Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fountainhead, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
VaCo (2017)

Издание:

Автор: Айн Ранд

Заглавие: Изворът

Преводач: Божидар Маринов

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: Английски

Издание: първо (допечатка)

Издател: ИК „МаК“; Издателство „Изток-Запад“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: Изток-Запад

Излязла от печат: януари 2011

Редактор: Калина Любомирова

Художник: Петър Христов

Коректор: Димитрина Кюркчиева

ISBN: 954-321-228-7; 978-954-321-228-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/387

История

  1. — Добавяне

VII

Едва когато си тръгна последният бояджия, Питър Кийтинг усети отчаяние и скованост в свивката на лактите си. Застана в преддверието и вдигна поглед към тавана. Под прясната боя различи квадрата, където бяха отрязани стълбите и отворът бе зазидан. Нямаше го някогашният кабинет на Гай Франкън. Фирмата „Кийтинг&Дюмон“ остана само с един етаж.

Спомни си стълбите, спомни си как за първи път се изкачи по стъпалата, тапицирани с червен плюш, стискайки скица с върховете на пръстите си. Спомни си кабинета на Гай Франкън с бляскавите разноцветни отражения. Замисли се за четирите години, през които кабинетът беше негов.

Беше наясно какво се случва с фирмата му през последните години, беше съвършено наясно, докато мъжете в работни комбинезони демонтираха стълбището и зазидаха отвора в тавана. Но квадратът под бялата боя придаде на всичко това реален и окончателен вид.

Отдавна се бе примирил, че фирмата запада. Примирението не бе негов избор — то би било по-добрият вариант. Нещата се развиха от само себе си, без той да им попречи. Случиха се лесно и почти безболезнено, като дрямка, която не тласка човек към нищо по-лошо от желан сън. Тъпата болка се дължеше на желанието да разбере защо се случи така.

Изложението „Походът на вековете“ не беше единствената причина. Изложението беше открито през май и се оказа пълен провал. Какъв смисъл, помисли Кийтинг, защо да не употребя точната дума? Провал. Беше страшен провал. „Мотото на това начинание би било по-уместно — написа Елсуърт Тухи, — ако допуснем, че вековете са профучали край нас на конски седла“. Всички останали публикации за архитектурните достойнства на изложението бяха в същия дух.

Кийтинг си спомни с тъжна горчивина колко съвестно бяха работили, той и седемте други архитекти, проектирайки сградите за изложението. Наистина той винаги беше на преден план и използваше рекламата за свои цели, но със сигурност не се бе държал така, докато проектираха. Работеха в съгласие, непрекъснато се консултираха, всеки отстъпваше пред другите в истински колективен дух, никой не се опитваше да налага лични предразсъдъци или себични идеи. Дори Ралстън Холкъм забрави за Ренесанса. Създадоха модерни сгради, възможно най-модерни, по-модерни и от витрините на универсалния магазин на Слотърн. Според него сградите не изглеждаха като „паста за зъби от настъпена туба, нито като стилизирани дебели черва“, както бе написал един критик.

Но обществото изглежда мислеше така, ако изобщо мислеше. Билетите за „Походът на вековете“ бяха разиграни на лотария, а сензацията на изложението, която му донесе финансово спасение, беше жена на име Хуанита Фей, танцуваща с жив паун вместо облекло.

И какво от това, че изложението се провали? Не се отрази на другите архитекти от съвета. Гордън Л. Прескът беше по-влиятелен от когато и да било. Не, каза си Кийтинг, всичко започна преди изложението. Не си спомняше точно кога.

Имаше толкова много обяснения. Депресията удари всички. Някои се възстановиха до известна степен, „Кийтинг&Дюмон“ — не. След като Гай Франкън се пенсионира, фирмата претърпя загуба, която се отрази и на средите, от които черпеше клиенти. Кийтинг си даваше сметка, че кариерата на Гай Франкън е била градена изкусно и умело, с особен вид нелогична енергия, дори изкусността да се е свеждала до чара му в общуването, а енергията да е била използвана за примамка на объркани милионери. Хората се отнасяха към Гай Франкън със своеобразен здрав разум.

Но вече не откриваше и следа от рационалност в онова, което хората харесваха. Водещият в професията, макар и на посредствено ниво, защото никъде не бе останала висока класа, беше Гордън Л. Прескът, председател на Съвета на американските строители. Прескът изнасяше лекции за трансцендентния прагматизъм в архитектурата и социалното планиране, качваше си краката на масите в салоните, ходеше на официални вечери с панталони за голф и критикуваше супата на висок глас. Хората от елита твърдяха, че им харесва архитект с либерални възгледи. АГА продължаваше да съществува, скована в нараненото си достойнство, но всички я наричаха Старческия дом. Съветът на американските строители господстваше в гилдията и се опитваше да наложи задължително членство, макар че не беше ясно как да го постигне. В рубриката на Елсуърт Тухи се появяваше името на един-единствен архитект — Огъстъс Уеб. Кийтинг беше на тридесет и девет години, но вече го наричаха старомоден.

Отказа се от опитите да разбере на какво се дължи това. Смътно осъзнаваше, че обяснението за промяната, налагаща се в света, е от естество, в което би предпочел да не вниква. Като млад се отнасяше с приятелско презрение към творбите на Гай Франкън и Ралстън Холкъм и им подражаваше, убеден, че върши в най-лошия случай невинно шарлатанство. Но Гордън Л. Прескът и Гъс Уеб бяха тъй безочливи и прибягваха до толкова зловредна измама, че въпреки завидното си умение да се приспособява, той не бе в състояние да си затвори очите за очевидното. Като млад вярваше, че хората смятат Холкъм за велик и затова заимстваното му великолепие е приятно за подражание. Но сега знаеше, че Прескът не се харесва на никого. Долавяше злост и цинизъм в начина, по който хората говореха за гения на Прескът — сякаш не хвалеха Прескът, а плюеха по гения. Кийтинг вече не бе в състояние да е като другите. Дори на него му беше ясно, че благоволението на обществото престава да бъде признание за заслуги и се превръща в позорно клеймо.

Остави се на инерцията. Парите започнаха да не достигат за просторния етаж на офиса, а половината от стаите не се използваха, но той не ги освободи и плащаше от собствения си джоб. Искаше му се да продължи по същия начин. Изгуби значителна част от личното си състояние в недомислени сделки на борсата, но все пак имаше достатъчно, за да си осигури комфорт до края на живота си. Парите престанаха да му бъдат грижа номер едно. Изпитваше ужас от бездействието, надвиснало като въпросителна над бъдещето и се замисляше какво ще прави, ако загуби рутинната си работа.

Движеше се бавно, с притиснати към тялото ръце и свити рамене, сякаш постоянно му беше студено. Напълня. Лицето му подпухна, ходеше с наведена глава и гънката на двойната му брадичка изпъкваше над възела на вратовръзката. От някогашната му привлекателност остана само бледа сянка, с която изглеждаше още по-зле. Сякаш чертите на лицето му бяха нарисувани на попивателна хартия и се размазваха. Слепоочията му се прошариха. Започна често да пие, без да изпитва удоволствие.

Помоли майка си да се върне и пак да заживеят заедно. Тя се върна. Сядаха и оставаха през дългите вечери в хола, без да си продумат, но не от обида, а търсейки успокоение един от друг. Г-жа Кийтинг не правеше нито предложения, нито укори. В отношението към сина й се появи нов вид нежност, напомняща на паника. Правеше му закуска, въпреки че имаха прислужница. Приготвяше любимото му ядене — френски палачинки, каквито харесваше толкова много, когато беше деветгодишен и се разболя от морбили. Когато забелязваше усилията й, той й казваше колко му е приятно. Тя кимаше, примигваше и извръщаше глава, питайки се защо е толкова щастлива, и ако е щастлива, защо очите й се пълнят със сълзи.

Понякога го питаше внезапно, след дълго мълчание:

— Всичко ще е наред, Пити, нали?

Без да я пита какво има предвид, той й отговаряше тихо:

— Да, майко, всичко ще е наред. — Полагаше усилия да прояви милост и гласът му да звучи убедително.

Веднъж тя го попита:

— Щастлив ли си, Пити?

Погледна я. Не се усмихваше, очите й бяха широко отворени и уплашени. И тъй като той не можа да отговори, тя изплака:

— Но ти трябва да си щастлив! Трябва, Питър! Нали за това съм живяла?

Прииска му се да стане, да я прегърне и да й каже, че всичко е наред, но си спомни думите на Гай Франкън в деня на сватбата му: „Искам да си горд с мен, Питър… Искам да се уверя, че е имало смисъл.“ Не можа да помръдне. Усети присъствието на нещо, в което не бива да вниква и никога не бива да го допуска в мислите си. Извърна лице от майка си.

Една вечер тя каза без предисловие:

— Пити, смятам, че трябва да се ожениш. Мисля, че ще е много по-добре да си женен.

Не се сети какво да й отговори и докато се чудеше как да се пошегува, тя добави:

— Пити, защо… защо не се ожениш за Катрин Холси?

Почувства как в очите му се надига гняв, почувства натиск по отеклите си клепачи и бавно се обърна към майка си. Но щом видя пред себе си пълното й телце, напрегнато и беззащитно, излъчващо отчаяна гордост, готово да поеме всеки негов удар и предварително да му прости, той осъзна, че това беше най-смелият жест, който бе правила през живота си. Гневът му мина и усети, че нейната болка е по-остра от неговата. Вдигна ръка и я отпусна, изразявайки всичко с този жест. Каза само:

— Майко, недей…

Понякога, един-два пъти в месеца изчезваше от града през уикенда. Никой не знаеше къде отива. Г-жа Кийтинг се безпокоеше, но не задаваше въпроси. Заподозря, че има жена и че той крие нещо — иначе не би мълчал така мрачно. Г-жа Кийтинг започна да храни надежда, че е паднал в ръцете на най-пропадналата, най-алчната уличница, достатъчно разумна да го накара да се ожени за нея.

А той отиваше в една барака край хълмовете до затънтено село, която беше взел под наем. В бараката държеше бои, четки и платна. Тръгваше из хълмовете и по цял ден рисуваше. Не знаеше защо се върна към неосъществената си младежка амбиция, която майка му бе подхванала и подчинила на архитектурата. Не беше наясно защо желанието да рисува, е станало неудържимо, но намери бараката и с удоволствие прекарваше времето си там.

Едва ли можеше да каже, че обича да рисува. Не му доставяше нито наслада, нито облекчение — беше самоизтезание, но това нямаше значение. Сядаше на платнено столче пред малък триножник и зарейваше поглед към пустите хълмове, към гората и небето. Единственото, на което искаше да даде израз, беше тихата болка, кротката, преливаща привързаност към пейзажа пред него. Усещаше в себе си нещо сковано и парализирано, но то бе единственото средство да изрази чувствата си. Опитваше се да рисува. Разглеждаше платната си и си даваше сметка, че са по детски недодялани, че не успява да изрази онова, което чувства. Но това нямаше значение, никой не ги виждаше. Подреждаше ги внимателно в един ъгъл на бараката и заключваше вратата, преди да тръгне обратно към града. Рисуването не му носеше удоволствие, нито гордост, не му подсказваше никакъв изход. Сядаше сам пред триножника и го обземаше покой.

Опитваше се да не мисли за Елсуърт Тухи. Смътно съзнаваше, че може да опази крехкото си духовно равновесие, ако не подхваща тази тема. За отношението на Тухи имаше само едно обяснение, но той предпочиташе да не го изразява с думи.

Тухи се отдръпна от него. Всяка година интервалите между срещите им ставаха все по-големи. Кийтинг приемаше този факт и си казваше, че Тухи е зает. Озадачаваше го, че Тухи престана да пише за него. Реши, че има по-важни неща, за които Тухи трябва да пише. Критиката на Тухи към „Похода на вековете“ му нанесе удар, но си каза, че го е заслужил. Приемаше всякакви упреци. Позволи си да се съмнява в себе си, но не си позволи да се усъмни в Елсуърт Тухи.

Нийл Дюмон отново го накара да се замисли за Елсуърт Тухи. Нийл заговори сприхаво за състоянието на света, че някой плаче над разлято мляко, че промяната е закон на оцеляването, заговори за способността да се приспособяваш и че всеки трябва да ходи по земята. От дългата му, объркана реч Кийтинг стигна до заключението, че с досегашния им бизнес е свършено, че държавата поема всичко, независимо дали им харесва или не, че строителният бизнес отмира, скоро държавата ще бъде единственият строител и те трябва да се включат сега, ако въобще имат намерение да се включват.

— Виж Гордън Прескът — каза Нийл Дюмон. — Виж какъв спретнат малък монопол придоби в проектирането на жилища и пощи. Виж Гъс Уеб какъв печен мошеник стана.

Кийтинг не отговори. Нийл Дюмон изрази собствените му неизказани мисли. Знаеше, че скоро ще се изправи пред реалността, но се опитваше да отложи този миг.

Не му се мислеше за „Кортланд Хоумс“.

„Кортланд Хоумс“ беше проект за държавни жилища в Астория, на брега на „Ист Ривър“. Планиран бе като гигантски експеримент за строеж на жилища с ниски наеми, който да послужи като модел за цялата страна, за целия свят. Повече от година Кийтинг слушаше разговорите на колегите си за този проект. Финансирането бе гласувано, избрано бе мястото, но не и архитектът. Кийтинг не искаше да признае пред самия себе си колко отчаяно желае да получи поръчката за Кортланд и колко малка е вероятността да я получи.

— Слушай, Пит, хайде да наречем нещата с истинските им имена — каза Нийл Дюмон. — Пред фалит сме и ти го знаеш. Добре, ще издържим още година-две, благодарение на твоята известност. А после? Не сме виновни ние. Частната инициатива отмира и ще отмре напълно. Това е исторически процес. Вълната на бъдещето. Затова трябва да грабнем сърфа и да се качим на тази вълна, докато можем. Има хубав, стабилен сърф за момчето, достатъчно умно да го грабне. „Кортланд Хоумс“.

Чувайки името, Кийтинг се запита защо то му прозвуча като приглушен звън на камбана, като начало и край на изречение, което той не е в състояние да предотврати.

— Какво искаш да кажеш, Нийл?

— „Кортланд Хоумс“. Елсуърт Тухи. Знаеш какво искам да кажа.

— Нийл, аз…

— Какво ти става, Пит? Слушай, всички се подсмихват. Всеки казва, че ако е любимец на Тухи, какъвто си ти, ще получи „Кортланд Хоумс“ ей така — щракна с пръстите си с поддържан маникюр, — просто ей така. Никой не разбира какво още чакаш. Нали знаеш, че приятелят ти Елсуърт режисира спектакъла около този жилищен проект.

— Не е вярно. Не го режисира. Той не заема официален пост. Никога не е бил на официален пост.

— Не се занасяй! Повечето от момчетата, които взимат решенията във всеки кабинет, са негови момчета. Проклет да съм, ако знам как ги пробутва, но е факт. Какво ти става, Пит? Страх ли те е да помолиш Елсуърт Тухи за услуга?

Така е, каза си Кийтинг, вече няма път назад. Изключено е да си признае, че го е страх да помоли за услуга Елсуърт Тухи.

— Не — каза той глухо, — не ме е страх, Нийл. Ще… Добре, Нийл. Ще говоря с Елсуърт.

 

 

Облечен в халат, Елсуърт Тухи се бе изтегнал на едно канапе. Тялото му бе приело формата на разкривена буква X, с ръце, протегнати над главата върху възглавниците и широко разкрачени крака. Халатът беше копринен, с цветовете на запазената марка на козметичната фирма Коти — бели пухчета за пудра на оранжев фон. Десенът беше дързък и весел, изтънчено елегантен напук на глуповатостта си. Под халата Тухи бе облякъл светлозелена ленена пижама. Под широките крачоли на пижамата се виждаха тънките му глезени.

Съвсем в стила на Тухи, каза си Кийтинг, е да заеме тази поза в строго изискания хол. На стената зад него висеше една-единствена картина от прочут майстор, а останалата част от помещението беше безлична като монашеска килия, или не, по-скоро като покои на крал в изгнание, равнодушен към материалните неща.

Очите на Тухи бяха топли, весели, насърчаващи. Тухи лично бе вдигнал телефона и веднага се съгласи да си уговорят среща. Хубаво е, че ме приема така неофициално, каза си Кийтинг. От какво ме е било страх? В какво се съмнявам? Та ние сме стари приятели.

— Боже мой — каза Тухи и се прозя, — толкова съм изморен! Настъпва един момент през деня, когато на човек му се иска да си отдъхне и да помързелува. Прибрах се у дома и усетих, че нито миг повече не мога да стоя с дрехите си. Почувствах се направо като селянин, навсякъде ме засърбя и трябваше да ги сваля. Нали нямаш нищо против, Питър? С някои хора човек трябва да е строг и официален, но с теб не се налага.

— Не, разбира се.

— След малко мисля да взема вана. Нищо не е в състояние да накара човек да се отпусне, както топлата вана. Обичаш ли да вземаш топла вана, Питър?

— Да… сигурно…

— Напълняваш, Питър. Скоро ще изглеждаш ужасно във ваната. Трупаш килограми, а имаш измъчен вид. Това е лоша комбинация. Твърде лоша от естетична гледна точка. Пълните хора трябва да са доволни и весели.

— Аз… съм добре, Елсуърт. Само че…

— Ти имаше приятно поведение. Не бива да се променяш, ще отблъснеш хората.

— Не съм се променил, Елсуърт. — Наблягаше на всяка дума. — Никак не съм се променил. Същият съм, както когато проектирах „Космо-Слотник Билдинг“.

Гледаше Тухи с надежда. Реши, че намекът е достатъчно ясен, за да го разбере Тухи — той разбираше много по-сложни неща. Изчака, за да излязат заедно от ситуацията. Но Тухи продължи да го гледа мило, с безизразни очи.

— Питър, в това твърдение няма никаква философия. Промяната е основен принцип на вселената. Всичко се променя. Сезоните, листата, цветята, птиците, нравите, хората и сградите. Диалектически процес, Питър.

— Да, разбира се. Нещата се променят толкова бързо, толкова странно. Нищо не забелязваш, но една сутрин всичко е различно. Помниш ли, само преди няколко години Лоис Кук, Гордън Прескът, и Айк, и Ланс бяха съвсем неизвестни. А сега, Елсуърт, те са на върха на славата и всички са свързани с теб. Накъдето и да погледна, всяко голямо име, което чуя, е от твоето обкръжение. Ти си невероятен, Елсуърт. Как е възможно да се постигне такова нещо, и то само за няколко години…

— Много по-просто, отколкото си мислиш, Питър. Така ти се струва, защото разсъждаваш от гледна точка на личностите, струва ти се, че става на парче. Ако беше така, и сто експерти по рекламата щяха да са малко. Работата може да се свърши много по-бързо. Живеем в ера, когато се налага да пестим време. Ако искаш нещо да поникне, не се грижиш за всяко семенце поотделно, а разпръскваш определен тор. Природата свършва останалото. Ти изглежда смяташ, че заслугата е само моя. Но не е. За бога, не е. Аз съм само една личност сред много други, само един от лостовете на огромно движение. Много широко и много отдавнашно. Случило се е така, че избрах областта, която те интересува — изкуството, защото мисля, че то фокусира решаващите фактори в задачата, която трябва да изпълним.

— Да, разбира се, но аз мисля, че ти си много умен. Успя да избереш млади хора с талант и бъдеще. Не ми е ясно как ги разпознаваш. Помниш ли в каква дупка се събираше Съветът на американските строители? Никой не ни вземаше на сериозно. Смееха ти се, че си губиш времето с всякакви глупави организации.

— Драги ми Питър, хората хранят толкова много заблуди. Ето например една от тях — старият принцип „разделяй и владей“. Разбира се, има случаи, когато той е действал. Но през нашия век е открита много по-ефикасна формула: обединявай и управлявай.

— Какво искаш да кажеш?

— Явно не можеш да схванеш. Не бива да надценявам силите ти. Нямаш вид на човек, който има излишък от енергия.

— Добре съм. Може би съм малко притеснен, защото…

— Притеснението е прахосване на емоционални резерви. Съвсем неразумно. Образованият човек не се притеснява. Тъй като ние сме само продукт на химическия метаболизъм и на икономическите фактори, не сме в състояние да променим каквото и да било. Защо тогава да се тревожим? Разбира се, има някои изключения. Но само привидни. Когато обстоятелствата ни подвеждат да мислим, че имаме свобода на действие. Например както ти си дошъл тук да говориш за „Кортланд Хоумс“.

Кийтинг примигна, след това се усмихна с благодарност. Съвсем в стила на Тухи, който отгатва и му спестява неловки предисловия.

— Така е, Елсуърт. Точно за това исках да говоря с теб. Ти си чудесен. Познаваш ме като прочетена книга.

— Каква книга, Питър? Евтин роман ли? Или любовна история? А може би криминален трилър? Или просто плагиатски ръкопис? Не, нека кажем така: като сериал. Хубав, дълъг и вълнуващ сериал, на който липсва последният епизод. Последният епизод е изгубен. Няма да има последен епизод. Освен, разбира се, ако се окаже „Кортланд Хоумс“. Да, подходящо за заключителна глава. — Кийтинг слушаше с напрегнати празни очи, забравил, че трябва да прикрива срама и молбите. — Огромен проект е „Кортланд Хоумс“. По-голям от „Стоунридж“. Нали помниш „Стоунридж“, Питър?

Разговаря с мен съвсем непринудено, каза си Кийтинг, изморен е, не може все да е тактичен, не си дава сметка, че…

— „Стоунридж“. Големият жилищен проект на Гейл Уайнънд. Замислял ли си се за кариерата на Гейл Уайнънд, Питър? От пристанищен плъх до „Стоунридж“ — знаеш ли какво означава такъв възход? Замислял ли си се колко усилия, енергия и страдание е вложил Гейл Уайнънд във всяка своя стъпка? А ето че сега държа в ръката си много по-голям проект от „Стоунридж“, държа го без никакво усилие. — Отпусна ръка и добави: — Ако е истина, че го държа. Може би е само метафора. Не го приемай буквално, Питър.

— Мразя Уайнънд — каза глухо Кийтинг, забил поглед в пода. — Мразя го по-силно от всеки друг.

— Уайнънд ли? Той е много простодушен човек. Достатъчно простодушен, за да мисли, че хората са мотивирани предимно от пари.

— Но това не важи за теб, Елсуърт. Ти си почтен човек. Затова вярвам в теб. Само това ми остана. Ако престана да вярвам в теб, ще съм загубил всичко.

— Благодаря ти, Питър. Толкова мило от твоя страна. Неуравновесено, но мило.

— Елсуърт… знаеш какво е отношението ми към теб.

— Да, знам доста добре.

— Така е, и точно затова не разбирам.

— Какво?

Налагаше се да го изрече. Решил бе твърдо никога да не го изрича, но се налагаше.

— Елсуърт, защо се отказа от мен? Защо вече не пишеш нищо за мен? Защо в твоята рубрика, а и навсякъде другаде, при всяка поръчка, за която имаш възможност да повлияеш, защо винаги си на страната на Гъс Уеб?

— А защо не, Питър?

— Но… аз…

— Съжалявам, ти изобщо не си наясно. През всички тези години не си усвоил нито един от моите принципи. Аз не вярвам в индивидуализма, Питър. Не вярвам, че човек е неповторим. Вярвам, че всички сме равни и взаимозаменяеми. Мястото, което заемаш днес, утре може да бъде заето от всеки и от всички. Равнопоставена ротация. Не съм ли те учил винаги точно на това? Как мислиш, защо избрах теб? Защо те насърчавах? За да не допусна някой да стане незаменим. За да оставя шанс на хора като Гъс Уеб. Защо според теб водих битка например срещу Хауърд Роурк?

Умът на Кийтинг беше като ударен. Имаше чувството, че са го ударили с нещо тъпо и тежко, че по-късно ще стане черно-син и подут, но в момента не усещаше нищо, освен сладникаво вцепенение. Отломки от свързани мисли му подсказваха, че съжденията, които чува, са високо морални, каквито винаги бе приемал и следователно с нищо не го застрашават, изобщо не съдържат заплаха. Тухи го гледаше вторачено с тъмни, добри и щедри очи. Може би по-късно… по-късно ще разбере… Но имаше нещо, което бе успяло да пробие и се съхрани някъде в мозъка му. Разбра кое. Името.

Въпреки че единствената му надежда да получи съчувствие оставаше в Тухи, нещо необяснимо се надигна в него, наведе се напред, убеден, че иска да нарани Тухи, че Тухи ще го заболи. Устните му неочаквано се изкривиха в усмивка, оголвайки зъбите и венците:

— Ти се провали с него, нали, Елсуърт? Виж къде е сега той… Хауърд Роурк.

— Боже, колко скучно е да водя дискусия с човек, чийто ум не може да надхвърли границите на привидното. Ти изобщо не си способен да вникваш в принципи, Питър. Мислиш само на равнище личности. Наистина ли смяташ, че нямам друга мисия в живота, освен да се занимавам с твоя Хауърд Роурк? Г-н Роурк е само един от множество детайли. Занимавах се с него, когато трябваше. Все още се занимавам с него — макар и непряко. Все пак признавам, че за мен г-н Хауърд Роурк е голямо изкушение. Понякога си мисля, че ще е позор, ако не се изправя отново лично против него. Но може и да не се наложи. Когато действаш принципно, Питър, си спестяваш главоболията от индивидуални сблъсъци.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че можеш да действаш по един от следните два начина. Или посвещаваш живота си да изтръгваш всеки плевел, когато поникне, и тогава няма да ти стигнат десет живота, за да свършиш работа. Или можеш да подготвиш почвата — например като разпръснеш определен химикал — така, че плевелите да не могат да растат. Второто става по-бързо. Казвам „плевел“, защото това е обичайна символика и няма да те стресне. Същата техника, разбира се, е в сила при всяко друго растение, което искаш да премахнеш: елда, картофи, портокали, орхидеи или петунии.

— Елсуърт, не знам за какво говориш.

— Разбира се, че не знаеш. Това е моето предимство. Тези неща ги казвам публично всеки ден и никой не знае за какво говоря.

— Чу ли, че Хауърд Роурк строи къща на Гейл Уайнънд?

— Драги ми Питър, да не мислиш, че го научавам от теб?

— Е, как ти се струва?

— Защо смяташ, че ме засяга?

— Чу ли, че Роурк и Уайнънд са най-близки приятели? И то не какво да е приятелство, ако се съди по хорските приказки! Нали знаеш на какво е способен Уайнънд, за да помогне на Роурк. Опитай да възпреш Роурк сега! Опитай и го възпри! Опитай…

Задави се със собствената си слюнка и млъкна. Даде си сметка, че се е вторачил в голия глезен на Тухи, който се показва между крачола на пижамата и обточения с овча кожа пантоф. Никога не си бе представял голотата на Тухи; в мислите му Тухи сякаш не притежаваше физическо тяло. Глезенът му изглеждаше някак неприлично: само кожа, силно синкавобяла, опъната върху кости с твърде крехък вид. Напомняха на пилешки кости, изсъхнали в чинията след вечеря — само ако ги докоснеш, без никакво усилие се трошат. Прииска му се да протегне ръка, да хване глезена с палец и показалец и да извие върховете на пръстите си.

— Елсуърт, дойдох да говорим за „Кортланд Хоумс“! — Не можеше да откъсне очи от глезена. Надяваше се думите да му донесат облекчение.

— Не викай така. Какъв е проблемът?… „Кортланд Хоумс“ ли? Какво искаш да ми кажеш?

Кийтинг вдигна смаяно очи. Тухи изчакваше с невинно изражение.

— Искам аз да съм архитектът на „Кортланд Хоумс“. — Гласът му се процеждаше като лепило през парцал. — Искам да ми го осигуриш.

— Защо да ти го осигуря?

Отговор не последва. Ако каже: „Защото ти написа, че съм най-големият архитект на нашето време“, самото напомняне ще докаже, че Тухи вече не мисли така. Не се осмели да провери, нито да чуе евентуалната реплика на Тухи. Втренчи се в два дълги черни косъма на изпъкналия синкав глезен на Тухи. Виждаше ги съвсем ясно — единият беше прав, а другият къдрав. След дълга пауза отвърна:

— Защото отчаяно се нуждая от него, Елсуърт.

— Знам.

Нямаше какво повече да се каже. Тухи си помести глезена и опря стъпало на страничната облегалка на канапето, протягайки удобно крака.

— Изправи се, Питър. Свил си се като охлюв.

Кийтинг не помръдна.

— Защо смяташ, че изборът на архитект за „Кортланд Хоумс“ зависи от мен?

Кийтинг вдигна глава. Почувства облекчение. Очаквал бе твърде много и бе обидил Тухи. Затова стана така, само затова.

— Нали разбираш… говори се… казаха ми, че имаш голямо влияние за този проект… пред хора… и във Вашингтон… и другаде…

— Съвсем неофициално — като експерт по архитектурни въпроси. Нищо повече.

— Да, разбира се… Точно това… имах предвид.

— Мога да препоръчам архитект. И толкова. Не мога да гарантирам нищо. Думата ми не е решаваща.

— Не искам нищо повече, Елсуърт. Само да ме препоръчаш…

— Но, Питър, ако препоръчам някого, трябва да се обоснова. Не мога да си използвам влиянието просто ей така, за да пробутвам приятели, нали?

Кийтинг се загледа в халата и се запита: пухчета за пудра, защо ли? Ето какво не ми се връзва, стига само да можеше да го махне.

— Професионалният ти престиж вече не е същият, Питър.

— Ти каза „да пробутвам приятели“, нали Елсуърт… — Кийтинг шепнеше.

— Разбира се, че съм ти приятел. Винаги съм ти бил приятел. Не се съмняваш, нали?

— Не… Не се съмнявам, Елсуърт…

— Тогава горе главата. Слушай, ще ти кажа как стоят нещата. Доникъде не сме с проклетия „Кортланд“. Има малък гаден проблем. Опитах се да го издействам за Гордън Прескът и Гъс Уеб — стори ми се, че е по-скоро за тях, не смятах, че ти ще проявиш такъв интерес. Но нито един от двамата не се оказа на висота. Знаеш ли какъв е най-големият проблем в жилищното строителство? Икономичността, Питър. Да проектираш прилично и модерно жилище, чийто наем да е петнадесет долара на месец. Представяш ли си? Това се очаква от архитекта, който ще проектира „Кортланд“ — ако се намери такъв. Разбира се, подборът на наемателите също е важен при плаващи наеми — семейства с годишен доход хиляда и двеста долара плащат по-висок наем за едно и също жилище, за да може да се настанят и семейства с по шестстотин долара на година — нали знаеш, доиш някой бедняк, за да помогнеш на някой още по-беден — но все пак, разходите за строежа и за поддържането трябва да бъдат възможно най-ниски. Хората във Вашингтон не искат да се повтори случаят, за който сигурно си чул — държавен жилищен проект, в който къщите струват по десет хиляди долара, докато частен строител би могъл да ги построи за две хиляди. „Кортланд“ трябва да бъде модел. Пример за целия свят. Трябва да бъде най-блестящият, най-ефективният модел на всички времена за находчиво проектиране и икономичен строеж. Такова е изискването на големите клечки. Гордън и Гъс не го изпълниха. Опитаха, но не се справиха. Ще се учудиш, ако ти кажа колко много хора опитаха. Питър, не бих могъл да ги убедя да те изпробват, дори и да беше на върха на кариерата си. Какво да разкажа за теб? Твоето име се свързва с лукс, блясък и мрамор, със стария Гай Франкън, „Космо-Слотник Билдинг“, „Фринк Нашънъл Банк“ и с онзи провал на „вековете“, който никога не ще се изплати. Тяхното желание е милионерска кухня срещу работнически доходи. Смяташ ли, че можеш да го направиш?

— Аз… имам идеи, Елсуърт. Следя новостите в професията… изучавам новите методи… бих могъл…

— Стига да можеш, проектът е твой. Ако не, колкото и да сме приятели, не мога да ти помогна. А Бог знае, че искам да ти помогна. Приличаш на стара мокра кокошка. Ето какво ще направя за теб, Питър: ела утре в кабинета ми, ще ти дам цялата документация. Ще я вземеш вкъщи и ще решиш дали искаш да си поблъскаш главата. Опитай, ако имаш желание. Подготви ми предварителен проект. Не мога да обещая нищо. Но ако проектът ти е приличен, ще го дам на съответните хора и ще използвам цялото си влияние. Това мога да направя за теб. Не зависи от мен. Всъщност зависи от теб.

Кийтинг не откъсваше от него тревожните си, нетърпеливи и отчаяни очи.

— Искаш ли да опиташ, Питър?

— Ще ми дадеш ли възможност да опитам?

— Разбира се, че ще ти дам. Защо не? За мен ще е удоволствие, ако ти единствен от всички, които опитаха, успееш да свършиш работата.

— А за вида ми, Елсуърт — каза неочаквано Кийтинг, — видът ми не е такъв, защото страдам, че съм се провалил, а защото не мога да разбера по каква причина се срутих така… от върха… без абсолютно никаква причина…

— Питър, тези мисли са ужасни. Необяснимото винаги ужасява. Но няма да е толкова страшно да си зададеш въпроса по каква причина си се издигнал до върха… О, хайде, Питър, усмихни се, само се шегувам. Човек губи всичко, когато изгуби чувството си за хумор.

 

 

На следващата сутрин Кийтинг влезе в офиса си, след като посети Тухи в кабинета му в „Банър Билдинг“. Носеше куфарче с данните за проекта „Кортланд Хоумс“. Разгърна листовете на голяма маса в кабинета си и заключи вратата. Помоли един чертожник да му донесе сандвич за обяд и поръча втори сандвич за вечеря.

— Искаш ли да ти помогна, Пит? — попита Нийл Дюмон. — Можем да се консултираме, да го обсъдим и… — Кийтинг поклати глава.

Остана на масата цяла нощ. По едно време престана да гледа листовете. Седеше неподвижен и мислеше, но не за таблиците и цифрите пред него. Беше ги разгледал и разбра какво не може да направи.

Забеляза, че се развиделява, чу стъпки зад заключената си врата, чу раздвижването на хората, които идват на работа и разбра, че работното време започва и в офиса му, и в целия град. Стана, отиде до бюрото и посегна към телефонния указател. Набра номера.

— Питър Кийтинг е на телефона. Бих искал да си уговоря среща с г-н Роурк.

Мили боже, си каза той, докато чакаше, не му позволявай да се срещне с мен. Накарай го да откаже. Мили боже, накарай го да откаже и ще имам право да го мразя до края на живота си. Не му позволявай да се срещне с мен.

— Ще ви бъде ли удобно в четири часа утре следобед, г-н Кийтинг? — попита спокойният, вежлив глас на секретарката. — Г-н Роурк ще ви очаква.