава напред.

— Не става въпрос за неговата слава. А за особената й същност. Не можеш да водиш битка с него, използвайки неговите средства. Та ти си само танк — а танкът е чисто и безхитростно оръжие. Танкът е честно оръжие, което е първо в боя, покосява всичко или поема всеки контраудар. А Тухи е отровен газ. От онези, които разяждат дробовете. Мисля, че наистина има някаква тайна, която се крие в сърцето на злото и той я владее. Не знам каква е. Но знам как я използва и към какво се стреми.

— Към контрол над вестниците на Уайнънд ли?

— Да, контрол над вестниците на Уайнънд — едно от средствата към целта.

— Каква цел?

— Контрол над целия свят.

Той попита търпеливо, но възмутено:

— Какво значи това, Доминик? Що за шега, какво искаш да кажеш?

— Говоря сериозно, Гейл. Страшно сериозно.

— Контролът над света, мила моя, принадлежи на мъже като мен. Подобните на Тухи дори не умеят да сънуват за него.

— Ще се опитам да обясня. Много е трудно. Най-трудно за обяснение е ослепително очевидното, което всеки е решил да не вижда. Но ако решиш да ме изслушаш…

— Няма да те изслушам. Извинявай, но ми се вижда смешно да обсъждам Елсуърт Тухи като заплаха за мен. Обидно би било да обсъждам сериозно такава възможност.

— Гейл, аз…

— Не. Скъпа, струва ми се, че не знаеш много неща за „Банър“. И аз не искам да ги знаеш. Не искам да имаш нищо общо с него. Забрави го. Остави „Банър“ на мен.

— Това ли е желанието ти, Гейл?

— Това е ултиматум.

— Добре.

— Забрави го. Не развивай страхови комплекси от хора като Елсуърт Тухи. Не ти е присъщо.

— Добре, Гейл. Да влезем вътре. Студено е, а ти си без горна дреха.

Той се усмихна едва забележимо — дотогава не бе проявявала такива грижи към него. Хвана ръката й и целуна дланта, притискайки я в лицето си.

 

 

През следващите седмици, когато оставаха сами, почти не разговаряха. Никога не говореха един за друг. Но в мълчанието им нямаше неприязън. Мълчаха като двама души, между които разбирателството е твърде крехко, за да се затваря в думи. Седяха заедно по цели вечери, без да си продумат, доволни да усещат взаимно присъствието си. Внезапно се споглеждаха и се усмихваха. Усмивките им бяха като стискане на ръце.

Една вечер тя усети, че ще й заговори. Седеше до тоалетката си. Той влезе и се облегна на стената до нея. Погледна ръцете й и голите й рамене. Но тя имаше чувството, че той не я вижда, че е вгледан в нещо по-важно от физическата й красота, по-важно от любовта му към нея. Вгледан бе в себе си и на това се дължеше неотразимата му сила.

„Дишам заради себе си, за да зареждам тялото си, за да съм жив… Давах ти не някаква саможертва или състрадание, а егото си и нуждата си от теб…“ Тя чуваше думите на Роурк, гласа на Роурк, който говореше от името на Гейл Уайнънд. Нямаше усещането, че изменя на Роурк, като изразява с неговите любовни думи любовта на друг мъж.

— Гейл — каза тя кротко, — някой ден ще те помоля да ми простиш, че се омъжих за теб.

Той бавно поклати глава и се усмихна. Тя каза:

— Исках да си за мен верига, която ме оковава към света. Но ти се превърна в моя защита от света. Така бракът ми стана нечестен.

— Не. Казах ти, че ще приема всяка избрана от теб причина.

— Но ти промени моя свят. Или може би го промених аз? Не знам. Причинихме си нещо странно един на друг. Дадох ти онова, от което исках да се отърся. Неповторимото усещане за жизненост, което очаквах, че нашият брак ще унищожи в мен. Усещането за живота като извисяване. А ти… ти направи всичко, което бих направила и аз. Знаеш ли колко си приличаме?

— Знаех го от самото начало.

— Но изглеждаше невъзможно. Гейл, сега искам да остана с теб… по друга причина. За да чакам отговор. Мисля, че когато проумея какъв си ти, ще разбера себе си. Отговор има. Общото между нас има име. Не го знам, но знам, че е много важно.

— Сигурно. Би трябвало да ми се иска да го узная. Но не ми се иска. Сега ми е все едно. Дори не бих могъл да изпитам страх.

Тя го погледна и каза много тихо:

— А аз се страхувам, Гейл.

— От какво, обич моя?

— От това, което ти причинявам.

— Защо?

— Не те обичам, Гейл.

— Дори и това няма значение за мен.

Тя сведе глава. Той наведе очи към косата й — блед шлем от сияен метал.

— Доминик.

Тя вдигна послушно лицето си към него.

— Обичам те, Доминик. Толкова много те обичам, че за мен нищо няма значение — дори и ти. Можеш ли да ме разбереш? Важна е само моята любов, няма значение дали й отвръщаш. Без значение е равнодушието ти. Не съм взел кой знае какво от живота. Не съм искал кой знае какво. Всъщност не съм искал нищо. Не съм пожелавал цялостно и всеобхватно, с желание, което прераства в ултиматум, в „да“ или „не“, така че „не“-то да означава край на съществуването. Но ти за мен си точно това. И когато човек стигне до това състояние, вече не е важен обектът, а желанието. Не ти, а аз. Способността да желая по такъв начин. Единствено това желание си заслужава да се изживее и да бъде щадено. Не съм изживявал подобно нещо досега. Доминик, не знаех как да произнеса думата „мое“. Така, както я казвам за теб. Моя. Усещане за живота като извисяване, нали? Това бяха твои думи. Ти си наясно. Не се страхувам. Обичам те, Доминик, обичам те. Сега ми позволяваш да ти го кажа. Обичам те.

Тя протегна ръка и откачи телеграмата от огледалото. Смачка я. Пръстите й бавно се свиха, притискайки хартията към дланта. Той се заслуша в шумоленето на хартията. Тя се наведе, разтвори ръка над кошчето и пусна хартията. За миг ръката й остана неподвижна, с разтворени надолу пръсти.