Айн Ранд
Изворът (7)

VII

Бюлетинът на Американската гилдия на архитектите публикува в раздел „Разни“ кратко съобщение за пенсионирането на Хенри Камерън. Неговите постижения в архитектурата бяха изброени в шест реда, а имената на двете му най-хубави сгради бяха изписани с грешки.

Питър Кийтинг влезе в кабинета на Франкън и прекъсна изискания му пазарлък с търговец на антики за кутийка за емфие, принадлежала на Мадам Помпадур. На Франкън му се наложи да плати девет долара и двадесет и пет цента повече, отколкото възнамеряваше. След като търговецът си тръгна, той сопнато попита Кийтинг:

— Е, какво има, Питър?

Кийтинг хвърли бюлетина върху бюрото на Франкън и с нокътя на палеца си подчерта параграфа за Камерън.

— Искам да взема на работа този човек — каза Кийтинг.

— Кой?

— Хауърд Роурк.

— Кой, по дяволите, е този Хауърд Роурк?

— Казвал съм ти за него. Проектантът на Камерън.

— Да, сигурно си ми казвал. Ами иди и го наеми.

— Даваш ли ми пълна свобода за условията, при които да го наема?

— Какво става, по дяволите? Проблем ли е наемането на още един чертожник? Между другото, точно за това ли реши да ме прекъснеш?

— Може да се окаже трудно. Искам да го взема преди да реши да отиде при някой друг.

— Така ли? Може да е трудно ли? Да не би да смяташ да го молиш дойде тук, след като е работил при Камерън? Не е блестяща препоръка за млад човек.

— Хайде, Гай. Наистина ли не е блестяща препоръка?

— Е, ами… от структурна, но не и от естетична гледна точка, Камерън наистина дава солидна основа… Разбира се, на времето Камерън беше много добър в професията. Всъщност, някога самият аз бях един от неговите най-добри чертожници, това беше много отдавна. Могат да се кажат хубави неща за стария Камерън. Хайде, иди и го вземи, твоя Роурк, ако смяташ, че имаш нужда от него.

— Не че толкова се нуждая от него. Но той ми е стар приятел, а сега е без работа. Мисля, че мога да му помогна.

— Добре, направи каквото искаш. Само не ме занимавай повече… Питър, нали не си виждал по-красива кутийка за емфие?

Вечерта, без да му се обади предварително, Кийтинг се изкачи до стаята на Роурк, почука нервно на вратата и влезе весело. Роурк седеше на перваза на прозореца и пушеше.

— Минавах оттук — каза Кийтинг, — и тъй като нямам какво да правя тази вечер, се сетих, че живееш наблизо, Хауърд, и реших да се отбия да ти кажа здрасти, нали не съм те виждал отдавна.

— Знам защо си дошъл — каза Роурк. — Съгласен съм. Колко?

— Какво имаш предвид, Хауърд?

— Знаеш какво имам предвид.

— Шестдесет и пет на седмица — изстреля Кийтинг. Беше подготвил сложен подход, но най-неочаквано се оказа, че няма нужда от никакъв подход. — Шестдесет и пет за начало. Ако смяташ, че не е достатъчно, бих могъл…

— Шестдесет и пет е добре.

— Ти… ще дойдеш ли при нас, Хауърд?

— Кога искаш да започна?

— Ами… възможно най-скоро! В понеделник става ли?

— Добре.

— Благодаря ти, Хауърд!

— При едно условие — каза Роурк. — Няма да проектирам нищо. Абсолютно нищо. Никакви детайли. Никакви небостъргачи в стил Луи XV. Дръж ме далеч от естетиката, ако искаш да работя при теб. Сложи ме в инженерния отдел. Пращай ме да инспектирам строежите. Е, още ли искаш да работя при теб?

— Разбира се. Както кажеш. Ще видиш, че работата ще ти хареса. Ще ти хареса и Франкън. Самият той навремето е работил при Камерън.

— Едва ли се гордее с това.

— Ами…

— Не. Не се тревожи. Няма да му го кажа в лицето. Няма да казвам нищо на никого. Това ли искаше да чуеш?

— Не се тревожа, дори не съм помислил такова нещо.

— Значи се споразумяхме. Лека нощ. До понеделник.

— Добре… но аз не бързам особено, всъщност дойдох да те видя, и…

— Какво, Питър? Проблем ли има?

— Не… аз…

— Искаш да разбереш защо го правя ли? — Роурк се усмихна. В усмивката му нямаше нито раздразнение, нито интерес. — Така ли? Ще ти кажа, след като искаш да знаеш. За мен е без значение къде ще постъпя на работа. В целия град няма архитект, за когото искам да работя. Но все някъде трябва да работя, така че може и при твоя Франкън — стига ти да се съгласиш с това, което искам. Продавам себе си и ще играя по правилата… засега.

— Но, Хауърд, не приемай нещата така. При нас за теб няма да има ограничения, след като свикнеш с работата. Но пък ще видиш какво значи истинска кантора. След кочината на Камерън…

— Няма да говорим за това, Питър, нито дума повече.

— Не съм искал да критикувам или… нямах предвид такова нещо. — Чудеше се какво да каже, чувстваше се неловко. Беше постигнал своето, но победата му беше безсмислена. И все пак беше победа. Поиска му се да изпита добро чувство към Роурк.

— Хауърд, хайде да излезем и да пийнем по нещо, да отпразнуваме случая.

— Съжалявам, Питър. Това не влиза в уговорката.

Идвайки насам, Кийтинг се бе подготвил да действа максимално внимателно и тактично; постигна резултат, какъвто не очакваше да постигне; усети, че не бива да рискува, че не бива повече да говори, че трябва да си тръгне. Но подтикван от нещо необяснимо, отвъд всякакви разумни съображения, изрече нехайно:

— Не можеш ли поне веднъж в живота си да се държиш човешки?

— Моля?

— Човешки! Просто. Естествено.

— Но аз се държа точно така.

— Не можеш ли поне веднъж да се отпуснеш?

Роурк се усмихна — седеше на перваза на прозореца, облегнат на стената, дългите му крака бяха отпуснати, пръстите му отпуснато държаха цигарата.

— Не това имах предвид! — каза Кийтинг. — Защо да не излезем да пийнем заедно?

— А защо да излизаме?

— Винаги ли трябва да има причина? Винаги ли си толкова ужасно сериозен? Не ти ли се случва да действаш просто ей така, без причина, както всички други хора? Изглеждаш толкова сериозен, като възрастен човек. Около теб всичко е важно, всичко е някак внушително, значимо, всеки миг, дори когато мълчиш. Не можеш ли да се държиш приятно — и не толкова сериозно?

— Не.

— Не се ли изморяваш от героичността си?

— Какво ми е героичното?

— Нищо. Всичко. Не знам. Не това, което правиш, а усещането, което вдъхваш на околните.

— Какво е то?

— Нещо особено. Напрежение. Когато съм с теб, сякаш винаги трябва да избирам. Между теб и всичко останало. Не искам да правя такъв избор. Не искам да съм различен от другите, искам да съм като всички хора. Има толкова прости и приятни неща на света. Не всичко е битка и себеотричане. Но при теб е така.

— От какво съм се отрекъл?

— О, ти никога не ще се отречеш от нищо! Просто минаваш през трупове, за да постигнеш целта си. Но си се отрекъл от всичко онова, което никога не ще пожелаеш.

— Не можеш да искаш и двете неща.

— Кои две неща?

— Слушай, Питър. Никога не съм ти разказвал такива неща за себе си. Какво те кара да мислиш така? Никога не съм те карал да избираш между мен и каквото и да било друго. Защо мислиш, че трябва да избираш? Защо се чувстваш неловко, след като смяташ — след като си уверен, че аз греша?

— Не знам. Не знам какво имаш предвид. — И внезапно го попита: — Хауърд, защо ме мразиш?

— Не те мразя.

— Точно затова става дума! Защо поне не ме мразиш?

— А защо да те мразя?

— Просто за да проявиш някакво отношение към мен. Знам, че не ме харесваш. Не харесваш никого. Би било по-добре да признаеш съществуването на хората, като ги мразиш.

— Аз не съм добър, Питър.

Кийтинг се зачуди какво да му отговори. Роурк каза:

— Иди си вкъщи, Питър. Получи каквото искаше. Остави нещата такива, каквито са. Ще се видим в понеделник.

 

 

Роурк седеше край масата в чертожната зала на „Франкън&Хайер“ с молив в ръка. Над лицето му се спускаше кичур оранжева коса. Задължителният перленосив комбинезон му стоеше като затворническа униформа.

Наложи си да свиква с новата работа. Чертаеше с чисти линии стоманени греди и се опитваше да не мисли каква сграда ще носят гредите. Понякога му беше трудно. Между него и плана на сградата, върху който работеше, заставаше планът на сградата такава, каквато трябваше да бъде. Представяше си как я проектира, как променя линиите, които чертае, как ги насочва, за да създаде нещо прекрасно. Трябваше да задуши тези мисли. Трябваше да убие видението. Трябваше да се подчинява и да чертае, следвайки указанията. Това му причиняваше такава болка, че гневно свиваше рамене. Казваше си: толкова ли е трудно? — трябва да свикнеш.

Но болката оставаше — както и безсилното удивление. Онова, което си представяше, беше много по-истинско от хартията, кантората и поръчките. За него беше непонятно защо другите не си дават сметка как стоят нещата и защо са толкова равнодушни. Гледаше хартията пред себе си. Чудеше се как може да съществува и да се налага подобна некадърност. Не можеше да го проумее. А действителността, в която беше възможно всичко това, за него не беше съвсем реална.

Но знаеше, че няма да е задълго така; трябваше да чака; можеше само да чака; нямаше значение какво изпитва; просто трябваше да чака.

— Господин Роурк, готов ли сте със стоманеното скеле за готическия купол на сградата на Американската радиоразпръсквателна корпорация?

Нямаше приятели в чертожната зала. Присъстваше като мебел — полезен, безличен и мълчалив. Единствен началникът на инженерния отдел, където постъпи Роурк, каза на Кийтинг, след като изминаха първите две седмици.

— По-умен си, отколкото предполагах, Кийтинг. Благодаря ти.

— За какво? — попита Кийтинг.

— За нещо, което със сигурност не си направил умишлено — каза началникът на отдела.

Веднъж Кийтинг спря до масата на Роурк и му каза тихо:

— Ще се отбиеш ли в кабинета ми, като свършиш довечера, Хауърд? Не е нещо важно.

Роурк дойде и Кийтинг започна:

— Как ти се струва тук, Хауърд? Ако искаш нещо, само ми кажи, и аз ще…

Роурк го прекъсна:

— Защо ме извика?

Кийтинг извади няколко скици от едно чекмедже и му ги показа:

— Знам, че са направени съвсем както трябва, но ти как ги намираш?

Роурк погледна скиците. Понечи да ги хвърли в лицето на Кийтинг и да напусне, но го възпря една мисъл: мисълта, че това е сграда и той трябва да я спаси, така, както човек не би подминал давещ се, а веднага би скочил да го спаси.

Зае се със скиците. Работеше с часове, понякога по цяла нощ, а Кийтинг седеше и гледаше. Роурк забравяше за присъствието на Кийтинг. Пред очите му беше само сградата и предоставеният му шанс да й придаде форма. Знаеше, че тази форма ще бъде променена, съсипана, изопачена. И все пак в плана ще остане някакъв ред и разум. Ще стане по-добра сграда, отколкото ако бе отказал.

Понякога Кийтинг носеше на Роурк скица на по-проста, по-изчистена, по-неподправена сграда. Тогава казваше:

— Не е зле, Питър. Ставаш по-добър.

И Кийтинг усещаше странна лека тръпка, чувстваше в себе си нещо тихо, неприкосновено и скъпоценно. Това беше усещане, което не успяваха да пробудят у него с комплиментите си нито Гай Франкън, нито клиентите, нито който и да било друг. А после го забравяше и изпитваше голямо удоволствие; когато богата дама промълви над чаша чай:

— Вие сте бъдещият архитект на Америка, господин Кийтинг. — Нищо, че никога не бе виждала негови сгради.

Откри как да компенсира зависимостта си от Роурк. Влизаше в чертожната зала сутрин, хвърляше нещо за чертане на масата на Роурк и казваше:

— Хауърд, моля те, изпълни го, и то бързо.

Към обед пращаше при Роурк някое момче, което казваше на висок глас:

— Г-н Кийтинг иска да се явите веднага в кабинета му.

Друг път излизаше от кабинета си, тръгваше към Роурк и казваше така, че да чуят всички в залата:

— Къде по дяволите са онези планове за водопроводите на Дванадесета улица? Хауърд, би ли ги потърсил в папките?

Отначало се опасяваше от реакцията на Роурк. Но като видя, че няма никаква реакция, а само мълчаливо послушание, се освободи от всички задръжки. Изпитваше почти плътско удоволствие да дава нареждания на Роурк; но пасивната услужливост на Роурк събуждаше у него ярост и негодувание. Продължаваше по същия начин и знаеше, че го прави само защото Роурк не се гневи. Всеки път изпитваше отчаяно желание да го накара да избухне. Но той не избухваше.

Роурк се чувстваше добре в дните, когато го пращаха да инспектира строежите. Движеше се по стоманените скелета по-леко, отколкото по тротоарите. Работниците наблюдаваха с любопитство как ходи по тесните дъски и по гредите, висящи над празно пространство, с умение, равно на умението на най-добрите сред тях.

 

 

Беше мартенски ден. Небето беше бледозелено, докоснато от първия полъх на пролетта. В Сентръл Парк, на 150 метра по-надолу, земята имитираше небето, оцветена в нюанс на кафяво, което обещава да стане зелено. Езерата проблясваха като парчета счупено стъкло под паяжината на голите клони. Роурк вървеше по скелето на бъдещ гигантски хотел. Спря при един електротехник и се загледа в работата му.

Той усърдно огъваше тръби около някаква греда. Задачата му изискваше часове напрежение и търпение, а мястото беше претоварено, противно на всякакви изчисления. Пъхнал ръце в джобовете, Роурк наблюдаваше бавната и трудна работа на човека.

Електротехникът вдигна глава и рязко се обърна към него. Имаше голяма глава, лицето му беше очарователно грозно — не беше старо, нито отпуснато, а прорязано от дълбоки бръчки, с широки челюсти, увиснали като на булдог. Имаше изумителни очи — широки, кръгли и сини като порцелан.

— Е? — попита ядосано работникът, — какво искаш, Рижко?

— Губиш си времето — каза Роурк.

— Наистина ли?

— Да.

— Не ми го казвай!

— Ще ти трябват часове, за да извиеш тръбите около тази греда.

— Да не би да знаеш как да стане по-добре?

— Определено.

— Разкарай се, момко. Нямаме нужда от многознайници.

— Пробий дупка в гредата и прекарай тръбите през нея.

— Какво?

— Пробий гредата.

— Дяволите да ме вземат, ако го направя!

— Няма да те вземат.

— Не се прави така.

— Правил съм го точно така.

— Ти ли?

— Така се прави навсякъде.

— Тук не се прави така. Не и от мен.

— Тогава ще го направя вместо теб.

Мъжът кресна:

— Колко забавно! Да не би кабинетните момчета да са се научили на мъжка работа?

— Дай ми горелката.

— Внимавай, момче! Ще ти изгори хубавите розови пръстчета!

Роурк надяна ръкавиците и маската на мъжа, взе ацетиленовата горелка, коленичи и насочи тънка струя син пламък в средата на гредата. Мъжът стоеше, загледан в него. Роурк насочваше наситената, съскаща огнена струя с твърда ръка, леко потрепваща от силата й, но я поддържаше право в целта. Нямаше никакво усилие в позата му, напрегната бе само в ръката му. Синият огън, изяждащ бавно метала, сякаш излизаше не от пламъка, а от ръката, която го държеше.

Свърши, изключи горелката и се изправи.

— Исусе! — възкликна електротехникът. — Та ти умееш да работиш с горелка!

— Така излиза, нали? — Махна ръкавиците и маската и ги върна на мъжа. — Можеш да го правиш по този начин. Кажи на шефа си, че аз съм наредил.

Електротехникът се взираше благоговейно в дупката, пробита майсторски в гредата. Промърмори:

— Къде си се научил да работиш така, Рижко?

Роурк се усмихна бавно и с весела усмивка прие тези думи като признание за победата си.

— Работил съм като електротехник, водопроводчик, занитвач и много други неща.

— Освен това си ходил и на училище?

— Да, в известен смисъл.

— И ще ставаш архитект?

— Да.

— Ще бъдеш първият, който знае нещо повече от хубави картинки и партита с чай. Да знаеш само какви отличници ни пращат от кантората.

— Ако се опитваш да се извиниш, няма защо. И аз не ги харесвам. Връщай се при тръбите. До скоро.

— До скоро, Рижко.

Следващия път, когато Роурк се появи на строежа, синеокият електротехник му помаха отдалеч, повика го и му поиска съвет, от който всъщност нямаше нужда; каза, че името му е Майк и че Роурк му е липсвал. При следващото посещение дневната смяна тъкмо приключваше. Майк изчака отвън, докато Роурк свърши инспекцията.

— Какво ще кажеш за една бира, Рижко? — предложи той, когато Роурк излезе.

— Разбира се — каза Роурк, — благодаря.

Седнаха на една ъглова маса в нелегален приземен бар и си поръчаха бира. Майк разказа любимата си история как паднал от петия етаж, защото скелето се счупило под него, строшил си три ребра, но оцелял, за да разказва случката, а Роурк разказа за работата си в строителството. Истинското име на Майк беше Шон Завиър Донигън, но всички отдавна го бяха забравили. Притежаваше комплект инструменти и стар Форд. Единствената цел в живота му бе да пътува из страната, от един голям строеж на друг. За Майк не бяха важни хората, важно беше какво умеят. Той благоговееше пред всички видове умения. Страстно обичаше работата си и проявяваше търпимост единствено към хора, изцяло отдадени на работата си. Беше майстор в своята област и изпитваше симпатия само към себеподобните. Неговият възглед за света беше прост: хората се деляха на способни и некадърни; вторите не го интересуваха. Обичаше сградите, но презираше архитектите.

— Имаше един човек, Рижко — каза той разпалено на петата бира, — но ти си твърде млад, за да си чувал за него. Той беше единственият, който знаеше да строи. Работех за него, когато бях на твоите години.

— Кой беше той?

— Казваше се Хенри Камерън. Предполагам, че е починал, минаха толкова години оттогава.

Роурк дълго не откъсна очи от него, после каза:

— Не е починал, Майк. Аз работех при него.

— Работил си при него?

— Почти три години.

Двамата се гледаха мълчаливо. Приятелството им бе скрепено завинаги.

Няколко седмици по-късно Майк пресрещна Роурк на строежа. Грозното му лице бе озадачено. Попита го:

— Знаеш ли, Рижко, чух шефа да казва на някакъв от инвеститорите, че си надменен и упорит и че не познава по-противно копеле от теб. Какво си му сторил?

— Нищо.

— Тогава какво искаше да каже тоя, по дяволите?

— Не знам — каза Роурк. — Ти знаеш ли?

Майк го погледна, сви рамене, ухили се и отвърна. — Не.